Северно сияние

Нев-ро-ти-чен

Бет, най-малката ми сестра, която е петгодишна, със сигурност ще започне работа на реката, когато порасне… Ще стои на бента нагоре по течението и ще крещи предупреждения към мъжете долу, че се задават дървени трупи. Има добри бели дробове за това.

Беше пролетно утро. Краят на март. Няма и четири месеца оттогава, макар да ми се струва много по-отдавна. Закъснявахме за училище, а ни чакаха още къщни задължения, но Бет не я беше грижа. Просто си седеше, без да поглежда царевичната каша, която й бях приготвила, и виеше като някоя оперна певица, пристигнала от Утика, за да участва в хотелските увеселителни програми. Само че едва ли оперна певица някога е изпълнявала „Забързай се, Хари“.

— Бет, замълчи и си яж кашата — сгълчах я, докато сплитах непохватно косата й. Тя обаче не ми обърна внимание, защото не пееше песента си нито за мен, нито за някой друг от нас. Пееше на неподвижния люлеещ се стол до печката и на висящия край вратата към пристройката издънен рибарски кош. Пееше, за да запълни празното пространство в дома ни и да прогони тишината. Повечето пъти не възразявах срещу вдигания от нея шум, но тази въпросна сутрин трябваше да говоря за нещо с татко, за нещо много важно, и бях кълбо от нерви. Исках поне веднъж у дома да е мирно и тихо. Щеше ми се татко да завари нещата в ред и всички да пазят поведение, когато влезеше. В такъв случай той самият би бил кротък и с добра настройка за онова, което имах да му кажа.

Кухненската врата се отвори със замах и единайсетгодишната Лу мина зад масата с ведро мляко. Беше забравила да си събуе ботушите и цапаше пода с тор.

— Размърдваме се, ставаме и хуква нашата дружина…

— Бет, моля те! — казах, докато връзвах плитката с панделка. — Лу, ботушите! Внимавай с ботушите!

— Брадвите наточени са, ще сечем неудържимо.

— Какво? Едва те чувам, Мат — отговори Лу. — Дявол да те вземе, Бет, млъкни — извика тя и я плесна през устата.

Бет изпищя и се метна със сила към облегалката. Столът се прекатури и събори ведрото на Лу. Млякото и Бет се озоваха на пода. Бет се разплака, Лу се разкрещя, а аз си пожелах мама да беше с нас. Правя го всеки ден. Поне по сто пъти.

Когато мама беше жива, успяваше да приготви закуска за седем души, да ни изпита за уроците, да закърпи панталоните на татко, да ни опакова обяда, да сложи млякото да се подквасва и да разточи кора за пай. Всичко едновременно и без изобщо да повишава глас. Аз имам късмет, ако опазя кашата да не изгори, а Бет и Лу — да не се избият.

Четиринайсетгодишната Аби влезе, като крепеше в престилката си четири кафяви яйца. Внимателно ги постави в една купа в скрина с остъклени вратички и хвърли поглед към случващото се пред нея.

— На татко му остава само да оправи прасетата. Скоро ще е тук — съобщи тя.

— Татко ще ти нашари задника, Бет — заяви Лу.

— Ще нашари твоя, задето каза „задник“ — отговори Бет, все още подсмърчайки.

— Сега и ти го каза. Ще получиш двоен пердах.

Лицето на Бет се изкриви и тя поднови плача си.

— Достатъчно! И двете! — изкрещях аз, потресена от мисълта татко да свали колана си и вече чувах плющенето му върху краката им. — Никой няма да бъде пердашен. Докарайте тук Барни.

Бет и Лу се втурнаха към печката и извлякоха бедния Барни иззад нея. Старото ловно куче на татко е немощно и сляпо. Изпуска се. Чичо Върнън смята, че татко трябва да го заведе зад обора и да го застреля. Татко казва, че по-скоро ще застреля чичо Върнън.

Лу настани Барни пред локвата. Той не можеше да види млякото, но успяваше да го подуши и започна да лочи лакомо. Не беше вкусвал мляко от цяла вечност. Нито пък ние. Кравите не дават нищо през зимата. Една от тях обаче тъкмо беше започнала, така че за първи път от месеци имаше малко мляко. Скоро щеше да има повече. До края на май оборът щеше да е пълен с телета и татко щеше да поема рано сутрин, за да доставя мляко, сметана и масло на хотелите и почивните селища. Но онази сутрин това ведро беше всичко, с което разполагахме за първи път от много време, и той без съмнение очакваше малко от млякото в кашата си.

