Привидението от храма

ГЛАВА VII

Ма Жун се среща последователно с две жени; новото и страшното го карат отново да хареса познатото

Ма Жун бе обул широки панталони и изкърпена куртка, почти изгубила някогашния си сия цвят, а косата си беше прибрал небрежно с червена кърпа. В това окаяно облекло нямаше да привлича излишно вниманието в северозападния край на града — квартал, обитаван от татари, индуси, уйгури и други чужденци варвари.

Пътят му отне доста време, но поне нямаше блъсканица, тъй като повечето дюкяни бяха затворени за следобедна почивка и рядко се мяркаха хора. След като отмина кулата с барабаните обаче тесните улички изведнъж се оживиха. Явно бедняците бяха изгълтали набързо обедната юфка и сега се завръщаха по работните си места, за да изкарат никой грош за оскъдната вечеря. Едва си пробиваше път сред гъста та тълпа от азиатски кулита и китайски амбулантни търговци, блъскащи се из смърдящите улички, но накрая все пак успя да стигне до ъгъла с казана на Тълби. Зърна я отдалеч, изправена пред иззиданата фурна, да гълчи големия си син, който неумело подклаждаше огъня под огромния железен казан. По малкото дете се бе вкопчило в полите и. Все още беше рано за клиенти. Без да бърза, той пристъпи към нея.

— Ма Жун! — възкликна радостно тя. — Колко се радвам да те видя! Я се виж на какво си заприличал. Да не би началникът ти а те е изхвърлил от работа? Винаги съм казвала, че си твърде кадърен мъж, за да те ползват само като ловец на крадци. Теб трябва…

— Шшт, по-тихо! — спря я той. — Преоблякъл съм се така именно защото съм по служба.

— Пусни ме най-сетне, дяволе проклети! — извика тя на момченцето си и го шляпна, но то продължи да се плете в полите й.

После зарева колкото му глас държи, а голямото. братче изгледа презрително неканения гост и злобно плю в огъня. Ма Жун усети до болка познатия мирис:,, на гранясала лой и забеляза, че носът на старата му изгора не е избърсан. Освен това беше започнала да тлъстее. Мислено отправи благодарност към милостивите небеса, че му бяха спестили всичко това. Порови из ръкава си и извади оттам наниз медни грошове.

— Това… — започна той, но тя вдигна ръка и каза нацупено:

— Как не те е срам, Ма Жун, точно ти да ми предлагаш пари — ала в крайна сметка мушна грошовете в ръкава си и продължи: — Мъжът ми ще се върне късно вечерта, затова можем да си побъбрим насаме, в стаята ми. Ще оставя момчетата да наглеждат каза на и…

— Казах вече, че съм тук по работа — побърза да се измъкне той. — Един вид давам ти парите срещу, сведения. Нека да поседнем на онази пейка там.

— Хайде де, ела! — настоя тя и решително го хвана за ръката. — Ще ти дам нужните сведения и още нещо в добавка. Разбира се, радвам се, че вече не съм в занаята, но… малко разнообразие от време на време е добре дошло. Нали знаеш какво изпитвам към теб, Ма Жун!

Тя хвърли недвусмислен поглед към вратата, но той я натисна да седне на пейката и сам се настани до нея.

— Следващия път, мила. Сега наистина бързам. Трябва да разбера защо вашите хора са се спречкали със Сенсан, оня известен побойник от махалата до Източната врата. Нещо важно е било, щом Сенсан е останал без глава.

— Нашите момчета не се мешат с китайската паплач — каза тя със свирепо изражение. — И без това не им разбират езика — в следващия миг лицето й се проясни и тя запита: — Помниш ли как ме учеше на китайски, Ма Жун?

— Разбира се, че помня — отвърна той и неволно се ухили. — Гледай сега, аз не казвам, че вашите са направили нещо нередно. Просто моят господар иска да предотврати евентуални усложнения. Дето се вика, държи да има ред в къщата. Хайде, момичето ми, опитай се да си спомниш. Не си ли чувала твоите клиенти да споменават за някакво сбиване в изоставения храм отвъд Източната врата?

