Северно сияние

Ве-ро-въз-рож-де-ни-е

— Татко! Татко, ела бързо! В купчината тор има чудовище.

— Стига си викала, Бет.

— Но, татко, там има чудовище! Мислех, че е мъртъв, но не е. Сръчках го с тояга и той ми изръмжа.

— Елизабет Гоуки, какво съм казвал за дрънкането на измишльотини?

— Не лъжа, татко. Кълна се! Трябва да дойдеш и да го убиеш. Бързо! После ще му отмъкнем торбата със злато. Носи със себе си торба злато!

Дочувах всичко това от мандрата, малко помещение към обора. Пресипвах топлото пенесто мляко, като го прекарвах през тензух, за да отстраня мухи и сламки сено. Обърсах си ръцете, отместих от пътя си Панзи и котенцата й и отидох в обора, за да проверя каква беше причината за цялата суматоха. Татко вървеше към вратата. Аби вече беше отвън. Лу беше горе в плевнята и хвърляше долу бали.

— Какво става? — попитах.

— Бет отново дрънка небивалици — отговори тя. — Надявам се да си получи пердаха.

Последвах членовете на семейството си навън, заобиколихме обора и за мой ужас видях, че Бет изобщо не говореше небивалици. В купчината с тор с лице надолу лежеше мъж, много мръсен мъж с дълга рошава черна коса. Носеше дочен панталон с тиранти и проста вълнена риза. В близост до него лежаха торба и високи обувки, чиито връзки бяха вързани в едно.

Бет все още държеше пръчката си. Побутна го с нея.

— Господин Чудовище, мъртъв ли си?

Чудовището изстена. Обърна се по гръб, отвори кървясали очи и примигна заради светлината.

— Мили боже, да. Така мисля — отговори.

— Чичо Петдесет? — прошепна Аби.

— Чичо Петдесет! — извика Бет.

— По дяволите, Франсис! — тросна се баща ми. — Ставай от там!

— Здравей, братко. Как си, а? Мен ужасно ме цепи главата — разнесе се френска реч.

— Не стига, че от устата ти само лайна се сипят, а сега трябва и да се въргаляш в лайна ли? — също на френски го смъмри татко.

Само чичо ми Петдесет, по-малкият брат на татко, може да го разяри дотолкова, че да го накара да говори на френски.

— Матилд, иди в стаята ми — продължи към мен баща ми на същия език, но побърза да се поправи и мина на английски. — Върви в спалнята ми и му приготви някакви дрехи. Не го пускай в къщата, преди да се почисти. Направи му и кафе. Аби, върви да довършиш прецеждането на млякото. — Той погледна още веднъж към брат си, изхрачи се и се върна обратно при кравите.

— Хайде, чичо Петдесет, да те почистим — обърнах се към него нетърпеливо.

Докато успеех да стопля вода за ваната и да изчистя гнидите от косата на чичо, вече щях да съм сериозно закъсняла за училище. А госпожица Уилкокс се канеше да проведе последните изпити за матура.

Лу се появи тичешком.

— Чичо Петдесет! — изкрещя. Огледа го и усмивката й прерасна в гримаса. — Чичо Петдесет, защо си седнал в тора?

— Защото е топъл — отговори той и се изправи. — Пристигнах много късно снощи, Луиза. Не исках да събудя цялата къща, така че спах тук.

— Вониш ужасно! — заяви Лу и стисна носа си.

Нямаше спор по въпроса. Комбинацията от тор и алкохолните изпарения, в резултат на изпитото уиски беше потресаваща.

— Какво? Ухая нежно като роза. Дай целувка на чичо си Франсоа. — Той протегна ръце и се олюля в нейна посока, а тя побягна, като крещеше и се кикотеше.

— Чичо Петдесет… Какво има в торбата? — попита Бет, като гледаше с надежда към чантата му.

— Тук ли? О, нищо. Само мръсни дрехи — отговори той, а лицето на Бет посърна.

— Хайде, чичо Петдесет — подканих го аз. — Нямам време за това. Днес ми предстоят важни тестове.

— Тестове? Какви тестове?

— За гимназиалната ми диплома. Последните изпити са днес. Подготвям се от месеци.

— Мили боже, Матилда Гоуки! Ти си едно много умно момиче, щом се явяваш на такива изпити. Върви на училище. Майка ти ще ми помогне с къпането.