Барни изблиза по-голямата част. Аби почисти останалото с парцал. Бет беше мокра, а линолеумът под стола и беше по-чист, отколкото навсякъде другаде, но аз се надявах татко да не забележи. На дъното на ведрото имаше останало известно количество. Добавих малко вода и го сипах в каничка, която поставих до купата му. За вечеря щеше да очаква млечен сос или пък яйчен крем, след като кокошките бяха снесли четири яйца, но реших да се тревожа за това по-късно.

— Татко ще разбере, Мат — заяви Лу.

— Как? Барни ли ще му каже?

— Когато Барни пие мляко, после пърди ужасно.

— Лу, само защото се обличаш и ходиш като момче, не значи, че трябва и да говориш така. На мама не би й харесало — отбелязах аз.

— Мама я няма вече, ще говоря както си ща.

Аби, която плакнеше парцала в мивката, се извъртя рязко.

— Мълчи, Лу! — изкрещя, с което ни стресна, защото Аби никога не крещеше. На погребението на мама дори не заплака, въпреки че няколко дни по-късно я открих в спалнята на татко да стиска портрет на майка ни в метална рамка така силно, че ръбовете бяха прерязали дланта й. Нашата Аби е като шарена рокля, която след прането е обърната наопаки, за да съхне, и всичките й цветове са скрити. Лу е пълната й противоположност.

Докато двете продължаваха да се заяждат една с друга, чухме нечии стъпки в пристройката отвъд кухнята. Свадата замря. Мислехме, че е татко. Но после се раздаде почукване и тътрене на крака, та така разбрахме, че отвън е съседското момче Томи Хъбард, отново изгладнял.

— Някъде сърби ли те, Том? — извиках аз.

— Не, Мат.

— Тогава ела да закусиш. Първо си измий ръцете.

Последния път, когато го пуснах да яде с нас, ни донесе бълхи. Томи има шест братя и сестри. Живеят на Ънкас Роуд също като нас, но по-нагоре по пътя, в схлупена дървена къща. Земята им разделя нашата от тази на семейство Лумис, като се врязва от страната на пътя. Нямат баща или по-скоро имат мнозина такива, зависи чия версия случите. Еми, майката на Томи, прави каквото може, като чисти хотелски стаи и продава малките си картини на почиващите, но това не стига. Децата й все са гладни. Къщата й е неотоплена. И не успява да си плати данъците.

Томи влезе. Държеше за ръка една от сестрите си. Погледът ми се стрелна от единия към другия. Татко още не беше ял, а в тенджерата не беше останало много.

— Просто доведох Джени — побърза да каже той. — Аз не съм гладен.

Джени бе с вълнена мъжка риза върху тънка памучна рокля. Пешовете на ризата стигаха чак до пода. Роклята едва покриваше коленете й. Томи не носеше никаква връхна дреха.

— Всичко е наред, Том. Има достатъчно — отговорих аз.

— Нека изяде моята. Втръснало ми е от този проклет буламач — заяви Лу и бутна купата към другия край на масата. Добротата й често се проявяваше в странна форма.

— Надявам се татко да те чуе — каза Аби. — Имаш език на хамалин.

Лу се изплези и изложи на показ част от закуската си. Аби изглеждаше, сякаш се кани да я плесне, но за щастие помежду им беше масата.

На всички им беше дошло до гуша от царевична каша. Включително и на мен. Бяхме я яли с кленова меласа за закуска и обяд в продължение на седмици. А за вечеря — палачинки от черно брашно, гарнирани с компот от есенните ябълки. Или пък грахова супа, приготвена с бульона от кокал, побелял от многократното варене. С удоволствие бихме хапнали саздърма с картофи или пък пиле, но почти всичко, което бяхме прибрали в избата през септември, се беше свършило. Последното еленово месо изядохме през януари. Също шунката и бекона. И макар че бяхме напълнили две каци със свинско, в едната от тях то се беше развалило. Вината беше моя. Татко каза, че не съм сложила достатъчно сол в саламурата. След това се беше наложило да заколим един петел и четири кокошки. Бяха ни останали само десет птици, а татко не искаше да ги закача, защото в този момент ни осигуряваха по някое и друго яйце, а през лятото щяха да започнат да носят повече и да се излюпят пилета.