Тя замислено бръкна в носа си. После бавно отвърна:

— Единствената по-сериозна новина напоследък бе убийството на един татарски главатар отвъд граница та. Но то беше заради стара вражда — после го изгледа и добави: — Като спомена за храм, та се сетих нещо. Четири преки по-надолу живее една жена, татарска магьосница. Нарича се Тала. Голяма гледачка е, и миналото, и бъдещето са и като на длан. Винаги щом някой от нашите реши да се залови с нещо сериозно, първо ходи нея да пита. Тя знае всичко, Ма Жун, абсолютно всичко. Но пък не винаги казва каквото знае. Напоследък доста народ й има зъб. Разправят, че нарочно давала лоши съвети. Ако й нямаха страха, може би щяха да я… — тя красноречиво прокара ръка през гърлото си.

— Как да я открия?

— Стига си ровил в огъня! — сгълча Тълби по-големия си син. — Ще заведеш господин Ма при Тала! — и когато гостът се надигна, му прошепна бързешком: — Отваряй си очите, Ма Жун, махалата е опасна.

— Ще внимавам. Благодаря за всичко.

От двете страни на кривата тясна уличка, по която го поведе момчето, се редуваха едноетажни къщици с изкъртени стени, надве-натри измазани с кал, с грубо стъкмени покриви от слама. Водачът му посочи отдалеч една по-голяма къща с татарски заострен връх, напомнящ шатра, и припна обратно. Наблизо се виждаха само трима татари, клекнали и опрели гърбове о стената точно срещу къщата на магьосницата. Бяха обути в торбести кожени панталони с широки колани, нагоре мускулестите им тела бяха голи. Обедното слънце пърлеше широките им, гладко обръснати черепи с по един дълъг кичур на тила. Докато Ма Жун минаваше край тях, единият каза на развален китайски на другарите си:

— Напоследък е започнала да приема и всякакви китайски отрепки.

Ма Жун с усилие преглътна обидата, отиде до входа и дръпна мърлявата завеса. В тъмната вътрешност едва се различаваха очертанията на две фигури, сгушени до малък огън, който гореше в малка яма, издълбана направо в пръстения под. Изобщо не му обърнаха внимание и той приседна на ниско столче до самия вход. Трудно беше да различи подробности, тъй като очите му бавно привикваха към тъмнината след ослепителното слънце навън. В хладния въздух се носеше мирис на чуждоземски благовония, които му напомняха за аптека — може би горяха камфорови пръчици. Загърнатата в наметало фигура, приклекна ла гърбом към него, нареждаше нещо монотонно и неразбираемо. Беше старица, облечена в татарски плъстен жакет. Жената от другата страна на огъня като че седеше на ниско столче. Ма Жун не можеше да различи силуета и, понеже широко наметало я увиваше от главата до петите и се разстилаше по пода. Беше гологлава, буйната черна коса падаше по раменете й и почти закриваше приведеното и лице. Магьосницата търпеливо слушаше думите на старицата, която продължаваше да нарежда монотонната си изповед.

Ма Жун скръсти ръце. Приготви се за дълго чакане и се зае да огледа оскъдната обстановка. До стената в дъното имаше нисък, грубо скован нар, а от двете му страни — две бамбукови столчета. Върху едното беше сложена пиринчена камбанка с дълга, фино изработена дръжка. От стената над нара в него се взираха две огромни, изхвръкнали от орбитите си очи. Всъщност бяха част от изображение на свирепо божество, по-голямо от човешки ръст, оцветено в ярки багри. Дългата му коса стърчеше над едрата глава, оформяйки своеобразен ореол. Едната ръка размахваше странно на вид ритуално оръжие, лявата стискаше чаша, направена от човешки череп. Тлъсто то червеникаво тяло бе съвсем голо, като се изключи ивицата тигрова кожа, препасана през слабините. Около раменете му се гърчеше змия. Може би от треперещите пламъци по някое време зейналата паст с изплезен език като че се разкриви в ехидна гримаса. За миг на Ма Жун му се стори, че това не е рисунка, а статуя. Не можеше да бъде съвсем сигурен, тъй като около свирепото божество всичко тънеше в чер ни сенки.

Доста обезпокоен, той извърна очи от отблъскваща та гледка и продължи да се озърта. В най-далечния ъгъл на стаята бе струпана купчина боклук. До страничната стена се виждаха нахвърляни животински кожи, зад тях стърчеше голям купел от кована мед. Ма Жун усещаше все по-нарастваща тревога, внезапно му стана хладно и той придърпа краищата на куртката си. Опита се да мисли за нещо приятно и реши, че всъщност преживяванията му с Тълби не бяха чак толкова лоши. Наистина трябваше да и се обади специално някой ден и да и занесе подаръчета. После се размисли за девойката на име Нефритова Звезда и за тайнственото и послание, открито в аба носовата кутийка. Дали накрая все пак са успели да я спасят и къде ли би могла да се намира сега? Името и звучеше изискано и навяваше представа за изтънчена, спокойна красота… Имаше чувството, че е била твърде привлекателна жена… Вдигна очи и се огледа. Гласът на старицата най-сетне бе замлъкнал.