— Ох, чичо Петдесет, къде си бил? Значи не си чул?

— Какво да съм чул? Бях в Сейнт Лорънс една година, после в Осейбъл и в Сейнт Реджис.

Въздъхнах.

— Хайде. Да отидем за газта. Имам много новини за теб. И никоя от тях не е добра.

Лу ми помогна, така че се справих с чичо си по-бързо, отколкото очаквах. Наложи се да поседна с него и да му подържа ръката за известно време, след като му казах за майка ни и брат ни. Чичо Петдесет не се старае особено да сдържа чувствата си. Когато е щастлив, смее се, а щом сърцето му е разбито — както като научи за смъртта на мама, — плаче като дете. Татко казва, че е така, защото наистина е дете.

Отидох на училище с два часа закъснение. За другите ученици часовете бяха приключили. Щяхме да бъдем само двамата с Уийвър. Когато пристигнах, госпожица Уилкокс стоеше пред сградата на училището и се оглеждаше за мен.

— Помислих, че няма да дойдеш, Мати! Какво стана? — попита. — Уийвър вече е на втория си тест.

Обясних й всичко, настаних се и се захванах с теста. Предишния ден бяхме направили два, а този ден ни очакваха още три. Когато приключихме, се чувствах доста уверена, че съм се справила. В тези дисциплини обаче ми беше силата — съчинение, литература и история. Онези от предишния ден — математика и естествени науки — бяха по-трудни. Докато вървяхме към къщи, Уийвър сподели, че според него се е представил доста добре на тестовете по математика и история и напълно прилично на тези по литература и естествени науки, но се тревожи за съчинението. Щеше да мине една седмица, преди да научим оценките си. Докато вървяхме отново, почудих се защо изобщо се тревожа. Все тъй нямаше как да стигна до Ню Йорк.

Беше станало шест часа, докато се прибера вкъщи. Изпитите ме бяха погълнали до такава степен, както и разискването им с Уийвър, че напълно бях забравила за чичо си. Докато не подуших аромата на готвено. И не чух звука от хармоника и смеха. И не зърнах осветената кухня. Не миришеше, не звучеше и дори не изглеждаше като моята къща. Ни най-малко.

— Да му се не види! — викна чичо ми, когато се появих на вратата. Беше чист, косата му беше по-къса, а брадата подрязана. Носеше чиста риза и панталони, както и престилката на майка ми. — Къде беше? Вечерята е готова от две седмици.

— Съжалявам, чичо Петдесет — отговорих. — Имах много изпити.

— Издържа ли ги успешно?

— Не знам. Надявам се да е така. Мисля, че ги издържах.

— Добре! Тогава ще ти дам питие… — Той сипа малко уиски в една чаша и ми го подаде, а после вдигна своята собствена. Баща ми седеше до огъня и също държеше чаша с уиски. Погледнах го неуверено, но той кимна. — За мадмоазел Матилда Готие… Първата с диплома в семейство Готие! — произнесе чичо ми, а после изсипа цялото съдържание на чашата в гърлото си. Баща ми стори същото. Аз отпих леко и се закашлях, останала без дъх. Татко казва, че това е ваканцията на бедняците. Никога не съм ходила на ваканция, но ако представлява нещо подобно, бих предпочела да си седя вкъщи. Сестрите ми се засмяха и нададоха възгласи. Бет надуваше хармониката на чичо Петдесет. Чичо Петдесет подвикваше весело. Почувствах как лицето ми пламва заради уискито и от гордост.

— Хайде, Мати, измий съдовете. Умираме от глад — подкани ме Бет. Чак в този момент забелязах хаоса, тенджерите и тиганите на печката, пълната със съдове мивка, брашното, посипано по целия под, и глозгащия мазен кокал Барни.

Чичо Петдесет ни беше приготвил пиршество — истинска дървосекаческа вечеря. Накара ни да седнем около масата и започна да вади от топлата фурна чиния след чиния. Не можехме да повярваме на очите си. Имаше пържено свинско, млечен сос с пръжки, картофено пюре с лук, боб с бекон, кленов сироп, горчица, бисквити и цяла купчина залети с масло и наръсени с кленова меласа палачинки. Нямаше нито един пресен зеленчук. Дървосекачите не си падат по тях.

— Чичо Петдесет, не знаех, че можеш да готвиш — отбеляза Аби.

