Северно сияние

Когато в Норт Удс настъпи лятото, времето забавя темпо. В някои дни напълно спира. Небето, сиво и натежало през по-голямата част от годината, се превръща в безкрайна синева, толкова необятна и ярка, че няма как да не спреш онова, което вършиш — било то простиране на мокри чаршафи или ронене на купчина царевица на задните стълби, — и да се вгледаш в него. Насекоми жужат в брезите, примамват те да излезеш на слънце под клоните, а от топлината въздухът е неподвижен, натежал и напоен със сладък аромат.

Стоя на верандата на хотел „Гленмор“, най-изискания в Биг Мус Лейк, и си казвам, че днес — вторник, 12 юли 1906 година — е тъкмо такъв ден. Времето е спряло, прелестта и покоят на този прекрасен следобед никога няма да си идат. Пристигналите от Ню Йорк гости, всички облечени в бели летни дрехи, ще продължават безспир играта си на крикет на ливадата. Възрастната госпожа Елис ще остане на верандата до края на вечността, почуквайки с бастуна си по парапета за още лимонада. Децата на лекари и адвокати от Утика, Рим и Сиракюз няма да спрат гонитбата си със смехове и пищене из гората, замаяни от прекалено многото изяден сладолед.

Вярвам в тези неща. С цялото си сърце. Защото съм добра в самозалъгването.

Докато Ейда Бучард не излиза отвътре и не плъзва ръката си в моята. А госпожа Морисън, съпругата на управителя, не ни отминава и не спира в горния край на стълбите. При всеки друг случай би ни нахокала, че бездействаме. Сега като че дори не забелязва присъствието ни. Ръцете й са скръстени пред гърдите. Очите й, помръкнали и угрижени, са приковани в пристана. А там беше привързано параходчето.

— Това е „Зилфа“, нали, Мати? — прошепва Ейда. — Претърсили са езерото с драга, нали?

Аз стисвам ръката й.

— Едва ли. Струва ми се, че засега само оглеждат покрай брега. Според готвачката онази двойка вероятно просто се е изгубила. Не са успели да намерят пътя обратно в тъмното и са прекарали нощта някъде под боровете. Това е всичко.

— Уплашена съм, Мати. Ти не си ли?

Не й отговарям. Не съм уплашена, не точно, но не мога да обясня как се чувствам. Понякога думите ми убягват. Изчела съм почти всички, съдържащи се в речника на английския език „Уебстър“, но все още се затруднявам да ги извикам в нужния момент.

Точно в този миг ми е нужна дума, описваща онова усещане за студенина и прималяване дълбоко у теб, подсказващо ти, че се случва нещо, което ще те промени, и ти не го желаеш, но не можеш да го предотвратиш. За първи път си наясно, наистина за първи път, че всичко вече ще се дели на „преди“ и „след“, на „беше“ и „ще бъде“. И вече никога няма да бъдеш съвсем същата личност.

Предполагам, че именно това е изпитала Ева, когато е захапала ябълката. Или Хамлет, когато е зърнал духа на баща си. Или пък Исус, когато е бил момче и някой му е обяснил как в крайна сметка баща му не е дърводелец.

Каква е думата за това чувство? За осъзнаването, страха и загубата, смесени в едно? Свобострах? Дързужас? Умотвратяване?

Застанала на верандата под безукорно чистото небе, докато пчелите жужат лениво в розовите храсти, а чинките подвикват весело и мелодично от боровите клони, си казвам, че Ейда е нервозна глупачка и все се тревожи без причина. Нищо лошо не може да се случи в „Гленмор“, не и в ден като този.

Тогава зървам пребледнялата и останала без дъх готвачка да тича откъм пристана, привдигнала поли, и вече знам, че греша.

— Мати, отвори салона! — извиква тя, без да я е грижа за гостите. — Побързай, момиче!

Едва я чувам. Заковала съм поглед в господин Краб, механика на „Зилфа“. Той върви по пътеката с млада жена на ръце. Главата й е клюмнала пред гърдите му, подобно на прекършен цвят. От полата й се стича вода.

— О, Мати, погледни я. Мили боже, Мати, виж — промърморва Ейда и усуква престилката си.

— Шшш, Ейда. Подгизнала е, това е всичко. Изгубили са се в езерото и… лодката се е обърнала, а те са доплували до брега… Явно е припаднала.

— О, мили боже — произнася госпожа Морисън, а ръцете й се стрелват към устата.

— Мати! Ейда! Защо стоите като някакви глупачки? — изпъхтява готвачката, докато изкачва по стълбите едрото си тяло. — Мати, отвори резервната стая. Онази до салона. Спусни завесите и постели на леглото старо одеяло. Ейда, иди да приготвиш кана с кафе и сандвичи. В хладилния шкаф има шунка и пиле. Размърдайте се!

