Северно сияние

Жа-ло-вит

— Така ли харчиш парите, които ти давам? Нижеш глупави стихчета?

Подскочих при звука на нечий ядосан глас, като за няколко секунди не бях сигурна къде се намирам. Очите ми привикнаха със светлината на лампата и зърнах под ръката си новата тетрадка, а до нея стоеше речникът ми, отворен на думата ми за деня. Осъзнах, че е късно вечерта и съм заспала на масата в кухнята.

— Отговори ми, Мати!

Поизправих се на стола.

— За какво говориш, татко? Какви пари? — промърморих, примигвайки срещу него.

По лицето му беше изписан гняв, а в дъха му се долавяше мирис на алкохол. В просъница си спомних, че беше ходил до Олд Фордж по-рано същия ден, за да продаде кленовия сироп. Общо шест литра. Бяхме сварили близо две хиляди и триста литра суровина, за да го получим. При тези свои пътувания имаше навика след това да се отбие в някоя кръчма, да пийне чаша или две уиски от печалбата и да побъбри по мъжки. Обикновено не се връщаше преди полунощ. Бях предвиждала да съм в леглото далече преди този час.

— Парите за домакински разходи! Петдесетте цента, които ти дадох за торба с царевично брашно! За това ли ги изхарчи?

Преди да успея да му отговоря, той сграбчи новата ми тетрадка от масата и откъсна стихотворението, което пишех.

— „Гмурец надава писък жаловит сред клони, брулени от вятъра сърдит“ — прочете на глас. После смачка листа, отвори вратата на пещта и го хвърли върху жаравата.

— Моля те, татко, недей. Не съм похарчила парите за домакински разходи за това. Кълна се. Царевичното брашно е в мазето. Купих го преди два дни. Можеш да погледнеш — замолих се аз, докато се пресягах за тетрадката си.

— Тогава откъде взе пари за това? — попита, като я държеше надалече от мен.

Преглътнах с усилие.

— Брах връхчета сладка папрат. И събирах смола от смърч. Заедно с Уийвър. Продадохме ги. Изкарах шейсет цента.

Онова мускулче на лицето на татко затрептя. Когато най-накрая заговори, гласът му беше дрезгав.

— Искаш да кажеш, че ядем каша дни наред, а ти през цялото време си разполагала с шейсет цента?

Последва силно и рязко изплющяване, а главата ми завибрира и в следващия миг бях на пода, без изобщо да съм сигурна как съм се озовала там. Докато не усетих вкус на кръв в устата си и зрението ми не се проясни, за да видя как баща ми се беше надвесил над мен с вдигната ръка.

Той примигна и снижи юмрука си. Аз се изправих. Бавно. Краката ми трепереха и не ме държаха. Бях паднала на бедрото си и то пулсираше. Подпрях се на кухненската маса и обърсах кръвта от устата си. Не можех да погледна към татко и затова се втренчих в масата. Върху нея имаше сметка от продажба и пари — една мръсна смачкана банкнота. Десет долара. За шест литра кленов сироп. Знам, че се беше надявал на двайсет долара.

В този момент погледнах към него. Изглеждаше уморен. Безкрайно уморен. Също така изхабен и стар.

— Мати… Мати, съжалявам… Не исках да… — заговори той и протегна ръка към мен.

Аз се отдръпнах.

— Няма значение, татко. Лягай си. Утре ще орем горната нива.

Стоя по бельо и се приготвям да си лягам. Комбинезонът лепне по кожата ми. Чувствам го като някакъв парцал. Жегата в таванското помещение на „Гленмор“ е нетърпима, а въздухът е толкова малко, че едва успявам да дишам. Това не е толкова лошо в нощ като тази, когато ти се налага да делиш спалнята със седем други момичета и всички сте обслужвали маси, мили сте съдове и сте почиствали стаи в юлските горещини, а после никоя от вас не се е къпала и дори не сте ходили да плувате в продължение на три дни.

Влиза готвачката. Сочи и хока, като нарежда на едно от момичетата да пъхне обувките си под леглото, на друго да вдигне полата си от пода, докато крачи из стаята.

Аз окачвам полата и блузата на кука от моята страна на леглото, а после измъквам фибите от кока, който Ейда ми беше направила сутринта — като на момичетата на Гибсън е, но на илюстрациите в „Лейдис Хоум Джърнъл“ изглежда много по-добре. После смъквам чорапите си и ги просвам на перваза на прозореца да се проветрят.

— Франсес Хил, утре да си лъснеш обувките. Чуваш ли ме? Мери Ан Суийни, остави това списание…

Лягам върху избелелия юрган на едната половина от старото желязно легло, което деля с Ейда. Ейда е коленичила от другата страна и се моли. Аз бих искала да се моля, но не мога. Думите не идват.

— Чуйте ме, момичета. Искам да заспите незабавно. Без четене и бъбрене. Утре ще ви вдигам рано. Точно в пет и трийсет. И да не чувам хленчене. Ще пристигнат какви ли не хора, важни хора, и искам да изглеждате безупречно. Никакво шепнене, клюкарстване и бърборене. Ейда?

— Да, готвачке.

— Лизи?

— Да, готвачке.

— Госпожа Морисън изисква от вас безукорно поведение. Наспете се добре, момичета, и не забравяйте да споменете в молитвите си онова бедно създание в салона.

Чудя се как би било възможно да мисля за мъртвото момиче долу и да спя добре. Чувам как Ейда се надига от пода, после усещам как дюшекът се разклаща. Намества възглавницата си и шава. Сгушва се на една страна, а после се обръща по гръб.

— Не мога да заспя, Мат — прошепва и се обръща към мен.

— Нито пък аз.

— Не беше много по-голяма от нас. Поне аз така си мисля. Според теб възможно ли е онзи млад мъж още да е жив?

— Може и да е жив. Не намериха тяло — отговарям аз в опит да прозвуча обнадеждена.

— Още са навън. Господин Спери, господин Морисън и няколко други мъже. Видях ги да поемат към гората след вечеря. Носеха фенери.

За кратко оставаме смълчани. Аз се обръщам на една страна и плъзвам ръка под възглавницата. Пръстите ми докосват писмата.

— Ейда?

— Аха?

— Когато обещаеш нещо на някого, задължително ли трябва да го спазиш?

— Мама казва, че е задължително.

— Дори онзи, на когото си го обещал, да е умрял?

— Особено тогава. На смъртното си легло чичо ми Ед накарал леля Мей да обещае, че никога няма да свали портрета му от стената, дори да се омъжи повторно. Е, тя се омъжи за чичо Лиман и новият й съпруг не беше възторжен Ед да следи всяко негово движение. Но леля Мей не искаше да наруши обещанието си. Така че Лиман купи парче черен плат и го залепи върху образа на Ед. Като превръзка за очи. Според леля Мей всичко е наред, защото Ед никога не бил споменавал нищо за превръзка на очите. Но не можеш да се отметнеш от обещанието си към покойник. Ще се върне и ще те преследва, ако го сториш. Защо питаш?

Ейда мига с големите си тъмни очи и въпреки че в стаята е адска жега, изведнъж чувствам хлад. Обръщам се по гръб и се взирам в тавана.

— Ей така, без причина — отвръщам.