— Научих се миналата зима. Готвачът в Сейнт Реджис умря. Имаше болно сърце. Всички трябваше да се редуват да готвят. И така се научих.

— Добре си се научил, чичо Петдесет — намеси се Лу, докато сипваше боб в чинията си. — Получаваш отличен. Ще научиш ли и Мати да готви? Тя умее да прави само каша и палачинки. И грахова супа, която има вкус на пикня.

Чичо Петдесет изрева. Сестрите ми се разсмяха. Най-силно се смееше Лу. Татко повдигна вежда в нейна посока, но това не я усмири. Знаеше, че е в безопасност, защото чичо ни се смееше.

— Не им обръщай внимание, Мати — каза ми нежно Аби.

— Ти харесваш граховата ми супа, нали, Аб? — попитах аз обидена.

Тя ме погледна с благия си поглед.

— Не, Мати, не я харесвам. Ужасна е.

Цялото семейство прихна още по-силно, дори на лицето на татко се прокрадна усмивка, а после се наядох така, та се уплаших, че роклята ми ще се пръсне. След като всички се бяхме натъпкали и пъшкахме, чичо Петдесет извади от фурната огромен пай с ревен и ние излапахме и него, гарниран със сметана.

Когато вечерята приключи, татко и чичо отидоха да седнат в дневната. Чичо Петдесет взе със себе си бутилката с уиски, торбата си, обувките и метална кутия с мас от норка.

Бет не можеше да отдели очи от чантата му.

— Мислиш ли, че вътре наистина има мръсни дрехи? — прошепна.

— Мисля, че съдовете имат нужда от търкане — отговорих. — Захващай се.

Измихме съдовете, обърсахме масата и почистихме пода възможно най-бързо, за да можем да седнем при чичо. Посещенията му бяха редки. Живееше предимно в Квебек, където той и баща ни бяха родени, и се появяваше веднъж на две-три години, когато работата по превозване на трупи го доведеше насам.

Когато влязохме в дневната, татко вече беше запалил огън в цилиндричната печка. Поправяше един от ремъците на Благия — той все поправяше нещо, съсипано от Благия, — а чичо Петдесет лъскаше ботушите си. Чичо ни работи из реките, а ботушите са най-ценното притежание на работещите по реките. Подметките са подковани с шипове метални остриета, които им помагат да се задържат, докато вървят по плаващите дънери. Най-добрите се произвеждат в Кроган, Ню Йорк. Татко все казваше на Лотън никога да не влиза в схватка през зимата с някого от работещите по реките. Ако бъдеш ритнат от замръзнали ботуши „Кроган“, с теб със сигурност е свършено.

Чичо Петдесет отпиваше от уискито си, докато се трудеше и ни разправяше истории, а ние очаквахме именно това. Каза ни как месец по-рано в бараката им за спане влязла мечка. Всички избягали навън, с изключение на секач на име Мърфи, който бил мъртво пиян. Докато останалите наблюдавали през прозореца, мечокът го подушил, а после облизал лицето му. Все още спящият Мърфи се усмихнал, прегърнал мечока и го нарекъл „любима“. Разказа ни за бушуващото великолепие на превозването на дървесина по реките, когато ледът поддаде и отворят бента, за да спуснат през шлюза хиляди и хиляди трупи надолу по течението, а те се блъскат едни в други и се търкалят, падайки от водопад след водопад. Според него дори само звукът ти спирал дъха. Разправи ни за задръстванията по речното корито и колко опасно било разчистването им, как веднъж купчината от преплетени трупи поддала, а той бил върху нея и тя го носила цял километър надолу по течението, докато най-сетне не успял да отскочи на брега в безопасност.

Как двама други мъже не се справили и на какво приличали телата им, когато най-сетне ги извадили, напълно изпотрошени и премазани. Обясни ни, че той е номер едно в тази работа и може да победи всички, с изключение на един — нашия баща.

Татко не беше превозвал трупи по реката с години, но по изражението на лицето му, докато слушаше чичо, виждах, че това му липсва. Махаше с ръка на разказите и се опитваше да показва неодобрение, но аз зървах гордостта в очите му, докато чичо Петдесет ни разправяше как няма по-умел от него при управлението на сала, нито някой по-бърз или безстрашен. Заяви, че татко стъпва най-здраво от всеки, работил някога по реките, и че се крепи върху трупите, като че е закован отгоре им. Сподели, че даже го е виждал да танцува моряшки танц върху движещ се дънер, да стои на ръце и дори да се премята.

