Разпръснати слънца

66.Адмирал Лев Стромо

Изпратеният на далечния Корибус, за да разследва предполагаемото масово изтребване, адмирал Стромо бе ядосан. Предпочиташе да си остане у дома и да отстъпи тази рискована работа на по-младите и амбициозни командири като Ели Рамирес. Едва бе успял да се преоблече в базата на ЗВС и трябваше отново да се качи на борда на мантата и да се отправи към вражеска територия.

По време на полета се запозна със записите от разпитите на Орли Ковиц и Хъф Стайнман, както и със снимките, направени от капитан Робъртс. Дете, старец и дезертьор! А междувременно чрез телевръзката, осигурена от малцината зелени жреци, останали на служба на Ханзата, бе потвърдено, че транспорталът на Корибус наистина не функционира. Нещо ставаше там.

Адмиралът можеше само да се надява, че онзи, който бе нападнал колонията, не се навърта там. При максимална скорост неговата манта щеше да пристигне на Корибус не повече от ден след получаването на първите тревожни новини и едва тогава специалистите щяха да получат първите отговори. Кораби на Земните въоръжени сили? Това просто не беше възможно. Кликиски роботи и предателски бойни компита? Той огледа нервно собствения си мостик. По коридорите на мантата денем и нощем непрестанно щъкаха бойни компита — изпълняваха задачите, които им бяха възложени. Собственият му крайцер зависеше от тях и досега нито една машина не им бе създала какъвто и да било проблем. Вероятно на всички кораби на Земните въоръжени сили съотношението бе пет към едно в полза на компитата. Беше нелепо дори да се предполага, че могат да се справят без тях.

Генерал Ланиан бе решил да изчака доклада на Стромо, преди да предприеме драстични действия. И въпреки това цялата тази история не изглеждаше никак добре.

— Никакъв отговор от предавателя на колонията, адмирале — докладва Рамирес. — Викаме ги от десет минути. Би трябвало да има дежурен.

— Не ще и съмнение, че там се е случило някакво нещастие — отвърна Стромо. — Надявам се само, че очевидците преувеличават.

— Пристигнаха първите изображения… — На екрана се появи скалист каньон, заобиколен от равнини. Наведена над пулта, Рамирес четеше данните: — Атмосферата на Корибус е сравнително чиста от водни изпарения. Би трябвало да получим по-ясни снимки… Ах! — Изображението се размъти, сетне отново дойде на фокус, след като адаптативните оптични прибори на мантата се настроиха към плътните слоеве на атмосферата.

Сега вече всички можеха да видят съвсем точно останките от колонията и степента на разрушение. От сградите не бе останала и следа. Кликиският портал бе превърнат в руини.

— Не виждам никакво движение долу — изсумтя адмирал Стромо.

— Според момичето това се е случило преди няколко седмици. И всички били избити.

— Добре, добре. — Стромо си припомни инструкциите на генерал Ланиан. — Сформирайте отряд от специалисти. Искам детайлни изображения, точни патологични заключения и подробна карта на района на разрушението. Трябва да разберем какво го е причинило.

— Адмирале, транспортният кораб е готов — докладва Рамирес. — Вие тръгвате с тях, нали?

Стромо би предпочел да остане на мостика, но изглежда, присъствието му долу беше наложително.

— Надявам се, сте сканирали щателно целия периметър на системата на Корибус? Някакви следи от други кораби наоколо?

— Каквото и да е било тук, отишло си е отдавна, сър.

— Добре. Слизам със совалката.

Във въздуха все още се долавяше миризмата на изгоряло. Слаб ветрец повяваше откъм каньона и раздухваше пепелищата. Стромо крачеше бавно сред разрушенията, разравяше от време на време с обувка обгорените останки разтопени буци полимер. Досега изследователите бяха открили само опушени кости и петна от кръв, нямаше никакви други признаци от над стотината колонисти.

Повечето от членовете на екипажа се бяха пръснали наоколо, снимаха останките, измерваха остатъчните енергийни стойности и събираха странични продукти от взривовете и енергийните откоси. Всички места, където имаше човешки останки, бяха маркирани.

— Адмирале, да откараме ли труповете на кораба за идентификация, или да ги заровим тук?

Стромо не искаше да остане на тази потискаща планета повече от необходимото. Освен това генералът очакваше доклада му.

— Можем да предположим, че всички са мъртви. В списъка на колонията вероятно фигурират имената им. Наредете на екипажа от мантата да ви осигури земекопни машини, за да ги погребем. — Кимна, за да придаде на думите си допълнителна тежест. — Поне това им дължим.

Не можеше да се отърси от страховете си. Ами ако неизвестните нападатели се върнеха? Можеше да стане във всеки момент.

— Кога най-рано ще разполагате с предварителни заключения? — попита той една жена, която събираше прах от човешки останки в малка стъкленица. — Нужни са ми резултати до залез-слънце. — Помръдна беззвучно устни: проклинаше зелените жреци, задето бяха напуснали военната служба. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да прати доклада по телевръзка.

— Сър, в момента проверяваме резултатите. Но от това, с което разполагаме досега… всъщност искам да съм напълно сигурна… — Тя погледна миниатюрния екран на спектрографа. — Няма никакво съмнение — следи от язерни взривове. Отломките също носят специфичните черти след употреба на експлозивните химикали, които използваме за нашите снаряди. Момичето е право.

Стромо изсумтя през нос.

— Искате да кажете, че всичко това е дело на Земните въоръжени сили? Че нашите бойни кораби съвсем преднамерено са унищожили цяла една земна колония?

Изследователката прехапа устна и продължи бавно, като претегляше всяка своя дума:

— Това, което казах, сър, е, че имаме данни за употреба на язери и на снаряди, каквито са на въоръжение в Земните въоръжени сили. Не съм правила никакви изводи или заключения относно това кой го е направил.

Стромо се намръщи и й кимна да си продължава работата. Разпита още двама души и получи подобни отговори. Който и да бе атакувал Корибус, или нарочно бе имитирал земни оръжия, или просто не се интересуваше, че някой ще разбере какво е ставало тук.

Генерал Ланиан бе получил доклади от всички свои адмирали. Момичето Орли Ковиц продължаваше да твърди, че колонията е била нападната от един дреднаут и пет манти, но в нито една бойна група нямаше изчезнали кораби.

„Как, по дяволите, са го направили?“ — питаше се Стромо.

Дали пък илдирийците не бяха построили точни копия, за да ги използват за атака срещу човешките колонии? Но в това нямаше никаква логика. А може би някой бе изтеглил поразените кораби от бойното поле при Оскивъл. Пет манти и един дреднаут. Имаше нещо подобно, което премигваше като сигнална лампа дълбоко в съзнанието му.

Пет манти и един дреднаут…

В мига, когато отговорът дойде от само себе си, той си пое рязко дъх. Това беше групата, изпратена на разузнавателна мисия към газовия гигант Голген преди една година. Изпитателен полет, за да демонстрират добрата координация между бойните компита и човешкия екипаж. Тези пет манти и един дреднаут бяха изчезнали без следа.

Въпреки че така и не откриха останки, Земните сили бяха предположили, че са били унищожени от хидрогите. Стромо изведнъж повиши глас:

— Приключвайте с изследванията! Трябва да се върнем час по-скоро, за да докладвам на генерал Ланиан!