Северно сияние

Сал-то

— Не отново, Уийвър, по дяволите! — кресна готвачката и шляпна лопатката си върху работната маса.

— Съжалявам — каза Уийвър и се наведе да събере парчетата от чинията, която беше счупил. Втората за тази сутрин. Беше строшил и една чаша.

— Не, не съжаляваш. Хич дори! — отсече готвачката. — Но и това ще стане. Ще ти удържа от заплатата следващото, което счупиш. До гуша ми дойде от теб. Отивай в избата да донесеш няколко нови чинии. И да не си посмял да ги изпуснеш.

Днес беше почивният ден на Бил, мияча на чинии, и на всички много ни липсваше. Не го ценяхме достатъчно. Не си давахме сметка колко тихо и добре си вършеше работата. Не и до тази сутрин, когато готвачката възложи на Уийвър — чието лице още беше насинено и петнисто като развален плод — да мие чиниите, а той никак не изпълняваше задължението си тихо и добре. Мрънкаше, мърмореше, ругаеше и се оплакваше.

Бяха изминали цели четири дни, откакто господин Спери го прати да помага в кухнята, достатъчно време за повечето хора да укротят страстите си, но Уийвър все още кипеше. Фран се опита да го развесели на няколко пъти, а аз пробвах да го предизвикам на словесен дуел, но никоя от нас нямаше успех.

Тази сутрин особено се постарах. Казах му за „салто“, думата ми за деня.

— Означава скок с премятане, преобръщане във въздуха, Уийвър. Първата сричка „сал“ означава „сол“ на латински. Не е ли интересно? Разбираш връзката, нали? Ако наръсиш малко сол върху свинските пържоли или яйцата, те започват да подскачат.

Струваше ми се, че наблюдението ми е забележително, но Уийвър явно не споделяше мнението ми. Той не спираше да се цупи, да се кара с готвачката и да прави обстановката в кухнята тягостна.

Новата подредба не харесваше на никого. С Ейда и Фран бяхме недоволни почти колкото Уийвър, защото трябваше да сервираме на смени на шеста маса. Този отвратителен мъж ставаше все по-дързък с всеки изминал ден. Ейда имаше синина с размера на сребърен долар на дупето от ощипването му.

Готвачката беше най-недоволна. И тя не искаше Уийвър в кухнята повече, отколкото и той самият искаше да е там. На първия ден му беше казала да овкуси голяма тенджера пилешка супа и той я беше пресолил. На втория му беше дала да разбива едно кило гъста сметана и той я беше превърнал в масло. На третия му поръча да смени лепкавите ленти за мухи, които висяха от газените лампи, и той изпусна една в соса беарнез.

Тогава й кипна от него. Развика му се, че бил безотговорен и тромав, че е заврял глава в собствения си задник и дълго време ще чисти подове, защото вината за станалото си била негова. И че ако иска да работи в трапезарията вместо в кухнята, трябвало да се научи да стои настрана от сбивания.

— Сам се докара дотук, Уийвър, и сега трябва да си търпиш последствията — смъмри го тя.

— Не съм се докарал сам.

— Напротив.

— Как? Да не би да съм се обиждал сам? Да не съм се свлякъл сам от колата? Да не съм се набил сам?

Отговорът на готвачката беше да го изпрати на задните стълби с нож и четири кофи картофи. Който се опълчеше на готвачката, скъпо си плащаше.

Мисля, че Уийвър щеше да продължи да се държи така цяла седмица и най-вероятно щеше да бъде убит от готвачката, от Бил или от някоя от нас, ако не беше се отбил господин Хигби.

Господин Хигби беше собственик на ваканционните къщи „Хигбис“ на южния бряг на Биг Мус Лейк и беше местният мирови съдия. Освен това беше и шурей на господин Спери и когато се появи в кухнята след сервирането на закуската, всички си помислихме, че търси него.

— Здравей, Джим, хапна ли вече? — попита го готвачката — Мати, върви да повикаш господин Спери.

