Северно сияние

Мо-но-хро-ма-ти-чен

— Не, не, не, Мати! „Хикс“ е неизвестната величина. Ако ни беше известна, нямаше да ни е нужен „хикс“, нали така? Боже, с теб върви много трудно — изпъшка Уийвър.

Стоях по средата на пътя, на прага на пълното отчаяние, и се взирах в изписаното в прахта уравнение.

— Решаването на многочлени опира единствено до свеждането им до по-прости такива. Също както вариш огромно количество мъзга, за да получиш малко сироп. Лесно е, така че престани да бъдеш такова муле.

— Хей-хо! — изкрещя Джим Лумис, докато минаваше покрай нас.

— Не съм муле. Не го разбирам. Просто не го разбирам — проплаках аз и прекарах стъпало върху уравнението. Бяхме посветили цялата седмица на решаване на многочлени, но аз още не ги разбирах, а в края на седмицата имахме тест, за да се упражним за изпита. — Ще се проваля, Уийвър. Знам, че ще стане така.

— Не, няма да стане така. Просто се успокой.

— Но не виждам как…

— Би ли изчакала минутка? — Той прехапа устна и се взря надолу към пътя, като почукваше с пръчката си по земята.

— Какво правиш? — попитах и прехвърлих учебниците, които носех, от едната си ръка в другата.

— Опитвам се да разсъждавам като муле. Ако искаш да обясниш нещо на едно муле, трябва да го представиш така, че мулето да може да го схване.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Внимавай, Мати! Задава се Бен — изкрещя Уил Лумис, докато тичаше към нас.

— Какво? Бен чий?

— Бен Доувър — извика той и събори учебниците от ръцете ми.

— По дяволите! — викнах ядосано аз и замахнах към него, но той вече ме беше отминал, като подсвиркваше и се смееше, докато ме наблюдаваше как се наведох и започнах да чистя пръстта от книгите си.

— Ето, Мат, чуй това — продължи Уийвър. — Да опитаме със словесна задача. Може би ще помогне, ако придадем практически израз на нещата. — Той отвори екземпляра си от „Алгебра за гимназисти“ на Милн и посочи. — Ето тази.

Аз я прочетох.

— Един мъж печелел всеки ден в продължение на пет дни три пъти повече, отколкото била таксата му за пансиона, а после му се наложило да отсъства от работа за четири дни. Преброил парите, след като платил за стаята си, и установил, че имал две десетдоларови банкноти и четири еднодоларови. Колко е платил за пансиона и какво е било възнаграждението му?

— Добре. Сега помисли — поръча ми Уийвър. — С какво ще започнеш? Кое е неизвестното?

Аз заразсъждавах. Много усърдно. За доста дълго време. За мъжа и неговите оскъдни надници, а също за мизерния пансион и самотния му живот.

— Къде е работел? — попитах накрая.

— Какво? Това няма значение, Мат. Просто приравни „хикс“ с…

— Обзалагам се, че е било фабрика — заключих, като си представих износените му дрехи и овехтелите обувки. — Предачен цех. Според теб защо му се е наложило да отсъства от работа?

— Не знам. Чуй, просто…

— Обзалагам се, че се е разболял — заявих аз и стиснах ръката на Уийвър. — Или може би нещата не са вървели и шефът му не е разполагал с достатъчно работа. Чудя се дали е имал семейство някъде надалече. Това би било ужасно, нали? Да има някъде деца, които да храни, и да няма работа. Може би жена му също е болна. И със сигурност е имал…

— По дяволите, Мати. Става дума за алгебра, а не за съчинение! — обърна се ядосано към мен Уийвър.

— Съжалявам — казах аз и се почувствах като напълно безнадежден случай.

Уийвър погледна към небето. Въздъхна и поклати глава. После изведнъж щракна с пръсти и се усмихна.

— Нали помниш думата си за деня? — попита и изписа в пепелта „монохроматичен“.

— Да — отговорих. — Означава съставен от един цвят. Също така може да описва далтонист. Но какво общо има това с алгебрата?

— Представи си, че нямаш речник, но знаеш представките, наставките и корените. По същия начин, както знаеш стойността на числата. Как би разбрала значението на думата?