Нещата не стояха така, когато мама беше жива. Тя успяваше да сервира добра храна през цялата зима и въпреки това, настъпеше ли пролетта, в мазето още имаше останало месо. Далече не съм така способна като майка си и ако се случеше да го забравя, Лу беше винаги готова да ми напомни. Или пък баща ми. Не че използваше същите думи като Лу, но по израза на лицето му, щом седнеше да се храни, личеше, че не е възторжен от неизменната каша.

Джени Хъбард обаче не възразяваше срещу нея. Изчака търпеливо, като гледаше сериозно с ококорени очи, докато аз наръсих кленова меласа върху останалото в купата на Лу, а после й го подадох. На Том сипах малко от тенджерата. Толкова, колкото можех да отделя, така че да остане и за татко.

Аби отпи от чая си, а после ми хвърли поглед над ръба на чашата.

— Вече говори ли с татко?

Поклатих глава. Стоях зад Лу и решех разбърканата й коса. Беше прекалено къса за плитки. Едва достигаше до брадичката й. Беше я офъкала с шивашката ножица на мама малко след Коледа. Веднага след заминаването на брат ни Лотън.

— Ще го направиш ли? — попита.

— За какво говориш? — заинтригува се Бет.

— Не е важно. Довърши си закуската — отвърнах аз.

— За какво, Мат? Какво ще говорите?

— Бет, ако Мати искаше да знаеш, щеше да ти каже — отсече Лу.

— Ти също не знаеш.

— Знам.

— Мати, защо си казала на Лу, а на мен не? — изплака Бет.

— Защото не знаеш когато да си държиш устата затворена — тросна й се Лу.

Това сложи началото на нова свада. Нервите ми бяха изпилени до крайност.

— Казва се „не знаеш кога“, а не „не знаеш когато“ — внесох поправка. — Бет, престани да плачеш.

— Мат, избра ли вече думата си за деня? — намеси се Аби.

Аби е нашият помирител. Кротка и блага. Приличаше на майка ни повече, отколкото всяка друга от нас.

— О, Мати! Може ли аз да я избера? Може ли? — взе да умолява Бет. Скочи от стола си и се втурна към дневната. Там държах скъпоценния си речник, далече от опасността да бъде повреден, заедно с книгите, които бях заела от Чарли Еклър и госпожица Уилкокс, както и с изданията „Ейвърли“ на „Най-добрата американска класика“, принадлежащи на майка ми. Имаше и антични броеве на списание „Питърсънс“, дадени ни от леля Джоузи, защото, както се твърдеше на идната корица, това беше „едно от малкото периодични издания, подходящи за семейства с дъщери“.

— Бет, ти го донеси, но остави Лу да избере думата — извиках след нея.

— Не искам да взимам учавствие в бебешки игри на думи — изсумтя Лу.

— „Участие“, Лу. „Участие“ — троснах й се. Небрежността й към използваните думи ме ядосваше дори повече от мръсния й език, окаяното състояние на работните й дрехи и фъшкиите, които беше нанесла, взети заедно.

Бет се върна при кухненската маса, понесла речника, сякаш бе изработен от злато. Можеше и да бъде. Тежеше точно толкова.

— Избери дума — наредих й. — Лу не желае да го стори.

Тя внимателно прелисти няколко страници, после се върна малко назад и накрая посочи с показалец към лявата страница.

— Неф… нер… нере-тичен… — засрича тя.

— Не вярвам да съществува такава дума. Прочети я по букви — казах аз.

— Н-е-в-р-о-т-и-ч-е-н.

— Невротичен — произнесох аз. — Томи, какво означава?

Томи хвърли поглед в речника.

— Податлив на гняв… сърдит, раздразнителен, сприхав — прочете той. — Опак, кисел.

— Не е ли прекрасно? — възкликнах аз. — Невротичен — повторих, като се наслаждавах от начина, по който зъбите ми се опираха в устните, докато я произнасях. Нова дума. Даваща толкова възможности. Прекрасна перла, която да премятам в ръцете си отново и отново, а после да поставя в съкровищницата си. — Твой ред е, Джени. Можеш ли да съставиш изречение с тази дума?

Джени прехапа долната си устна.

— Ядосан ли означава? — попита.

Аз кимнах.

Тя се намръщи, а после каза:

— Мама невротично запрати тигана по мен, защото разлях бутилката й с уиски.

— Хвърлила е тиган по теб? — попита Бет и ококори очи. — Защо е направила такова нещо?

— Защото е била ядосана — обясни Аби.

— Защото беше пила — уточни Джени и облиза кашата от лъжицата си.

