Северно сияние

И-ко-са-е-дър

— И няма да влизаш в стаите на непознати мъже…

— Да, татко.

— … по никакъв повод. Дори и ако ти поискат хавлия. Или чаша чай.

— Няма, татко.

— Внимавай и с персонала. Работниците, барманите и всички останали.

— Ще се справя, татко. Хотелът на семейство Морисън е почтен.

— Може и така да е, но всеки подлец с няколко долара в джоба може да наеме стая в хубав хотел. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, Мати. Запомни го. Това, че котката е родила малките си в печката, не ги прави курабийки.

Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, татко, помислих си. Смятах, че са, но съм била глупава и заслепена. Старите хора все се оплакват, че зрението им отслабва, но на мен ми се струва, че с възрастта започваш да виждаш по-добре. При мен със сигурност е така.

Бях гледала на госпожица Уилкокс като на неомъжена жена с влечение към планините. Не беше такава. Оказа се, че тя е Емили Бакстър, поетеса, избягала от съпруга си. Гледах на господин Лумис като на мил човек, който носи на Еми Хъбард яйца и мляко. Не беше такъв. По скоро той беше причината трите й най-малки деца да са руси. Бях гледала на Ройъл Лумис като на някой, който едва ли ще ме забележи, а сега излизахме всяка вечер и той щеше да ми купи пръстен. Бях гледала на шансовете си да работя в хотел като нищожни, а ето ме сега, две седмици преди Деня на падналите във войната и официалното откриване на летния сезон, седнала в каруцата до баща ми, на път за „Гленмор“. Старата пътна чанта на мама — с речника ми, още няколко книги от госпожица Уилкокс, нощниците ми, две от най-хубавите поли на мама и корсетите, които ми даде Аби — беше в краката ни, тежка, сякаш пълна с тухли.

Преди два дни бях отишла в обора да изведа Благия, но го намерих вдървен и студен. Никой не разбра от какво е умрял. Не беше болен. Татко каза, че било от старост. Разстрои се, когато му казах. Не можеше без муле. Трябваше да събира царевица, да разнася мляко и да вади дънери, но читавите мулета струваха към двайсет долара, а той ги нямаше. Беше твърде упорит, за да вземе назаем, но старият Езра Ромбоу от Инлет, чиито син и снаха обработваха земята му с вола си, му предложи своето шестгодишно муле за четиринайсет долара, като бе готов да ги получи на седмични вноски. Именно тогава татко реши, че ще отида в „Гленмор“. Идеята не му харесваше много повече през май, отколкото през март, но нямаше избор.

Би трябвало да съм развълнувана. Да не съм на себе си от щастие. От месеци копнеех да отида в „Гленмор“, още откакто с Уийвър ни хрумна тази идея през зимата. Най-сетне отивах. Но насладата беше примесена с огорчение. Нямаше да работя, за да мога да отида в „Барнард“. Щях да работя, за да помогна на татко да купи ново муле.

Мама имаше една стъклена кошничка, подарък от леля Джоузи. Беше индиговосиня, с плетени дръжки и надиплени крайчета и надпис „Сувенир от Кейп Мей“. Мама много я обичаше. Държеше я на полицата в дневната, но един ден Лу я взе да си поиграе и я изпусна на пода. Пръсна се на хиляди парченца. Лотън реши да я залепи. Помъчи се, но се оказа, че е съсипана. Мама не изхвърли парчетата. Сложи ги в цигарена кутия и ги прибра в бюрото си в спалнята. От време на време ги разглеждаше. Вземаше някое стъкълце, вдигаше го пред очите си към прозореца и гледаше светлината, която минаваше през него, а после отново го връщаше в кутията. Когато бях малка, така и не разбрах защо пази стъклата, а не ги изхвърли. Докато пътувахме по Биг Мус Роуд с татко и чаках да видя „Гленмор“, разбрах.