— Ами разглеждаш отделните части. „Моно“ е представка, означаваща „единичен“, от гръцката дума „монос“. „Хрома“, или „цвят“ също е от гръцки. Наставката „-тичен“ означава, че думата е прилагателно. Сливаш съставките в едно, за да схванеш значението.

— Именно! С алгебрата е същото, Мат. Съчетаваш отделните елементи в едно, за да получиш отговора, който в този случай е число, а не дума. Комбинираш известните с неизвестните, числата със съответното „хикс“ и „игрек“, докато накрая получиш търсените стойности. После събираш, изваждаш или правиш каквото се изисква от уравнението и накрая имаш финалния резултат или значението.

Той написа ново уравнение и аз започнах да виждам за какво говори.

— Реши го — нареди и ми подаде пръчката. Малко се обърках с първото и се наложи да ми помогне, но когато решихме още три, схванах идеята достатъчно, че да не бъда напълно безпомощна, когато седнех пред уроците си вечерта.

— Просто упорствай. Ще се справиш — настоя той. — Знам, че ще се справиш.

Аз поклатих глава, замислена за „Барнард“ и за това колко отчаяно желаех да уча там.

— Не знам защо да се напъвам. Няма смисъл.

— Не говори така, Мат. Пита ли леля си? Получи ли нещо от нея?

— Мърморене.

— Вече съобщи ли на баща си?

— Не.

— Защо не му кажеш? Може би ще те пусне. Може дори да ти помогне.

— Няма такива шансове, Уийвър — отвърнах аз.

— Може да спечелиш парите, като събираш диви плодове през лятото.

Замислих се за всичките кофи с плодове, които щеше да се наложи да набера, и въздъхнах.

Отново поехме по пътя. Намирахме се на половината път до Игъл Бей на връщане от училище. Сестрите ми бяха далече пред нас заедно с момичетата на Хигби. Момчетата на Лумис бяха малко пред нас и подритваха консервена кутия заедно с Ралф Симс и Майк Бучард. Децата на Хъбард бяха зад нас. Госпожица Уилкокс ги задържаше понякога. Все казваше, че е „за да наваксат с уроците“, но ние с Уийвър често оставахме, за да учим с нея, и знаехме, че всъщност им даваше сандвичи. Джим и Уил обаче не бяха наясно с това, защото никога не се бавеха след часовете, така че това беше едно нещо по-малко, за което да ги тормозят.

Завихме за последно, преди да достигнем Игъл Бей, и видяхме на гарата да спира следобедният влак. Пътуваше за Ракет Лейк, но нямаше да потегли поне още трийсет минути. Беше едва април, но известен брой туристи и собственици на селища вече прииждаха и разтоварването на багажа им отнемаше известно време. А също така с него идваха пощата, закъснели дървосекачи на път обратно към горите, хранителни продукти и въглища за хотелите.

— Ето ги Линкълн и мама — посочи Уийвър, преди огромният локомотив да спре и да закрие от поглед по-голяма част от гарата и хората около нея. — Да проверим дали е приключила, Мат. Може да си уредим возене.

Пресякохме релсите и се насочихме към гарата. Простата дъсчена постройка изобщо не можеше да се мери с тези в Ракет Лейк и Олд Фордж, където разполагаха с ресторанти, но пък си имаше собствен управител, печка за студените месеци, пейки и истинско гише, където пътуващите да си купят билети. Проправихме си път сред туристи, кондуктори, управителя на гарата господин Пулинг и група работници, пътуващи към някой от хотелите.

Майката на Уийвър стоеше до сградата на гарата и продаваше пилета, бисквити и пай. Линкълн, нейният катър, беше впрегнат в каруцата им и беше обърнат с гръб към влака, та на майката на Уийвър да й е по-лесно да достига до изделията си. Линкълн е търпеливо животно. Благия никога не би стоял така кротко. Но катърите, които са кръстоска между магарица и кон, са по-сговорчиви от мулетата, които от своя страна представляват кръстоска между магаре и кобила.

— Имаш ли нужда от помощ, мамо? — попита Уийвър.