Разказите на чичо ми бяха опашати лъжи, всичките до един. Ние го знаехме, но не ни беше грижа. Просто ни харесваше да слушаме. Чичо ми имаше прекрасен глас, типичен за северните райони. У него можеше да се долови щипещият студ на януарските сутрини и острият пушек от горящи дърва. Смехът му беше като ромона на поток под заледената повърхност, тих и необуздан. Истинското му име е Франсоа Пиер, но според татко прякорът му е Петдесет, защото може да се вярва само на половината от онова, което казва.

Разликата във възрастта между татко и Петдесет е четири години. Татко е на четирийсет, а чичо е на трийсет и шест. Имат сходни сурови лица, еднакви сини очи и черни коси, но приликата спира до там. Чичо Петдесет винаги се усмихва, а баща ми все е навъсен. Петдесет пие повече, отколкото е редно. Татко пие в редки случаи. Говорът на Петдесет е като на французин, какъвто всъщност е. Баща ми звучи, като че е роден и израсъл в Ню Йорк и у него френското се усеща колкото у кучето Барни.

Веднъж попитах мама защо татко никога не говори на френски, а тя отвърна, че белезите били прекалено дълбоки. Реших, че има предвид онези на гърба му, оставени от колана на втория баща му. Истинският баща на татко умрял, когато той бил на шест години. Майка му имала още седем други деца и се омъжила за първия, който я поискал, тъй като трябвало да ги храни някак. Татко никога не говореше за майка си или за втория си баща, но чичо Петдесет го правеше. Разказвал ни е как биел тях и майка им без никаква причина. Защото вечерята била студена или прекалено топла. Защото кучето било вътре, а трябвало да е навън или обратното. Не говорел френски и не допускал в къщата да се говори на чужд език, защото мислел, че доведените му деца ще злословят зад гърба му. Веднъж баща ми забравил за тази забрана и така се сдобил с белезите. Чичо Петдесет каза, че вторият им баща използвал погрешната страна на колана и металната катарама свалила кожата от гърба му. Старая се да си припомням за тези белези, когато баща ни е строг. Мъча се да не забравям, че ударите оставят наранявания.

Татко избягал от дома си, когато бил едва на дванайсет, и намерил работа като момче за всичко в дървосекаческо селище. Придвижил се на юг чак до Ню Йорк и повече никога не се върнал в Квебек. Майка му умряла няколко години по-късно и братята и сестрите му се разпръснали. Чичо Петдесет е единственият, когото е виждал след това.

Чичо ни забавляваше с разказите си в продължение на часове. Но към единайсет на Бет започнаха да й се затварят очите, а Лу започна да се прозява и татко заяви, че е време за лягане. Всички се изправихме, готови да пожелаем лека нощ, а Бет хвърли един последен изпълнен с надежда поглед към торбата на чичо. Чичо Петдесет я видя да го прави и се усмихна. Отвори я и заяви:

— Е, доста се изморих. Мисля да си извадя пижамата и… Боже! Какво е това вътре? Откъде са се появили всички тези подаръци? Не помня да съм купувал някакви подаръци.

Бет заподскача. Лу изписка. Дори Аби се развълнува. Татко казва, че влудява амбулантните търговци, като ги кара да разопаковат всичко, избира нещо, после си променя решението и всичко започва отначало. Никога не носи глупави подаръци като носни кърпички и бонбони. Винаги избира нещо специално. Въпросната вечер той започна от Бет и после изреди всички други, като не спираше да се преструва, че е забравил да купи нещо за следващата. Беше истинска агония, докато чакаш, и също такава агония, когато ти дойдеше редът. Не получавахме много подаръци и не бяхме свикнали на драмата и нетърпеливото очакване. Бет получи своя собствена хармоника заедно със самоучител и се зарадва толкова много, че избухна в сълзи. За Лу имаше гравирана дървена кутия, съдържаща дузина ръчно изработени изкуствени мухи за риболов. Аби получи позлатен медальон, който я накара да порозовее от удоволствие. И после дойде моят ред.