Наметалото на магьосницата се поразтвори и се подаде бялата й ръка. Тя разбърка огъня с тънка пръчка, после написа с тлеещия край някакви знаци в пепелта, като непрекъснато шепнеше нещо на жена та. Старицата оживено кимаше, после постави няколко омазнени медни гроша до огнището, надигна се на колене с тежък стон и изчезна зад плъстената завеса на входа.

Ма Жун понечи да стане, за да се представи, но гадателката само вдигна лице и той рязко се отпусна назад. Две огромни, пламтящи очи се взираха в него — същите, които го бяха приковали сутринта посред улицата. Тя имаше изящни, но хладни черти, бледни те и устни бяха изкривени в презрителна гримаса.

— Да не би да сте дошли да узнаете дали изгората още ви обича, господин офицер? — запита тя с нисък гърлен глас. — Или пък вашият господар ви е изпра тил да проверите да не би да практикувам забранени магии? — китайският й беше безупречен. Докато Ма Жун се блещеше смаян в нея, тя продължи: — Видях ни днес, господин офицер, бяхте тъй издокаран. Сутринта, докато вървяхте след вашия господар, брада тия съдия…

— Имаш остро зрение — промърмори обезсърчен Ма Жун.

Придърпа столчето плътно до огъня, който вече загасваше, и се зачуди откъде да подхване.

— Говорете, де, какво ви води при мен? Не съм търгувала с крадени вещи. Можете да проверите.

Тя разбърка огъня и махна с пръчката към ъгъла. Ма Жун шумно си пое дъх. Онова, което бе взел за боклук, се оказа куп човешки кости. Два черепа сякаш му се зъбеха оттам с оголените си челюсти. Отгоре пък бяха наредени бедрени кости, до тях се виждаше счупен таз, потъмнял от времето.

— Сякаш сме в гробище! — възкликна той ужасен.

— А нима не живеем в гробище, всякога и навред? — сопна му се Тала. — Та мъртъвците са несравнимо повече от живите. Ние, дето все още шаваме, сме тук само по силата на безмълвно съгласие. Разумно е да се поддържат добри отношения с мъртъвците, господин офицер. Кажете сега какво ви води при мен?

Ма Жун въздъхна тежко. Нямаше смисъл да го увърта пред тази необикновена жена и започна направо:

— Снощи оттам Източната врата е бил убит скитник на име Сенсан. Той…

— Губите си времето — прекъсна го тя. — В течение съм единствено на онова, което става в тази махала. Както и отвъд границата. Нямам представа, какво се е случило в другия край на града. Все пак, ако държите да узнаете нещо повече за момичето, което току-що изплува в мислите ви, може би ще съм в състояние да ви помогна — и като забеляза озадачения му поглед, побърза да продължи: — Не говоря за оная улична повлекана Тълби, господин офицер. Имам предвид другата, която носи име на скъпоценен камък.

— Ако знаете… коя е Нефритова Звезда и къде… — заекна объркано Ма Жун.

— Не знам. Ала ще попитам мъжа си.

Тя се надигна и отхвърли наметалото от раменете си. Ма Жун едва не припадна от изумление. Източеното й изящно тяло беше чисто голо. Той я зяпна, сякаш парализиран от едва осъзнат, неназовим ужас. Защото бледото, идеално гладко тяло изглеждаше тъй нереално и отдалечено от всекидневието, че прекрасните му меки извивки по-скоро го накараха да потръпне от страх, отколкото да го възбудят като мъж. Когато все пак с огромно усилие на волята успя да отклони очи, видя, че досега тя е седяла не на столче, а на купчина черепи.

— Да — каза Тала със студен безстрастен глас, — това е началото на всичко. Без безумните и суетни човешки домогвания, без заветните ни илюзии…. — после посочи към черепите и добави: — А това пък е краят на самонадеяните планове и лелеяните надежди.