— О, да, миличък! — отвърна тя. При вида на сина й лицето й светна като лампа. Винаги ставаше така, дори да се бяха разделили само десет минути по-рано. Майката на Уийвър си имаше собствено име, разбира се. Казваше се Алийта. Непознатите я наричаха госпожа Смит. Но всички в Игъл Бей й викаха „майката на Уийвър“ и тя беше именно това. Повече от всичко друго.

— Здравей, Мати, миличка — поздрави ме тя с провлечения си изговор.

Аз отвърнах на поздрава й, а тя ми подаде бисквита. Носеше синя басмена рокля и престилка, направена от брашнен чувал. Парче басма, същата като роклята, покриваше плитките й и бе завързано на възел на тила. Беше хубава също като сина си. В лицето й имаше характер, а кожата й беше гладка и без никакви бръчки. Очите й излъчваха топлота, но не пасваха на иначе младото лице. Изглеждаха много стари, като че тя беше видяла всичко, което има да се види на този свят, и нищо не би я изненадало.

— Виждаш ли онази жена, която маха през прозореца, Уийвър? Отнеси й това — поръча тя и му подаде пакет, увит във вестник. Приготви друго пакетче. — Това е за машиниста, Мати. Подай му го, мила. — Аз тикнах остатъка от бисквитата в устата си, оставих учебниците си в каруцата и поех пакета. Отидох до локомотива, като никак не ми се нравеше пухтенето му, нито острият мирис на въглища или облаците пара, които излизаха изпод него.

— Това ти ли си, Мати Гоуки? — прогърмя към мен нечий силен глас.

— Да, аз съм, господин Майърс. Донесох ви вечерята.

Почервенелият и потен Ханк Майърс се наведе към мен и сграбчи пакета. Той живееше в Инлет. Всички го познаваха. В участъците между градовете хвърляше от прозореца бонбони за децата. Кисел дропс, карамелчета и дъвка.

— Ето парите, Мати. Кажи на майката на Уийвър, че й благодаря. — Той ми подхвърли няколко монети и един карамелен бонбон, който потъна в джоба ми за Бет. Парите щях да сложа в металната кутия на майката на Уийвър. Знаех, че когато се прибереше, щеше да ги прехвърли в пазената под леглото кутия от пури — фонда за колеж на Уийвър.

Докато вървях обратно към каруцата на Смит, отминах застанала до багажа си двойка от града.

— За бога, Труди, почакай малко — чух да казва мъжът. — Никъде не виждам носач. А, ето един черньо. Хей, момче! Имам нужда от помощ.

Уийвър беше в другия край на платформата, но чу думите на мъжа. Обърна се и зърнах страховития поглед в очите му. Такъв, който ми беше прекалено добре познат. Така гледат младите коне, преди да са оседлани, когато са готови на всичко друго, но не и да бъдат подчинени от ездач.

Заобиколих мъжа, отидох до Уийвър и го хванах за ръкава.

— Не му обръщай внимание — казах и го задърпах. — Остави го да си стои там и да крещи, невеж глупак…

— Хей! Сам! Казах, че ми е нужна помощ!

Уийвър се отскубна от мен. Обърна се и се усмихна. С ужасна и плашеща усмивка.

— То се знай, гусин шеф — подвикна той. — Ида ей сегинка!

— Уийвър! — обади се майка му. В гласа й се долавяше страх.

— Уийвър, недей! — изшептях аз, без да съм наясно какво се кани да прави, но от опит знаех, че няма да е нито разумно, нито любезно.

— Ей ме на — каза той и се поклони пред двойката.

— Отнеси куфарите ми там — нареди мъжът и посочи към чакащия файтон.

— Веднага, шеф!

Уийвър хвана най-големия куфар, който беше изработен от лъскава кожа и имаше блестящи месингови закопчалки, вдигна го над главата си и го хвърли на земята.

— Хей! — кресна мъжът.

— Тю, да му се не види! Ама и аз съм един непохватен черньо. Не берете грижа, гусин шеф, сега ще оправим туй — избърбори Уийвър. А после се засили и изрита куфара. Толкова силно, че той се плъзна по перона, блъсна се в сградата и се отвори. Навсякъде се разхвърчаха дрехи. Той го ритна отново. — Ей ме, ида! — изкрещя.