— О, не! Забравил съм да донеса нещо за Матилда! — извика чичо ми и погледна към мен. После порови в чантата си. — Не, не, я почакай! Имам нещо… — Измъкна мръсен вълнен чорап, с което разсмя всички. — Или пък това… — Навън се появиха червените му дълги гащи. — Или може би ще хареса това…

Той положи върху дланите ми тясна кутийка от имитация на слонова кост и когато я отворих, ахнах. Беше писалка. Съвсем истинска писалка с метален писец и капачка, посребрена от край до край. Цялата блестеше в гнездото си от черно кадифе. Никога в живота си не бях притежавала писалка — само моливи — и дори не можех да си представя какво би било да редя думите върху хартията със синьо мастило вместо с размазващ се графит. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи, докато гледах писалката, и се наложи да примигна няколко пъти, преди да успея да благодаря на чичо. Следваше татко — получи нова вълнена риза — и после чичо Петдесет извади страховит ловен нож и красива чантичка с мъниста.

— За Лотън. И за майка ви — обясни. — Може би ще му дадете ножа, когато се прибере у дома, а?

— Но, чичо Петдесет, той никога няма да… — заговори Бет. Един поглед от страна на Аби я накара да млъкне.

— И може би вие, момичета, ще използвате чантата по ред.

Всички кимнахме и отговорихме, че ще направим точно така, но никоя от нас не взе чантата и никой не докосна ножа. Отново благодарихме на чичо и го целунахме, а после вече наистина беше време за лягане. Сестрите ми се изредиха в нужника, а в това време аз събрах всичката кафява опаковъчна хартия и я пригладих за следващо ползване.

Докато чаках реда си, забелязах, че огънят в печката беше отслабнал, и отидох да донеса още дърва. Върнах се и тъкмо се канех да бутна вратата на дневната, когато чух чичо ми да казва:

— Защо стоиш тук и стискаш виметата на кравите по цял ден, Мишел? Що за живот е това за човек като теб? Защо не се върнеш по реките да прекарваш трупи?

Татко се засмя.

— И да оставя четири момичета да се гледат сами? Всичкото това уиски ти е размътило мозъка.

— Твоята Елън те накара да се откажеш от реките. Не мисли, че не ми е ясно. Но нея вече я няма и ми се струва, че именно те са мястото за теб. Харесва ли ти да си фермер?

— Да.

Чух как чичо ми изсумтява.

— Сега кой дрънка небивалици?

Десет години по-рано мама и татко бяха имали ужасяващ скандал. Тогава живеехме в Биг Мус Стейшън. Татко тъкмо се беше прибрал от пролетното превозване на трупи. Водеше със себе си Ед Лафонтен, с когото работеха заедно. Седнаха да пийнат след вечеря и господин Лафонтен започна да разказва случки. Разправи ни как татко работел на сала и колко близо се озовали с хората му да бъдат притиснати от разбъркани трупи.

Мама полудя, когато чу. Преди да потегли на работа онази година, тя накара татко да обещае, че няма да работи във водата, а ще стои само на брега. Заяви, че е прекалено опасно. Непрекъснато загиваха мъже. Неконтролируемото задръстване с трупи се случваше напълно непредвидено и освен ако гребецът не успееше да прибере хората си обратно и да се отдалечи навреме, салът биваше премазван. Татко й се извини. Обясни й, че го прави само заради парите. Повечето работници изкарваха по-малко от долар на ден, но добрият гребец взимаше по три и петдесет, понякога дори четири, а татко беше един от най-добрите.

Мама обаче не искаше да слуша извинения. Беше бясна. Заяви му, че настоява той да се откаже от тази работа завинаги и да работи за баща й в неговата дъскорезница. Каза му, че така ще можем да живеем в Инлет, съвсем близо до леля Джоузи. Щял да печели добре. Децата щели да са близо до училище. Животът на всички можел да бъде по-лесен.

— Никога, Елън — отвърна татко. — Знаеш, че не можеш да искаш такова нещо от мен.

— Татко каза, че ще прости за всичко, Майкъл. Обеща да ни помогне.

— Той ще прости? Какво да прости? Ще ми прости, че се влюбих в теб? Той е този, който трябва да получи прошка, а не аз. Той е този, който ме нарече безпарична френска отрепка. Този, който заяви, че предпочита да те види мъртва, отколкото омъжена за мен.

— Какво се опитваш да сториш, Майкъл? Да ме направиш вдовица ли? Няма да те оставя да се качиш на сал!