Джени Хъбард е само на шест, но в Норт Удс периодът на растеж е кратък и децата също като царевицата трябва да изкласят бързо, ако изобщо ще го правят.

— Майка ти пие уиски? — попита Бет. — Майките не бива да пият уиски…

— Хайде, Бет. Ще закъснеем — подкани я Аби да стане от масата.

— Ти няма ли да дойдеш, Мат? — попита Бет.

— След няколко минути.

Учебниците бяха събрани. Също и кутиите с обяда. Аби нареди на Лу и Бет да облекат палтата си. Томи и Джени се хранеха мълчаливо. Вратата се хлопна. Настъпи тишина. За първи път тази сутрин. И тогава…

— Мат. Ела за минутка.

— Какво има, Лу? Заета съм.

— Просто ела!

Аз отидох до пристройката. Лу стоеше там, готова за тръгване, с въдицата на Лотън в ръка.

— Лу, какво правиш?

— Не мога да ям повече каша — заяви тя. После ме сграбчи за ухото, дръпна лицето ми към своето и ме целуна по бузата. Бърза, рязка и кратка целувка. Можех да доловя излъчващия се от нея мирис — на дим, крави и дъвката от смола на смърч, която непрестанно премяташе в устата си.

Другите ми сестри, също като мен приличат външно на майка ни. С кафяви очи сме. И с кестеняви коси. Лу прилича на татко. Също и Лотън. Гарвановочерни коси и сини очи. Лу също така се държи като татко. Напоследък все е ядосана. Откакто мама умря. И откакто Лотън замина.

Когато се върнах обратно в кухнята, Томи така стържеше с лъжицата по купичката, че се уплаших да не свали глечта. Аз не бях хапнала повече от няколко лъжици от моята каша.

— Дояж моята, Том — казах и плъзнах купата към него. — Не съм гладна, а не искам да похабявам храна. — Запуших мивката, сипах вътре гореща вода от чайника, добавих малко студена от помпата и започнах да мия съдовете. — Къде са останалите деца?

— Сузи и Били отидоха у семейство Уийвър. Мъртън и Клара решиха да се пробват в хотела.

— Къде е бебето? — попитах.

— Със Сузи.

— Майка ти не се чувства добре днес ли?

— Не иска да излезе изпод леглото. Казва, че се бои от вятъра и повече не може да издържа на звука. — Томи хвърли поглед към купата си, а после към мен. — Мислиш ли, че наистина е луда, Мати? Дали ще я отведат?

Еми Хъбард със сигурност беше луда и аз бях почти убедена, че някой ден ще я отведат. За малко да се случи на два-три пъти. Но не можех да кажа такова нещо на Томи. Той беше едва дванайсетгодишен. Докато се опитвах да измисля какво бих могла да му обясня — да намеря думи, които не бяха лъжа, но не бяха и пълната истина — си казах, че лудостта не е онова, което описват в книгите. Няма нищо общо със злата и царствена госпожа Хавишам, обитаваща руините на имението си. Нито пък е като в „Джейн Еър“, където съпругата на Рочестър трополи из таванското помещение и плаши прислугата с крясъците и пристъпите си. Когато разсъдъкът ти си отиде, какви ти замъци, вековни паяжини и сребърни свещници? Реалността е мръсни чаршафи, вкиснало мляко и кучешки изпражнения по пода. Уплашената Еми, която се крие под леглото, плаче и пее, докато децата й се опитват да приготвят супа от картофи за посев.

— Знаеш ли какво, Том — заговорих накрая, — на моменти и на мен ми се приисква да се скрия под леглото.

— Кога? Не си те представям да пълзиш под легло, Мат.

— В края на февруари. За два дни натрупа метър и двайсет, нали помниш? И то върху вече навалелия близо метър сняг. Виелицата навя преспи върху верандата и задръсти входната врата. Не можехме да отворим и вратата на пристройката. На татко му се наложи да излезе през кухненския прозорец. Вятърът виеше и свистеше, а единственото, което исках, беше да се сгуша под нещо и повече никога да не изляза. Повечето от нас се чувстват по този начин от време на време. Майка ви прави каквото чувства, че й се прави. Това е единствената разлика. Ще я посетя преди училище. Ще проверя дали мога да намеря буркан с ябълки, който да й занеса, и малко кленова меласа. Нали ще й се хареса?

— Ще й хареса. Знам, че ще й хареса. Благодаря, Мати.