Мъжът също се разкрещя. Както и жена му. И майката на Уийвър. Всички други се отдръпнаха настрана. Уийвър продължаваше да рита куфара. Отново и отново. Напред-назад по целия перон. После кондукторите изскочиха от гарата, където бяха влезли за по чаша кафе, господин Пулинг също беше с тях, а господин Майърс скочи от влака, като размахваше ръце. В паниката си, аз помислих за бащата на Уийвър и си представих на какво е станал свидетел самият Уийвър. Бели ръце върху черната кожа. Толкова много бели ръце. Осъзнавах, че тичащите към нас мъже само щяха да влошат нещата. Така че се хвърлих между Уийвър и куфара точно преди той да го ритне отново.

— Моля те, Уийвър — произнесох разтреперано. — Спри.

И той спря. В последния миг се обърна и ритна една торба с писма вместо мен. Аз преглътнах. С усилие. Уийвър е строен, но много силен и този ритник можеше да счупи глезена ми. Хванах юмруците му и го отблъснах много внимателно, крачка по крачка. Ръцете му бяха сковани и трепереха. От гърлото му се носеше хриптене. Успявах да подуша излъчващия се от него гняв. И покрусата. Избутах го до каруцата на майка му, а после събрах дрехите и се постарах да ги изтръскам от прахта. Сгънах ги внимателно и ги върнах в куфара. Той беше доста очукан, но закопчалките още действаха. Затворих го и го поставих редом с останалата част от багажа на мъжа.

— Това изобщо няма да помогне. Той ми съсипа вещите! — възнегодува мъжът.

— Той съжалява, господине. Не искаше да става така.

— Със сигурност го е искал. Поне трябва да плати за прането на дрехите. А също и за нов куфар. На това място има ли полицай? Шериф или нещо подобно? Не искам да създавам неприятности, но наистина се налага…

— Моля ви, недейте! — извика майката на Уийвър с трескав поглед в очите. Стискаше в ръка парите от продажбата на пилета. — Аз ще ви платя…

Но тя не успя да довърши изречението си, защото нечий друг глас я прекъсна.

— Не, господине, със сигурност не ви трябват неприятности. По-добре да си вървите, преди да се е появил баща му. Или пък братята му. Петима са общо. Кой от кой по-зли.

Беше Ройъл. Извисяваше се на перона с ръце, скръстени пред гърдите. Широките му рамене изпъваха ризата, а ръцете му бяха масивни и яки. Джим и Уил бяха плътно зад него. Не знам откъде изникна. Хвърлих поглед зад гърба му и видях каруцата на баща му с гюмове мляко в нея. Явно беше тръгнал на доставки.

Мъжът огледа Ройъл от глава до пети. После премести очи към господин Пулинг и господин Майърс, но техните лица не издаваха нищо, а накрая се озърна, като че очакваше да види към него да се задават бащата на Уийвър и петимата му братя побойници. Плесна с ръце.

— Ами… — измърмори. — Ами… — После вдигна куфарите си, хвана жена си за лакътя и се запъти към чакащия файтон. Видях го да поставя монети в шепата на кочияша и да сочи към останалите чанти.

— Някой ден това момче ще си навлече много ядове на главата — отбеляза господин Пулинг. — Сега наред ли е всичко?

— Разбира се — отговори Ройъл, а когато господин Пулинг си тръгна, се обърна към мен. — Искаш ли да те закарам до вкъщи, Мат?

— Благодаря, Ройъл, но по-добре да видя как е Уийвър.

Той вдигна рамене.

Аз изтичах до каруцата на семейство Смит. Майката на Уийвър го беше дръпнала настрана и му четеше конското на века. Беше побесняла донемайкъде. Очите й хвърляха мълнии. Размахваше показалец към него и притискаше длан към гърдите си. Не успявах да чуя всичко, но долових думите „проклетите глупци, които се озовават в затвора, не стигат до колеж“. Уийвър беше приковал поглед в земята, а главата му беше наведена. Вдигна я за няколко секунди, колкото да й отвърне нещо, а после само за миг целият гняв на майка му се изпари, тя се отпусна като спукана гума и заплака. Уийвър я прегърна.

