Разпръснати слънца

96.Ческа Перони

Въпреки че в кабината на „Водолей“ беше топло, Ческа не можеше да спре да трепери.

— Никога вече няма да мога да се стопля — оплака се тя.

Пърсъл се обърна към Нико:

— По-добре да излитаме, преди роботите да са дошли.

— Сигурен съм, че забелязаха кораба, докато летях над тях — каза Нико. — Нямам обаче оръжия, с които да се защитим.

— Не можем да си тръгнем просто така — каза Ческа. Тя беше говорителка и бе длъжна да защитава клановете. — Първо трябва да измислим как да попречим на роботите да излетят с корабите си, за да не разрушат и други наши бази.

— Че как можем да им попречим? — попита пискливо Пърсъл. — Нали видя какво направиха с базата!

— Точно затова сме длъжни да ги спрем. Те избиват нашите сънародници. Напуснат ли Йон 12, иди ги гони.

Говореше твърдо, макар да бе потисната и опустошена от гибелта на толкова много хора.

— Не зная какво сме направили, за да ядосаме роботите, но никога не съм виждала по-ясно своята Пътеводна звезда. Каквото и да са замислили, не бива да им позволяваме да го изпълнят. Давате ли си сметка, че в противен случай рано или късно пак ще се срещнем с тях? Ако сега избягаме, когато се върнем с подкрепления, роботите може да са си отишли.

Пърсъл извърна към нея зачервеното си лице.

— Не казах, че не си права, говорителке Перони. Но как можем да ги спрем?

Усмивката й бе ледена като температурата отвън.

— Пърсъл, когато роботите атакуваха базата, с тебе имахме една идея. Тогава ни се стори прекалено драстична, пък и нямаше време. Сега обаче не бих могла да измисля нищо по-подходящо.

Черните машини продължаваха да следват своя никому неизвестен план. Нико настрои всички сензори на кораба така, че да следят всяко тяхно движение, но нито един от роботите не се приближи към тях и така тримата можеха спокойно да се подготвят. Пърсъл, който познаваше базата най-добре, начерта опростена схема с местонахождението на всички по-важни детайли и им обясни какво трябва да направят.

Щом решиха, че са готови, Нико подкара „Водолей“ към миньорската база; носеха се само на няколко метра над повърхността, за да не могат да ги засекат. Нико кацна извън обсега на пряка видимост, зад ръба на кратера, като вдигна минимални облаци водороден и метанов сняг.

— Може да са ни засекли — обади се Пърсъл.

— Ако въобще си правят труда да следят какво става наоколо. — Нико се почеса по къдравата черна коса. — Изглеждат прекалено заети с конструирането на корабите си.

— Защото знаят, че булдозерът ни е обездвижен и сме обречени — промърмори Ческа. Въпреки че отоплението в скафандъра й бе включено на максимална мощност, тя продължаваше да потреперва от студ.

Прокраднаха се до самия ръб на кратера, от който тялото на Ихи Окая бе изстреляно в космоса. Сега всички жители на базата бяха мъртви като нея.

— Не очаквах да са толкова чевръсти… базата е почти неузнаваема — ахна Ческа.

— Използват метала, разглобяват машините, вземат частите и ги сглобяват по нов начин — каза Пърсъл.

— И корабите изглеждат почти готови — промърмори Ческа.

Инженерът погледна към малкия реактор. Беше със стандартна конструкция, доказала предимствата си на много светове от много време.

— Поставили са го на максимална мощност, за да използват всичко, на което е способен, но не знаят, че така няма да издържи дълго — отбеляза Пърсъл. — Вероятно вече показва първите признаци на нестабилност.

Ческа се усмихна.

— В такъв случай да задълбочим този процес. Все още ли смяташ, че можеш да го настроиш така, че да избухне?

— Шиз, говорителке Перони, това е най-малкото, на което се надявам. Както са го надули, нищо чудно сам да премине в свръхкритична маса.

— Е, важното е да успеем да се качим навреме на „Водолей“ — рече Нико. — Тук ли ще седим да си бъбрим, докато скафандрите ни изстиват, или ще вършим работа?