Тя подритна купчината с босия си крак и черепите затрополиха по пода. Подпряла ръце на хълбоците и леко разкрачена за миг, магьосницата се втренчи в Ма Жун с дива ненавист. Той се сви ужасен под този поглед, а по тялото му изби студена пот. Сякаш насън едрият мъжага я проследи, докато тя се извърна рязко и откачи една връв от желязна кука, забита в стената. На нея бе нанизана изрисувана завеса, другият край на връвта бе закачен горе, на една от потъмнелите греди. Завесата се свлече на пода, после се изпъна и раздели хоризонтално стаята на две. Жената тръсна коси и изчезна от другата страна.

Огънят едва тлееше. Ма Жун осъзна, че не успя напълно да схване смисъла на последните думи, но въпреки това те го бяха изпълнили със смразяващо чувство на безнадеждна самота. Взираше се изтръпнал в старинните символи, изписани на завесата, и усещаше главата си съвършено празна. Внезапно рязкото дрънчене на пиринчената камбанка го извади от натрапчивия унес. Тала започна да припява монотонно на някакъв непознат език. Отпърво мелодията се извиси звънко, после заглъхна и се поднови с дрън ченето на камбанката. В стаята стана по-топло, същевременно се разнесе отвратителна воня на гниене, която измести свежия аромат на камфорови пръчици. Започна да го души непоносимо, по гърба му потекоха ручеи пот и намокриха куртката му. Песента из веднъж премина в тих стон. Камбанката замлъкна. Той стисна едрите си юмруци в безсилен гняв, а ноктите му се впиха в изтръпналите длани. Стомахът му се преобърна. Тъкмо се уплаши, че неудържимо му се повдига, и въздухът в стаята рязко се пречисти. Свежият мирис на камфор измести непоносимата смрад, а и жегата сякаш намаля. За известно време се възцари пълна тишина. После иззад завесата се дочу изтощеният й глас:

— Дръпни завесата и закачи връвта на куката!

Той се надигна вцепенен и направи това, което му наредиха, без да смее да я погледне. След като окачи връвта и се извърна, я съзря изтегната върху дъсчения нар, извърнала глава на една страна, с притворени очи. Дългите й коси се спускаха чак до пода.

— Ела тук! — заповяда тя, без да го погледне.

Той приседна на бамбуковото столче наблизо. Видя, че тялото и е цялото окъпано в пот. Долната и устна кървеше.

— Твоята Нефритова Звезда е била родена преди двайсет години на четвъртия ден от петия месец в годината на Плъха. Умряла е миналата година на десетия ден от деветия месец. Беше годината на Змията. Смъртта е настъпила от прекършване на врата.

— Как… кой го е сторил… — понечи да запита Ма Жун.

— Предадох всичко, което ми бе съобщено. Казаха ) ми и някои неща за самата мен. Без да съм питала. Върви си.

С огромно усилие той събра кураж да измрънка:

— Длъжен съм да ти наредя да ми съобщиш още подробности. В противен случай ще се наложи да те отведа в съда, за да…

Тя уморено протегна ръка, без да го погледне.

— Покажи ми заповедта за арест!

И понеже Ма Жун не отговори, жената внезапно повдигна притворените си клепачи. Той видя, че очи те й са налети с кръв и сякаш не гледаха, все едно бяха на мъртвец. На Ма Жун му се повдигна. Той скочи и се втурна към вратата. Полузаслепен от слънцето, се блъсна в някаква мършава фигура. Беше един от татарите. Останалите двама също стояха посред улицата и му запречваха пътя. Най-високият злобно го блъсна:

— По-леко, кучи сине! Добре ли си прекара с оная вещица?

Целият му потискан досега страх и усещането за провал избухнаха с дива ярост. Замахна с такава сила, че човекът отхвърча като отсечен ствол. Другарите му тозчас си плюха на петите, безпогрешно разпознали у Ма Жун изцъкления поглед на убиец. Заслепен от гняв, той хукна след тях. Минувачите по улицата се отдръпваха панически, за да сторят път на бълващия проклятия гигант. Но след малко той стъпи накриво и се строполи по очи. Бавно се надигна и видя, че е близо до казана на Тълби.

Тя стоеше до фурната и бъркаше чорбата с дълъг черпак. От време на време поглеждаше през рамо и с писклив глас гълчеше големия си сия, който дърпаше за косите вресливото си невръстно братче.

Гневът на Ма Жун постепенно се уталожи. Тази обичайна картина от всекидневието разля някаква приятна топлина в него. Той погледна към слънцето и установи, че още е ранен следобед. Купичка гореща чорба щеше да му дойде добре…

Избърса бързешком прахта от лицето си и с широка усмивка тръгна към Тълби.