Изпратих Томи и Джени на училище с надеждата, че като стигна в дома на Хъбард, майката от семейство Уийвър вече ще е там. Нея по я биваше да убеди Еми да излезе изпод леглото. Довърших миенето на съдовете, като гледах през прозореца към голите клони на дърветата и кафявото поле в издирване на жълти участъци сред купчинките сняг. Ако успееш да набереш змийски език през април, пролетта ще настъпи рано.

Хората наричат този период от годината — когато мазето вече е почти изпразнено, а в градината още не е посято нищо — шестседмичния недоимък. В предишни години, когато настъпеше март, имахме пари да си купим месо, брашно, картофи и каквото друго ни беше нужно. В края на ноември татко отиваше да прекарва трупи около езерата Индиан и Ракет. Тръгваше веднага щом прибереше сеното и оставаше там през цялата зима, за да транспортира трупите, отсечени през лятото. Управляваше впряг от коне, които теглеха ниска шейна с широки шини. Трупите биваха накамарвани на височината на мъж, стъпил върху раменете на друг мъж. Той ги сваляше от планината по заледените пътища, като разчиташе на тежестта на товара и на собствените си умения, за да не позволи на шейната да се пързулне неконтролируемо надолу и да убие конете и всичко друго по пътя си.

С настъпването на март снегът започваше да се топи, повърхността на пътищата омекваше и ставаше невъзможно по тях да се прекарват тежки товари. Наближеше ли краят на месеца, започвахме да се озъртаме за татко всеки ден. Никога не знаехме кога точно ще се прибере. Или как. В нечия каруца, ако има късмет. Или пеша, ако няма. Често го чувахме да пее някоя нова научена песен още преди да сме го зърнали.

Ние, момичетата, се втурвахме към него. Лотън крачеше. Мама полагаше всички усилия да остане на верандата, да бъде въздържана и да се държи подобаващо, но никога не успяваше. Той й се усмихваше и в следващия миг тя хукваше по пътеката към него, разплакана от радост, че той си е у дома и всичките му крайници все още са си по местата. Той сграбчваше лицето й в дланите си, като я задържаше на една ръка разстояние и обърсваше сълзите й с мръсните си палци. Всички искахме да го докоснем и да го прегърнем, но той не ни позволяваше.

— Не ме доближавайте. Бъкам от гадинки — предупреждаваше ни.

Събличаше се зад къщата, заливаше дрехите си с газ и ги изгаряше. Поливаше също и главата си, а Лотън разресваше косата му, за да го отърве от въшките.

Докато той вършеше всичко това, мама стопляше вода и напълваше голямата ни метална вана. После татко се къпеше насред кухнята за първи път от месеци. След като вече беше чист, си устройвахме пиршество със свински пържоли, полети със сос, и картофено пюре, върху което се стичаха реки от разтопено масло. Както и последните останали царевица и грах. И топли меки хлебчета. А за десерт — боровинков кейк, направен с последните скътани плодове. После всички получаваха подаръци. В гората нямаше магазини, но амбулантните търговци се бяха научили да обикалят из биваците на дървосекачите, точно след като на мъжете им беше платено за сезона. За Лотън имаше джобно ножче, а за момичетата — панделки и бонбони. Мама получаваше дузина стъклени копчета и топ плат за нова рокля. Може би памучен сатен с цвят на яйце от червеношийка. Или бежово и кафяво каре. Изумруденозелено кадифе или яркожълт шантунг. А веднъж й донесе моаре, което имаше цвета на червени боровинки. Мама го притисна към лицето си, загледана в татко, а после прибра плата, неспособна да посегне към него с ножица в продължение на месеци. В такава вечер всички се настанявахме в дневната, осветени от пламъка на цилиндричната печка, ядяхме карамелените и шоколадови бонбони, донесени от татко, и слушахме разказите му. Той ни показваше всички нови белези, с които се бе сдобил, разправяше ни за лудориите на дървосекачите, споделяше за лошотията на шефа си и колко ужасна била храната, а също и как са въртели номера на готвача и на горкия му помощник. Вечерите, когато татко се завръщаше у дома, бяха по-хубави от Коледа.

Тази зима не беше ходил в гората, защото не искаше да ни оставя сами. Без парите от превоза на трупи положението ни беше тежко. Ходи да разбива лед на езерото Форт, но заплащането не беше така добро като от прекарването на дървесина и годишният данък върху земята ни го погълна изцяло. Докато бършех съдовете, се надявах фактът, че бяхме без пукната пара и перспективата това да продължи още няколко седмици, докато татко не започнеше отново да продава мляко и масло, да го накара да изслуша онова, което имах да кажа, и да даде положителен отговор.