Няколко деца играят на криеница в салона. Аз ги прогонвам и отключвам вратата към малка спалня, която обикновено се използва от кочияши на дилижанси и капитани на параходи, ако времето е прекалено лошо за път. Осъзнавам, че съм забравила одеялото, и се втурвам към килера със завивките. Връщам се обратно и отварям рязко вратата след едно превъртане на ключа точно когато влиза господин Краб. Донесла съм също възглавница и дебел юрган. Сигурно е премръзнала до кости, след като е прекарала цялата нощ с мокри дрехи.

Господин Краб я полага на леглото. Готвачката опъва краката й и подпъхва възглавницата под главата й. Влизат семейство Морисън. Господин Спери, собственикът на „Гленмор“, е плътно зад тях. Взира се в нея, пребледнява и напуска стаята.

— Ще донеса термофор, малко чай и… бренди — казвам аз, като поглеждам към готвачката, после към семейство Морисън и накрая към картината на стената. Във всички други посоки, но не и към момичето. — Да го направя ли? Да донеса ли бренди?

— Мълчи, Мати. Късно е вече за това — отвръща готвачката.

Тогава си налагам да я погледна. Очите й са безжизнени и празни. Кожата й е придобила жълтеникавия цвят на мускатово вино. На челото й има ужасна рана, а устните й са посинели. Предишния ден я бях заварила да седи сама на верандата и да мачка подгъва на полата си. Занесох й чаша лимонада, защото навън беше много топло, а тя изглеждаше отмаляла. Не й взех пари. Изглеждаше, сякаш не разполага с много.

Зад гърба ми готвачката подхваща господин Краб.

— Ами мъжът, с когото беше тя? Карл Греъм?

— От него няма и следа — отвръща той. — Поне все още не. Открихме лодката. Обърнала се е в Южния залив.

— Ще се наложи да вляза във връзка със семейството — намесва се госпожа Морисън. — От Олбъни са.

— Не, там е само семейството на мъжа, Греъм — поправя я готвачката. — Момичето е живеело в Саут Оцелик. Проверих в списъка на гостите.

Госпожа Морисън кима.

— Ще се свържа с оператора. Ще проверя дали може да направи връзка с някой магазин там, или пък с хотел. Или с друг, който да предаде съобщение на семейството. Какво бих могла да кажа, за бога? Горкичката й майка! — Тя притиска носна кърпичка към очите си и излиза забързано от стаята.

— Преди края на деня ще й се наложи да направи още едно обаждане — заявява готвачката. — Ако питате мен, който не умее да плува, няма работа при езерото.

— Този младеж беше прекалено самоуверен — съгласява се господин Морисън. — Попитах го дали ще се справи с лодката и той даде утвърдителен отговор. Само някой проклет глупак от града може да потопи лодка в такъв спокоен ден…

Той продължава да говори, но аз не го чувам. Като че гръдният ми кош е стегнат от метален обръч. Затварям очи и се опитвам да дишам дълбоко, но това само влошава нещата. Пред очите ми се явява образът на купчинка писма, привързани със светлосиня панделка. Писма, които се намират под дюшека ми на горния етаж. Онези, които обещах да изгоря. Виждам ясно адреса върху най-горното: „Честър Джилет, Мейн Стрийт №17, Кортланд, Ню Йорк“.

Готвачката ме отпраща настрани от тялото.

— Мати, дръпни завесите както ти поръчах — нарежда ми тя. Полага дланите на Грейс Браун върху гърдите и затваря очите й. — В кухнята има кафе. Също и сандвичи — обръща се към мъжете. — Ще хапнете ли нещо?

— Ще ги вземем с нас, ако не възразявате, госпожо Хенеси — отговаря й господин Морисън. — Ще излезем отново. Веднага щом Спери успее да се свърже с шерифа. Ще се обади и в лагера на Мартин. Ще им поръча да си отварят очите. А също и в този на Хигби и в другите летовнически селища. В случай че Греъм се е добрал до брега и се е изгубил някъде из гората.

— Името му не е Карл Греъм. Казва се Честър. Честър Джилет. — Думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Откъде знаеш, Мати? — пита готвачката.

Сега всички гледат към мен — готвачката, господин Морисън и господин Краб.

— Аз… Вероятно съм чула да го нарича така — започвам да заеквам, внезапно притеснена.

Готвачката присвива очи.

— Видяла ли си нещо, Мати? Знаеш ли нещо, което е редно да ни кажеш?

Какво бях видяла ли? Твърде много. Какво знаех? Само това, че за знанието плащаш скъпо. Госпожица Уилкокс, учителката ми, ме беше научила на толкова много. Защо не ме научи на това?