— Няма да работя за баща ти и няма да… — Татко не успя да завърши изречението си, защото мама му удари шамар. Силен шамар. Мама, която никога дори не му повишаваше глас. Удари го, а после си облече палтото, накара нас да облечем нашите, натовари ни в един файтон на гарата и плати на човека да ни закара до къщата на леля Джоузи.

Останахме при леля ми три седмици, в две от които тя не допускаше баща ми в къщата. Но после един ден той я бутна настрана и накара мама да излезе с него на разходка. Лотън извика някакви гневни думи, не искаше тя да ходи с него. Когато се върнаха, мама даде на татко всичките си бижута и всички красиви вещи, подарени й, преди да се омъжи. На другия ден татко отиде в „Тътълс“, магазин за вещи втора ръка в Олд Фордж, и ги замени срещу пари в брой. Преди да се усетим какво става, той вече разчистваше дърветата от двеста и четирийсетте декара земя, която беше купил в Игъл Бей. От повалените трупи ни построи къща — истинска къща, а не някаква бедняшка дървена колиба със сламен покрив. Наряза дървото на дъски в една дъскорезница в Инлет, а не в тези на дядо ми или чичо ми. Построи също така обор, барака за опушване и ледница. И макар да транспортираше дървен материал през зимата, за да изкара малко допълнителни пари, повече никога не се върна да работи на реките.

— И още нещо — продължи чичо ми. — Защо не учиш момичетата на френски?

— Не им е нужен — отвърна сърдито татко. — Нито пък на мен.

— Винаги ще си останат наполовина французойки, Мишел. Винаги ще бъдат Готие, а не Гоуки. Гоуки! Какво е това Гоуки, за бога?

Татко въздъхна.

— Така го произнасят тук. Така го изписват в данъчния регистър. По-лесно е, Франсис. Обяснявал съм ти всичко това и преди. Боже, толкова си вбесяващ. Никога не се отказваш.

— Аз ли? Намерил се кой да го каже. Няма я, Мишел. Твоята Елън е мъртва.

— Наясно съм с това, Франсис.

— Но не си склонен да се помириш със смъртта й! Сърцето ти още кърви. Продължаваш да скърбиш. Виждам го по лицето ти и в погледа ти. В походката ти. В говора ти. Нея я няма, но ти още си жив, Мишел, а също и момичетата, те също са живи. Не го ли виждаш?

— Нещо друго, за което да ме изкараш от кожата ми?

— Да. Защо си тръгна синът ти?

Не последва отговор.

— Мисля, че знам причината. Защото си един вкиснат нещастник, ето защо. Всичко ми е ясно. Никога не си бил голям веселяк, но можеш да положиш малко старание. Какво ти става, за бога? Момичетата също са преживели загуба. Изгубили са майка си, а после и брат си. Но не са се превърнали в противни намусени призраци като теб.

— Пи прекалено много уиски, Франсис. Както обикновено.

— Не толкова, че да не знам какво става пред очите ми.

— Има много неща, които не виждаш.

В този момент татко излезе, за да отиде до нужника, а аз се престорих, че само съм донесла дърва и не подслушвам.

— Горд съм с теб, задето издържа всички тези изпити, Матилда. Много съм горд — заяви Петдесет, докато отварях вратата на цилиндричната печка.

— Благодаря, чичо Петдесет — отговорих аз, радостна, че го казва, но в същото време думите му ме натъжиха. Щеше ми се баща ми да беше казал, че се гордее с мен.

— Какво ще правиш сега след всички тези изпити? Учителка ли ще станеш?

Аз поклатих глава, тикнах две цепеници в печката и затворих вратата.

— Не, чичо Петдесет. Трябва да учиш повече за такова нещо.

Той се замисли, а после каза:

— Защо не продължиш с ученето? Ти си много умно момиче. Обзалагам се, че си най-умното момиче в района. Това учене струва ли пари?

— Самото обучение няма да струва нищо. Но ще са нужни пари за билет за влака, дрехи и учебници.

— Колко? Двайсет долара? Трийсет? Аз ще ти дам парите.

Усмихнах му се. Предложението му беше много мило, но знаех, че е похарчил по-голямата част от спечеленото, ако не и всичко, за вечерята и екстравагантните ни подаръци. Вероятно имаше останали пет или десет долара, които щяха да са му нужни, за да се добере до следващото място за работа.