Не ми се струваше редно да се натрапвам, така че пуснах парите от господин Майърс в кутията с монети, взех си учебниците от каруцата и се втурнах да настигна Ройъл. Той тъкмо пресичаше релсите в своята каруца. Джим и Уил бяха отзад и седяха върху гюмовете с мляко. Реших, че ще съм в безопасност. Ройъл не би се опитал да ме целуне или да ме докосва където не бива в присъствието на тях двамата. Почувствах облекчение. И разочарование.

— Важи ли още предложението да ме возиш? — извиках към него.

— Разбира се.

— Нали няма да караш прекалено бързо?

— Качвай се, Мат. Влакът се кани да потегли, аз съм на пътя му.

Изтичах от другата страна на каруцата и се покатерих. Радвах се да се настаня до него. Радвах се, че ще се наслаждавам на компанията му на път за вкъщи. Чувствах се разстроена от случилото се и имах нужда да го обсъдя с някого.

— Благодаря ти, Ройъл — казах.

— За какво? И бездруго ми е на път.

— Задето отърва Уийвър от неприятности.

— Струва ми се, че все още никак не са му малко — отбеляза и хвърли поглед към Уийвър и майка му.

— Мисля, че майка му е разстроена заради случилото се с баща му — обясних. Ройъл знаеше какво беше станало. Всички знаеха.

— Възможно е да е така — отговори Ройъл и подкара конете.

— Може би всичко е започнало по същия начин като с този куфар — предположих аз, все още разтърсвана от емоции.

— Може би.

— Само с няколко думи. И после още няколко. А после думите са прераснали в обиди и закани и дори по-лошо, а накрая един човек се е оказал мъртъв. Само заради някакви думи.

Ройъл мълчеше и аз си представих как обмисля казаното от мен.

— Знам, че според теб думите са просто думи, Ройъл, но думите могат да бъдат нещо наистина могъщо…

Почувствах как някой ме ръчка в гърба.

— Хей, Мати…

Обърнах се.

— Какво, Джим? Какво искаш? — попитах раздразнено.

— Ето го Сиймор. Няма ли да помахаш?

— Кой?

— Сиймор, Мати! Сиймор Бътс!

Джим и Уил прихнаха. Ройъл не се присъедини, но се усмихваше. Останах мълчалива до края на пътуването.

Мъртва. Такава ще бъда, ако готвачката ме хване да слизам по главното стълбище на хотела, облечена в овехтелия халат на Ейда и с разпусната коса, като че съм плащаш гост. Позволено ни е да използваме само задното стълбище, но за да стигна до него, трябва да мина точно покрай стаята на готвачката, а тя спи много леко.

Полунощ е. Чувам големия часовник в преддверието да отмерва часа. Тъмно е, но не посмявам да запаля лампа. Изгряла е обаче голямата лятна луна, а „Гленмор“ има много прозорци, така че виждам достатъчно добре, та да не падна по стълбите и да си счупя врата.

Основната сграда се състои от четири етажа плюс таванско помещение. Общо четирийсет стаи. Когато е пълно, както тази седмица, в хотела има общо сто души. Непознати помежду си, които идват и си отиват. Хранят се, смеят се, дишат, спят и сънуват под един и същ покрив.

Понякога оставят след себе си вещи, имам предвид гостите. Шише с одеколон. Смачкана носна кърпичка. Перлено копче, което е паднало от някоя рокля и се е изтъркаляло под леглото. А понякога оставят друг тип неща. Такива, които не можеш да видиш. Сподавена въздишка в някой ъгъл. Спомени, реещи се сред завесите. Ридание, пърхащо пред стъклата на прозорците, подобно на заблудена птица, която не може да отлети обратно навън. Успявам да доловя всичко това. Те се щурат наоколо, спотайват се и шептят.