След разговора с Езра Ромбоу татко се беше поинтересувал дали в хотела още имат свободни работни места и се оказа, че имат. Беше ми мъчно, че няма да мога да продължа да работя при госпожица Уилкокс, но в „Гленмор“ плащаха повече и тя се радваше за мен. Каза, че заплатата ми със сигурност ще покрие сумата за билет за влака до Ню Йорк. Сърце не ми даваше да й призная за писмото си до декана Гил, че няма да отида.

Щях да получавам по четири долара седмично. Татко каза, че мога да оставям по един долар за себе си. Отвърнах му, че ще си оставям по два или изобщо няма да ходя.

— Знаеш, че дружа с Ройъл Лумис — казах — Скоро ще имам нужда от свои пари.

Имах три долара от госпожица Уилкокс и никеловата монетка, останала от събирането на връхчета папрат, но ми трябваха още. Подреждането на дом беше скъпо начинание. Татко примигна насреща ми, но аз не се дадох. Разчитах още да е гузен, задето ме удари, за да ми отстъпи сега, и се оказах права. Всяко нещо си има и добри страни, дори и да не ги видиш веднага.

Татко отиде в Инлет веднага след като намерих Благия умрял и остави съобщение за Бърт Браун в „О’Харас“ да дойде и да го натовари. Беше едва краят на май, но времето можеше и да се затопли. Бърт събираше мъртвия добитък и го преработваше. Не плащаше никакви пари, но ти спестяваше копаенето на дупка. Сигурна бях, че сапун, изработен от Благия, би бил толкова груб, че да ти свали кожата, но ако го направеха на лепило, то щеше да е по-здраво от пирони. „Икосаедър“, думата ми за деня, означава двайсетостен. Доста безполезна дума, освен ако не искаш да опишеш нещо с двайсет страни. В този случаи би свършила чудесна работа. Пасваше и на Благия, който главно хвърляше къчове, хапеше и риташе, но ме доведе в „Гленмор“, след като не можах да се добера до него сама.

Татко сви вдясно от Биг Мус Роуд и отново вдясно към отклонението за „Гленмор“. Вече виждах хотела да се извисява. Три прелестно облечени жени се разхождаха към дока с чадърчета за слънце, опрени на изящните им рамене. Едно семейство слезе от двуместен кабриолет пред хотела и тръгна бавно през моравата. Прислужниците им стояха отзад и брояха пътните им чанти, докато ги разтоварваха. Обзе ме желание да кажа на татко да обърне назад. Не знаех нищо за изисканите хора, нито как да се държа в тяхно присъствие. Ами ако изсипех супата в нечий скут? Или ако заприказвах, преди да са ме заговорили? Или ако налеех вино във водната чаша? Обаче на татко ужасно му беше нужно ново муле — знаех това, — затова не казах и дума.

— Аби може ли да се справя с печката? — попита той и насочи Ликърис, новото муле, към задния вход на „Гленмор“.

— Да, татко. По-добре от мен. — Аби щеше да отговаря за всички, а също и да приготвя храната.

— Разговарях с господин Спери. Ще сервираш в трапезарията, ще помагаш в кухнята и в почистването на стаите, но не искам да се приближаваш до бара, ясно ли е? Ще стоиш далеч и от залата за танци.

— Добре, татко. — Той какво си въобразяваше за мен? Че ще обърна няколко питиета и ще демонстрирам уменията си по куикстеп?

— Ако нещо се случи и поискаш да си дойдеш у дома, само пиши. Да не тръгнеш да биеш път с тази тежка чанта. Ще дойда да те взема. Или Ройъл. Някой от нас ще дойде.

— Ще се справя, татко. Наистина.

Слязох. Татко също. Свали чантата ми, изпрати ме до вратата на кухнята и надникна вътре. Чаках го да ми даде пътната чанта, но той не го направи. Държеше я здраво.

— Е, влизаш ли, или не? — попита той.

— Трябва ми чантата, татко.

Като ми я подаде, забелязах, че я е стиснал толкова силно, та чак кокалчетата му са побелели. С татко не сме много по целувките, но ми се прииска поне да ме прегърне за довиждане. Само ритна земята, плю, каза ми да се пазя и се качи в каруцата, без дори да се обърне.