Разпръснати слънца

56.Тасия Тамблин

Земните въоръжени сили нямаха търпение да предприемат конкретни действия и Тасия бе доволна от това. С петимата й колеги я откараха във военните корабостроителници в астероидния пояс между Марс и Юпитер. Докато се приближаваха, Тасия можа да разгледа новосъздадения флот разбивачи — всеки бе достатъчно тежък, за да може (теоретично) да разруши хидрогско бойно кълбо. Последната серия разбивачи трябваше да бъде завършена на следващия ден.

Тя се облегна на твърдата седалка. В ЗВС беше принцип постоянно да се напомня на персонала, че удобството е излишен лукс.

— Ние ще сме само зрители и нищо повече — каза Хектор О’Бар, един от колегите й. — Задачата е съвсем проста. Бойните компита ще свършат всичко сами.

Том Кристенсен се изсмя.

— Генерал Ланиан има нужда от задници, които да топлят седалките. Инак току-виж някой се сетил, че и той, и останалите адмирали също са излишни.

— Чух, че ни наричат „куфари“ — рече Тасия. — Стар флотски термин за човек, който не върши никаква работа.

— Страхотно — промърмори Хектор. — Щом ще ни пращат на самоубийствена мисия, могат поне да се държат любезно.

— Защо пък да е самоубийствена? — попита напрегнато кръглоликият Кристенсен.

— По-скоро е неясна — намеси се сериозно Сабине Оденуолд. — Само хората притежават нужната гъвкавост да променят параметрите. Кой знае какво ще предприемат дрогите, когато ни видят да се приближаваме?

— Освен това разбивачите са ужасно скъпи. — Тасия опря крак на предната седалка. — Тъй че ние сме им застраховката. Ще има кого да винят, ако нещата се обърнат. — Останалите двама „куфари“ — Дарби Вин и Ерин Елд — кимнаха в знак, че са съгласни.

И шестимата имаха какво да спечелят от отчаяната мисия. Тасия бе прегледала досиетата им и беше сигурна, че и те са видели нейното. Всеки от тези пилоти очакваше да изтрие някакво позорно петно в досието си, да бъде освободен от предявени обвинения, да бъдат забравени допуснати грешки. След първата разбиваческа мисия, ако, разбира се, оцелееше, Тасия щеше да си възвърне командването на манта, може би дори на дреднаут. За разлика от другите петима доброволци обаче тя не бе извършвала никакви престъпления, нито бе нарушавала военната дисциплина. Вината й бе, че се бе родила сред скитниците.

ЕА стоеше кротко до нея и гледаше звездите на екрана. Колкото и да бе странно, никой не бе възразил, когато Тасия поиска да вземе компито със себе си. Дали не удовлетворяваха последната молба на човек, за когото смятаха, че няма да се завърне жив от мисията си? За новото назначение компито бе излъскано и сега синкавата му обшивка лъщеше. Откакто Тасия се бе заела да споделя с него спомените си, то все по-често се държеше с нея като със стар приятел.

— Какво мислиш за всичко това, ЕА?

— Аз наблюдавам и следвам заповедите, господарке Тасия Тамблин.

— А някога при подобни обстоятелства дори проявяваше нервност — засмя се тя, но по стар навик пропусна да уточни кога и къде е станало: опасяваше се, че всяка нейна дума се подслушва.

— Не помня кога е било това, Тасия, но ще съм щастливо, ако получа допълнителни сведения.

— По-късно, когато имаме възможност да разговаряме насаме.

Приближиха се до корабостроителниците и пилотът описа кръг над тях, за да могат шестимата доброволци да се полюбуват на строящата се военна мощ. Разбивачите не бяха конструирани за красота и маневреност, а за маса, здравина и бързина. Макар че конструкцията им бе сходна с тази на мантите, корпусите им бяха тройно подсилени, а двигателите — лишени от излишни обезопасяващи системи, което ги превръщаше в разрушителни бомби при достигане на критичната маса. За по-голяма мощност имаха допълнителен уранов заряд.

За разлика от нормалните крайцери, тези кораби бяха снабдени със съвсем минимални средства за управление, комуникации и навигационни светлини. Това бяха истински летящи тухли, тояги, предназначени да разбият бойните кълба, които срещнат.

Стовариха ги в хангара на един от гигантските разбивачи и Тасия го огледа. Стените и палубата приличаха на декори на театрална сцена. Разбивачите не разполагаха с никакви удобства. Единственото изискване бе всички компоненти да си пасват точно, а двигателите и оръжейните системи да са в пълна изправност. Останалото беше лесно.

— Това е боен кораб, а не хотел — каза високо Тасия.

— Ако искаме удобства, ще ги получим, като се върнем — потвърди Дарби Вин. — Да си призная, вече мечтая за гореща вана.

— Ние също нямаме търпение да се позамиеш, Вин — подразни го Ерин Елд. Останалите се засмяха, но гласовете им не звучаха никак весело.

Шестимата „куфари“ се отправиха към командния мостик, за да получат последни инструкции.

По коридорите се движеха десетки бойни компита.

Щом доброволците заеха местата си в малката зала за инструктаж, командирът на крилото се зае да обяснява предназначението на разбивачите.

— Техническият персонал на ЗВС приключи с инспекцията на готовите разбивачи — общо четиридесет и шест на брой. До утре трябва да са завършени и последните тринадесет. Бойните компита ще обслужват всички системи в нехерметизираните зони — които покриват по-голямата част от кораба. Само един на всеки десет разбивача е оборудван с животоподдържаща система на мостика, така че гледайте да не объркате корабите. — По нищо не личеше да се шегува. — Обърнете специално внимание на устройствата за евакуация на шестте кораба за човешки екипажи. Постарали сме се да направим всичко възможно да си спасите кожите.

Тасия поклати глава.

— Зная, че се опитвате да ни вдъхнете надежда, но честно казано, какви са ни шансовете да се измъкнем?

Инструкторът я погледна намръщено.

— Не виждам за какво намеквате, командир Тамблин. Постарали сме се всички системи да функционират правилно.

— На теория — рече Тасия.

— Аз вярвам напълно в нашите теории.

— Какво пък, ще ги проверим и ще ви съобщим резултатите — отвърна Тасия с измъчена усмивка. — От години с нетърпение чакам да избивам хидроги. Готова съм да започна.