Стигам до основата на стълбището и се ослушвам. Единственият звук идва от часовника. Вдясно от мен е трапезарията. Празна и тъмна е. През прозорците право пред мен виждам хангара за лодки и езерото, спокойно и неподвижно, а по черната му повърхност танцуват сребристи отблясъци от луната. Моля се да не се натъкна на някого. Като например на госпожа Морисън, която чака мъжа си. Или на занимаващия се със сметките господин Спери, както се случваше, ако не може да заспи. Или, не дай боже, на онзи от маса шест, който се спотайва по ъглите подобно на ужасяващ паяк.

Минавам под полилея от еленови рога във фоайето и покрай закачалката, изработена от дърво и еленови копита. Отминавам водещия към салона коридор и се стряскам при вида на процеждащата се върху килима светлина, но после си спомням, че вътре беше положено тялото на Грейс Браун. Госпожа Морисън остави запалена лампа, защото не е редно да зарежеш мъртвец съвсем сам в тъмното. И бездруго им предстои прекалено много мрак.

Промъквам се през трапезарията и се насочвам към вратата на кухнята. В кухнята няма много прозорци и ми е нужно известно време да привикна с почти непрогледната тъмнина вътре. Бавно успявам да различа очертанията на работната маса и огромната печка на готвачката. Вратата към мазето е вляво от тях. Почти съм стигнала до нея, когато стъпалото ми се натъква на нещо и наоколо се разнася оглушителен шум, а аз се озовавам под масата, тресяща се като желираното месо, приготвяно от готвачката.

Очаквам светването на лампи, шум от стъпки и разгневени гласове. Бързо репетирам някаква история наум, но никой не идва. Готвачката е чак горе, а спалнята на госпожа Морисън се намира от другата страна на хотела. Господин Морисън, господин Спери и Хенри сигурно още са навън и претърсват гората, а аз съм голяма късметлийка.

Изпълзявам изпод масата и виждам, че съм се препънала в гюма за биене на сладолед. Изминавам на бегом останалото разстояние до вратата на мазето, завъртам топката и… Заключено е.

Сега какво? Грейс Браун я няма и същата участ трябва да постигне писмата й. Бяха нейните любовни писма, сигурна съм в това. Представляваха нещо лично и не беше редно да бъдат виждани от никого. Обмислям да запаля голямата газова печка и да задържа хартията над горелката. Наясно съм, че ако готвачката ме залови да върша такова нещо, ще ме уволни на мига, защото печката е своенравна, а „Гленмор“ е изграден от дърво. Винаги можех да прибягна до варианта с езерото и за миг се зачудих дали да не се измъкна и да не хвърля писмата от пристана, както бях планирала по-рано, но не е редно да се разхождаш навън в облеклото си за сън, а групата от издирващи можеше да се върне всеки миг. Ще се наложи да изчакам до утре, когато ще е натоварено и вниманието на готвачката ще е другаде.

Напускам кухнята и тръгвам обратно към таванското помещение. Нареждам на краката си да продължат да се движат и да ме отведат право горе, но те имат други идеи. Вместо това ме повеждат към салона, а после в малката спалня към него. Синините по устните на Грейс Браун изглеждат по-тъмни на светлината на лампата, а раната на челото й е дори по-ужасна.

Вероятно си е блъснала главата в планшира, когато лодката се е килнала, казвам на себе си. Или може би се е озовала под лодката, след като е паднала във водата и се е ударила в нея. Да, това би могло евентуално да е обяснението. Това е обяснението. Повече не искам да обмислям този въпрос, защото той повлича след себе си много други. Вместо това изпъвам полата на Грейс.

Дрехите й все още са мокри. Също и косата. Беше оставила малка пътна чанта във фоайето. Някой я е донесъл и я е сложил на пода до леглото. Заедно с черната копринена връхна дреха, намерена от господин Морисън в близост до обърнатата лодка. Вещите на Карл Греъм не са тук. Той ги взе със себе си. Бях се почудила, като ги видях да вървят с Грейс през моравата към хангара за лодки. Що за глупак тътреше със себе си на плаване из езерото куфар и тенис ракета?