Забързаха през потъналия в сумрак кратер. Ческа съжали, че нямаше как да оставят Нико на кораба, за да подготви отлитането им, но им трябваше за плана на Пърсъл.

Кликиските роботи продължаваха да строят корабите си. Енергийните генератори бяха свързани с дълги кабели, които на свой ред бяха прикачени към реактора. Роботите действаха така, сякаш нямаха никакво намерение да запазят нещо от това, което използваха, след като постигнат целта си.

Когато приближиха реактора, Ческа дори през скафандъра долови вибрациите на машините. Почвата около реактора бе обгорена и нагорещена от прекомерното излъчване на радиация. Щитовете бяха престанали да функционират.

Роботите бяха все така съсредоточени върху работата си.

Докато оглеждаше реактора, Пърсъл не спираше да мърмори нервно:

— Вижте, никога не съм бил гениален инженер. Не ме бива и за изобретател. Не знам какво…

— Не искаме от теб да намериш решение — прекъсна го Ческа. — Достатъчно е да повредиш реактора.

Той се изсмя.

— Виж, това го мога.

По негови инструкции Ческа и Нико преместиха регулиращите клапани на охладителната инсталация в друга позиция. От другата страна Пърсъл демонтира защитната плоча и изтръгна контролния предпазител за неутронно облъчване. Почти веднага реакторът започна да излъчва още повече топлина.

Наоколо се въргаляха метални парчета от разглобения купол. Нико сграбчи едно желязо, пъхна го между тръбите на охлаждащата система, натисна и ги изтръгна от гнездата им. През отвора започна да излиза със свистене охладителна течност — замръзваше веднага.

През това време Ческа и Пърсъл извадиха още няколко предпазителя и ги захвърлиха надалече в ниската гравитация. Роботите никога нямаше да успеят да ги съберат навреме.

— Сега реакторът е като кораб със сляп навигатор, навлизащ в гъст астероиден пояс. Да си плюем на петите!

— Мисля, че роботите ни забелязаха. — Нико посочи група черни машини, които се приближаваха забързано към реактора.

— Ами тъкмо навреме — да се махаме!

С дълги подскоци, заради ниската гравитация, заобиколиха реактора и се насочиха към „Водолей“.

Но тъкмо когато стигнаха ръба на кратера, на пътя им се изпречиха два робота.

— Как ли са стигнали толкова бързо дотук? — възкликна Пърсъл.

Единият робот посегна да го улови. Механичната му ръка одраска скафандъра, на инженера, но той успя да се изплъзне и продължи да тича. Ческа и Нико също отскочиха с лекота настрани.

— По-бързо! — викна задъхано Пърсъл. — Към „Водолей“!

Зад тях бумтящият реактор очевидно ставаше все по-горещ. Металните му стени вече започваха да сияят. Двата кликиски робота продължиха да преследват тримата саботьори, но останалите се скупчиха около реактора.

— Няма да успеят да го поправят — задъхано каза Нико. — Нали, Пърсъл? — Той се обърна.

Инженерът забави крачка.

— Мисля, че… те всъщност… — И изведнъж падна в снега.

Ческа се наведе над него.

— Ставай, Пърсъл! Трябва да стигнем кораба, преди… — Обърна го по гръб и видя, че лицевото стъкло на шлема му е замръзнало отвътре. От една малка дупка в скафандъра със свистене излизаше въздух. Пръстите на робота бяха успели да разкъсат меката тъкан. Лицето на Пърсъл бе неестествено плоско и изопнато, сякаш след свръхохлаждането се бе разтрошило и хлътнало навътре.

— Мъртъв е. — Ческа стисна зъби, после сграбчи Нико за ръката. — По-късно ще го оплакваме. Първо да се махнем оттук!

Роботите вече заплашително скъсяваха дистанцията. Ческа изруга — трябваше да зарежат Пърсъл, също като останалите скитници. Двамата с Нико затичаха към кораба. Надяваха се, че ще успеят да излетят, преди роботите да ги настигнат… и преди да избухне реакторът.