Разпръснати слънца

122.Кото Окая

Несигурността бе необичайно усещане за Кото. Възможността да е сгрешил караше сърцето му да се свива. Но скитническите кораби вече се носеха право към диамантените бойни кълба и той знаеше, че никога няма да му се удаде по-добра възможност. Сега бе моментът да изпробва изобретението си.

Седем скитнически кораба от Оскивъл летяха като чайки насред ураган, готови за директно стълкновение с хидрогите. Джаред Хъф, луничавият пилот на неговия кораб, се захили налудничаво.

— Започва се, Кото. Изглежда, дрогите ни очакват! Дано тези твои „звънци“ свършат работа.

— Проверихме всички изчисления — докладва КР. — Възможностите за грешка са минимални. — Кото бе настоял да вземат с тях двете компита.

— Единственият начин да докажем идеята е като я изпробваме срещу бойните кълба в реални условия — добави ГУ.

— И тези „реални условия“ могат да ни костват живота — рече Джаред.

— Ще разберем след минутка — отвърна Кото. — Разбира се, че ще се получи. — Затвори очи, докато Хъф набираше скорост.

Беше проверил изчисленията многократно, но си даваше сметка, че всяка нова концепция носи непредвидими рискове. Неведнъж в кариерата си се бе срещал с подобни неща.

Десетина вражески сфери кръжаха из небето на Терок и обсипваха световната гора със синкавите си светкавици. Бойните кълба бяха толкова съсредоточени върху изпепеляването на гората, че не обръщаха никакво внимание на малките скитнически кораби.

Кото предаде на останалите шест кораба:

— Готови ли сте всички?

Бързо приближаваха бойните кълба. Кото едва сега успя да прецени неимоверните им размери. Навярно бяха стотици пъти по-големи от изоставения хидрогски кораб, който бе изследвал. Ами ако планът му се провалеше…

— Кото, пак се отнесе нанякъде — рече ГУ.

— Кото, ако не пуснем твоите дреболийки скоро, ще се ударим в дрогите — провикна се пилотът. — От което едва ли ще има голяма полза.

— Добре! Всички да изхвърлят „звънците“. Изстреляйте мембраните незабавно.

Люковете на хангарите се отвориха и отвътре излетяха мембраните — отдалече наподобяваха конфети. Всяка представляваше квадратно парче два на два метра. Мембраните се разпръснаха и започнаха да се спускат срещу гигантските кораби, ориентираха се към тях като комари, надушили пот. Веднага щом се освободиха от товара си, скитническите кораби се спуснаха към огромните дървета.

А „летящите килимчета“ на Кото продължаваха да се носят към сферите. Бяха оборудвани със съвсем примитивни реактивни двигатели, тъй като се предполагаше, че няма да е трудно да се сблъскат с огромните кълба. Повечето се разлетяха настрани, но няколко намериха целите си и се прилепиха към три от сферите.

— Зън-зън! Има ли някой вкъщи? — Очите на Кото се насълзиха, той се страхуваше дори да мигне.

И щом полепнаха, мембраните започнаха да сменят различни акустични режими, да увеличават и намаляват амплитудата, да барабанят и вибрират. Едно от „резонансните килимчета“ най-сетне напипа точната вибрационна честота на бойното кълбо и Кото видял върху диамантения корпус да се появява квадратен отвор.

Хидрогите не можеха да осъзнаят какво им се е случило. Звънците задействаха механизма за отваряне на люкове точно както бе постъпил Кото с изоставената сфера. Същият принцип, но в уголемен мащаб. От другата страна на сферата още един звънец успя да постигне успех и там се появи втори отвор.

Свръхплътната атмосфера на хидрогския кораб изхвърча в миг със силата на взрив. Кълбото започна да се премята и да се върти. Бликнаха снопове концентрирана енергия.

Скитниците нададоха радостни възгласи.

— Прилича на изпуснат балон — отбеляза със смях Джаред.

— Точно както предсказах — рече КР.

Изгубил контрол, хидрогският кораб се удари в друго кълбо, после отскочи, движен от излизащата като струя газова смес. Нямаше никакъв начин хидрогите да си възвърнат управлението на кораба дори да бяха оцелели.

Почти едновременно се разхерметизираха още две сфери и също се запремятаха като побъркани. Останалите бойни кълба започнаха да се издигат и да се групират срещу неочакваните нападатели.

— Олеле! — възкликна Кото. — Джаред, имаме ли достатъчно мембрани?

— Останаха още малко. Но забелязвам, че са доста бавни. Сега, след като хидрогите са предупредени, ще се опитат да ги избегнат.

— Нищо, изстреляй ги всичките. Ще е като да се мъчат да летят между дъждовни капки. Не могат да избягат на толкова много звънци.

Засегнатите кълба продължаваха да се мятат и въртят. Вътрешността им вече бе тъмна, пуста, безжизнена.

Скитническият кораб изхвърли нов товар „звънци за врати“.

— Да вземем да се пръснем, а? — предложи Джаред.

— Напълно съгласен.

Корабите на скитниците се стрелнаха в различни посоки, но кълбата бяха по-бързи. Електрическа светкавица проряза въздуха и изпепели един от корабите.

Джаред работеше трескаво на пулта.

— Знаеш ли, това е по-добре, отколкото да използваме кликиски факел и да взривяваме цели планети.

— По-късно ще ме тупаш по рамото. Сега искам и двете ти ръце да са върху пулта. — На Кото му призляваше.

И все пак бе щастлив, че идеята му се е оказала сполучлива. Резонаторната технология бе лесна за производство, бърза и евтина. Най-сетне хората разполагаха със средство срещу врага. Кото се надяваше, че ще доживее края на войната, вместо да загине тук като герой.

Една от преследващите ги сфери се сблъска едновременно с няколко „звънеца“ и почти веднага в корпуса й се отвориха няколко люка. Обреченото кълбо се удари в друго наблизо, пречупи пирамидалните му издатини и го запокити в обратна посока.

— Станаха пет! — извика радостно Джаред.

Но зад тях идваха още бойни кълба, а скитническите кораби не можеха да летят толкова бързо.

Кото провери положението на екрана. Нито един от оцелелите кораби не разполагаше с повече мембрани. Бяха ги употребили всичките.

— Лоша работа.

Но Джаред гледаше в съвсем друга посока.

— Ей, Кото. Какво е това? Не може да е комета. Виж как лети. В името на Пътеводната звезда, толкова е бързо…

Право към тях се носеше искряща сфера от лед и оставяше след себе си дълга белезникава опашка.

Най-близкото бойно кълбо откри огън по тях.