— Лека нощ, чичо Петдесет — казах, изправих се и го целунах по бузата. — Радвам се, че дойде да ни видиш. Липсваше ни.

— Мислиш, че ги нямам, но работата е там, — рече той и ми намигна, — че не дрънкам само небивалици. Невинаги.

Върнах се обратно в кухнята, а Барни заскимтя и аз отворих вратата, за да го пусна.

— Не припарвай в градината, чуваш ли ме? — наредих му. Изчаках баща ми да се върне, а после аз самата се отправих към нужника. Когато излязох, намерих Барни да ме чака при стълбите на пристройката. Наместих го, а после се запътих към собственото си легло на горния етаж.

Лотън беше този, който откри, че гласовете от дневната се чуват ясно през стената на стълбището. Тази информация се оказваше от полза около Коледа, когато искахме да разберем дали ще има подаръци. Докато се качвах нагоре, чувах, че татко и чичо продължават да говорят.

— Франсис, похарчил си цялата си надница, нали? За вечерята, подаръците и тази бутилка тук. Бог знае колко уиски беше погълнал снощи.

Гласът на татко звучеше неодобрително. Защо, о, защо винаги трябваше да е така кисел, почудих се аз. След тази прекрасна вечеря и при такива хубави подаръци той пак не намираше да каже нещо мило.

— Не, не съм.

— Не ти вярвам.

— Ами тогава погледни тук, господин полицай… — Не успявах да чуя нищо в следващите няколко секунди, а после: — Чек за сто долара. Сега какво ще кажеш, а?

— Банков чек? — произнесе татко.

— Банков чек? — прошепнах аз. Мили боже, той наистина имаше парите, помислих си. Имаше сто долара и щеше да ми даде част от тях, а аз щях да отида в колеж. Щях да отида в „Барнард“. Щях да отида в Ню Йорк.

— Точно така. Шефът ни плаща половината пари в брой, а вместо другата половина ни дава този документ.

— Бих казал, че по този начин се грижи за теб. Имаш ги в банка, вместо да ги пропилееш в някой бардак в Утика.

— Имам нещо наум за тези пари. Много ще се изненадаш.

Мълчание. И после:

— Франсис, не си обещавал нищо на някоя жена, нали? Онази от Бийвър Ривър, на която направи предложение по време на последния си запой, още мисли, че ще се ожениш за нея. Всеки път като ме види, пита кога ще се върнеш.

— Почакай и ще видиш какво съм намислил. Това е всичко, което ще ти кажа. След пет-шест дни ще отида до Олд Фордж и ще осребря тази хартия. Тогава наистина ще останеш изненадан. Мишел… Къде е уискито? Къде отиде бутилката?

Почти прелетях по останалия път до стаята. Не бях казвала на никого от семейството си за „Барнард“. Не бях виждала смисъл, тъй като не очаквах, че ще има възможност да отида, но в този миг изпитах болезнена потребност да споделя с Аби. Ала не можех да го направя. Всички спяхме в една стая, а Лу и Бет имаха големи усти. Някоя от тях щеше да се разприказва пред татко, а не исках той да научава, преди да съм готова да замина. Докато не получех със сигурност стая в дома на госпожица Анабел Уилкокс, не си опаковах вещите и нямах в джоба трийсет долара. Татко ме беше повалил на земята, задето си купих тетрадка. Замахна с канджа срещу Лотън. Нямах намерение да му дам възможност да замахне с нея и към мен. Представих си изражението на лицето му, когато му кажех, че ще замина, и останах доволна. Наистина бях доволна. Щеше да се разгневи, но само защото би изгубил чифт ръце. Никак нямаше да му липсвам. И той нямаше да липсва на мен.

Пъхнах се под завивката, която делях с Лу, и изведнъж осъзнах, че изминалият ден беше толкова дълъг и изпълнен със събития, та напълно бях забравила да погледна в речника за дума. Вече беше прекалено късно. Ако исках да го сторя, трябваше да сляза до дневната на долния етаж, а бях толкова уморена. Така че си съставих своя собствена дума. „Веровъзрождение“. От „вяра“, „възраждане“ и едно „-ие“ накрая за благозвучие. Може би щеше да влезе в речника един ден, помислих си. И ако това стане, всички ще знаят значението й: възвръщане на надеждата.