Жал ми е за Грейс Браун, задето е тук сред непознати. Редно е да се намира в къщата на майка си, заобиколена от собствените си вещи и семейството й да бъде около нея за през нощта. Решавам, че е уместно да й направя компания за кратко. Сядам на един плетен стол и се намръщвам, когато той изскърцва. Взирам се в картината на стената и се опитвам да мисля хубави неща за починалата, както се прави по време на бдение. Грейс Браун имаше миловидно лице, това е добро начало. Миловидно и нежно. Брюнетка е. С крехка конструкция и хубава фигура. Помня очите й. Гледаха нежно. И мило… и… Това не е хубаво. Всичко, за което успявам да мисля, макар усилено да се старая да не го правя, е посинялата и грозна рана на челото й.

Поглеждам я — не успявам да се сдържа — и въпросът, който отбутвам през целия ден, ме връхлита също така натрапчив като квиченето на прасетата на баща ми по времето за хранене.

Защо Грейс Браун ми даде писмата си, за да ги изгоря? Защо изглеждаше толкова натъжена? Ами Карл Греъм — Карл ли беше или Честър? Защо беше написал „Карл Греъм, Олбъни“ в регистъра на гостите, щом Грейс го наричаше Честър и адресираше писмата си до Честър Джилет, Мейн Стрийт 17, Кортланд, Ню Йорк?

Вадя писмата от джоба си. Не е редно да го правя. Знам, че е неправилно, но и раната на челото на Грейс не трябваше да е там. Измъквам най-горното писмо изпод панделката, отварям го и започвам да чета. Погледът ми пробягва по редовете, описващи приятели и съседи, планове за пътувания и рокли, в търсене на отговори.

Облягам се в стола и чувствам как ме изпълва облекчение. Грейс Браун беше натъжена, защото сестра й е болна. С Честър са се спречкали във връзка с църквата и може би още засегната, тя е решила да изгори писмата, за да го нарани. Не знам защо е записал фалшиво име в регистъра, но не ме е грижа, защото това не е моя работа. Но после един ред малко по-надолу привлича погледа ми. И аз отново започвам да чета, когато възнамерявах единствено да сгъна писмото и да приключа с всичко това.

Поглеждам към отворения прозорец. Долавям мириса на боровете, розите и езерото в нощния въздух, но дори тези познати сладостни аромати не могат да ми дадат утеха. Защо Грейс е искала той да отиде за нея? И защо се е бояла толкова, че няма да го стори? Направил го е, нали така? Доведе я в „Гленмор“. И защо това ме вълнува? Защо?

Веднъж, като бях на осем, стъпих върху леда на езерото Форт, макар татко да ми каза да не го правя.

— Още не е достатъчно твърд — обясни. — Няма да замръзне стабилно поне още няколко седмици. Стой настрана.

Но на мен ми се стори достатъчно твърд и желаех така силно да си поиграя. Така че го направих. Тичах и се пързалях по повърхността му, като стигах все по-далече и по-далече с всяко следващо плъзване. Когато се бях отдалечила на около десет метра от брега, дочух продължително и ужасяващо пропукване. Знаех, че ледът под мен поддава и може да потъна. Нямаше кой да ми помогне. Бях се измъкнала незабелязано, защото знаех, че ако Лотън и Аби научат къде отивам, ще ме издадат. От мястото си успявах да зърна хотел „Игъл Бей“ и още няколко други селища, но прозорците им бяха заковани за зимата. Бях съвсем сама и онова, което бях сметнала за стабилна основа под краката си, не беше такова. Бавно се обърнах… много, много бавно… и плъзнах едното си стъпало по посока на брега. В продължение на няколко безкрайни секунди не се случи нищо и след това се чу ново пропукване. Изпъшках, но останах напълно неподвижна. После плъзнах и другия си крак напред. Нищо, и после две нови пропуквания, резки и мигновени, подобно на изстрели. Изхлипах силно и се изпуснах, но продължих да се придвижвам лека-полека. Когато стигнах на около два метра от брега, ледът се разтроши и аз паднах в ледена вода, която стигна до коленете ми. Пробих си път през оставащите два метра лед и тичах до вкъщи бързо колкото можах, ужасена от каиша на баща ми, но много по-уплашена, че можех да бъда погълната от ледените късове.

Сега се чувствам точно така. Като че под краката ми няма твърда почва, като че ледът около мен отново се троши.