— Няма нужда, госпожо Хенеси — каза господин Хигби, — аз ще го намеря. Така или иначе, искам да се видя първо с Уийвър.

— Мили боже, какво е направил този път? — ахна готвачката на път към мазето. — Уийвър — провикна се тя, — взимай тези чинии и се връщай горе! Господин Хигби иска да си поговорите.

Уийвър се качи и тръсна новите чинии на плота до мивката така, че те силно издрънчаха. Готвачката скръцна със зъби.

— Зарадвай ме, Уийвър — изръмжа тя, — кажи ми, че си обрал банка или си спрял влака, та Джим да те махне от кухнята ми на мига и да те прати в затвора поне за двайсет години.

Уийвър не благоволи да й отвърне. Само вирна брадичка, кръстоса ръце пред гърдите си и зачака господин Хигби да заговори.

— Сигурно би искал да знаеш, че открих онези, които са те напердашили, Уийвър. Създаваха безредици в „Съмит“ точно когато отивах да посрещна гости на гарата. Счупиха стол и един прозорец. Веднага ги глобих с пет долара за щетите и щом барманът ми каза, че били същите, които те нападнали, ги арестувах. Прекараха нощта в мазето на „Съмит“. Джон Денио дойде да ги види и потвърди, че били те. Сега трябва да чуя това и от теб и ще заминат на почивка в „Хъркимър“, на разноски на щата Ню Йорк. Ще получат уютна стаичка и нови дрехи. От онези, раираните.

За пръв път от дни Уийвър се усмихна.

— Благодаря ви, господин Хигби. Оценявам отделеното време.

— Само си върша задълженията. Трябва да намеря Дуайт и да поговоря с него по работа. Ще те викна, като си тръгвам.

Господин Хигби отиде да търси господин Спери, а Уийвър се върна на мивката. Главата му беше вдигната високо. Гърбът му беше изправен. Очите му, толкова мрачни от гняв през последните четири дни, бяха ясни и озарени от удовлетворено чувство за справедливост.

Понякога, когато наблюдаваш някого незабелязано, в точния момент и на точната светлина, можеш да видиш какъв ще стане. Веднъж видях как Бет вдига глава при шума от вой на койот на смрачаване. Очите й се разшириха — отчасти от страх, отчасти от почуда — и видях, че ще е красива един ден. Не просто хубава, а истинска красавица. Видях неутолимия стремеж на Лотън дълго преди да си тръгне. Видях го още докато беше малко момче и пускаше пръчки и листа в буйните води на Биг Мус Ривър и гледаше как достигат до места, които за него бяха недостижими. Бях виждала Ройъл да спира работа, за да избърше потта от челото си под обедното слънце, и бях зърнала фермера, който щеше да бъде. По-добър от баща си, по-добър и от моя. Такъв, който можеше да предвиди, че ще завали дъжд от ясно небе, и можеше да познае узрялата царевица само по шумоленето на листата.

В този момент видях какъв ще бъде Уийвър. Видях го в съдебната зала, решителен пред съдебните заседатели, властващ над очите и ушите им, над разума и душите им — разпален от убежденията си и страстта на думите си.

Уийвър не беше още този мъж, беше момче, високо като върлина, търкащо мазния тиган. Но щеше да бъде. Търкането за Уийвър Смит беше само моментно занимание, не беше завинаги.

Готвачката го наблюдаваше как работи, присвила очи и стиснала устни като котешко дупе. Не търпеше да бъде изобличена в грешка. Той явно усети погледа й, защото се извърна от мивката.

— Това нищо не променя, знаеш го — каза му тя.

— Променя всичко — отвърна той. — Тези трима мъже вече ще се замислят, преди да започнат да обиждат някого и да го бият.

— Трима от милион.

— Значи са ми останали още 999 997 тогава.

Такъв беше Уийвър. Решен да промени света. Започнал бе с трима мръсни пияни трапери. Усмихнах му се, а сърцето ми се надигна като тесто за хляб при увереността, че останалите 999 997 нямат шанс да им се размине.