Най-накрая го чух да приближава през пристройката, а после се появи в кухнята, понесъл в ръце малко грухтящо вързопче.

— Проклетата свиня е изяла четири от прасенцата си — обяви той. — Всичките, освен изтърсака. Ще го оставя тук вътре, заедно с кучето. Топлината ще му се отрази добре. Боже, как вони тоя Барни! Какво е ял?

— Вероятно е намерил нещо в двора. Ето, татко. — Поставих на масата пред него купа с каша и я полях с кленова меласа. После сипах разреденото с вода мляко и отправих молитва към Бог да не поиска допълнително.

Той седна с навъсено изражение, като без съмнение пресмяташе колко пари е загубил от мъртвите прасенца.

— Тази книга струваше на майка ти цял долар на старо — отбеляза и кимна към още отворения върху масата речник. — Никога не е харчила и цент за себе си, а изведнъж даде цял долар за това чудо. Прибери го, преди да се покрие с петна.

Аз отнесох речника в дневната, а после сипах на татко чаша горещ чай, силен и добре подсладен, точно както го обичаше. Настаних се срещу него и се озърнах из помещението. Хвърлих поглед към пердетата на червено и бяло каре, които имаха нужда от пране. Също и към избелелите изрезки от календар, които мама беше залепила на стената. Към очуканите чинии и жълтите купи на рафта над мивката. Към напукания линолеум и черната печка. Към Барни, който ближеше прасенцето. Огледах всичко налично, като се върнах втори път на някои от предметите, докато репетирах думите си наум. Тъкмо събрах кураж да отворя уста и татко заговори преди мен.

— Утре ще правя меласа. Сокът се лее като река. Събрал съм вече към сто галона. Ако изчакам още малко, всичко ще се съсипе. Времето е нетипично топло. Утре ще останеш вкъщи и ще ми помогнеш с варенето. Също и сестрите ти.

— Татко, не мога. Ще изостана, ако пропусна един ден, а изпитите наближават.

— Кравите няма да се нахранят с уроци, Мати. Трябва да купя сено. Онова, което окосих през есента, почти е свършило. Бекър не дават на кредит, така че трябва да продам малко сироп, за да имам с какво да платя.

Понечих да протестирам, но татко вдигна поглед от закуската си и ми стана ясно, че е по-добре да премълча. Той обърса уста в ръкава си.

— Имаш късмет, че изобщо ходиш на училище тази година — рече. — И то само защото идеята, че ще получиш диплома — последната дума прозвуча с френски акцент, както се случваше, когато бе ядосан, — означаваше много за майка ви. Следващата година няма да продължиш. Не мога да се справям сам тук.

Аз заковах поглед в масата. Бях ядосана на баща си, но той имаше право. Не можеше да обработва сам ферма от почти двеста и петдесет декара. Тогава си пожелах още да беше зима, денонощно да валеше сняг и да не се налагаше да се оре или сади. Само безкрайни вечери с писане в тетрадката ми, без татко да има причина да протестира. Раздразнителен, помислих аз. Опак, нацупен, сприхав. Всичко това пасваше така добре на баща ми. Все едно да се опиташ да умилостивиш скала. Поех дълбоко въздух и най-накрая се реших.

— Татко, искам да те питам нещо — заявих аз, а надеждата ме изпълваше също както захарният сироп кленовите ни дървета, макар да се опитвах да я потисна.

— Аха? — Той повдигна вежда и продължи да се храни.

— Може ли този сезон да работя в летовническите селища? Или може би в „Гленмор“? Аби е достатъчно голяма да приготвя храната и да се грижи за всички. Попитах я и тя каза, че няма нищо против, така че си помислих…

— Не.

— Но, татко…

— Не е нужно да ходиш да си търсиш работа. Има повече от достатъчно. — Отново френският акцент.

Знаех, че ще каже „не“. Защо изобщо попитах? Втренчих се в ръцете си, червени и напукани като на стара жена, и видях какво ме очаква: цяло лято робски труд без заплащане в замяна. Готвене, чистене, пране, кърпене, хранене на пилета, приготвяне на помия за прасетата, доене на крави, биене на сметана, осоляване на масло, варене на сапун, плевене, садене, копане, бране, косене, вършеене, приготвяне на консерви. Накратко, всичко, падащо на плещите на най-голямата в семейство с четири момичета, покойна майка и малодушен брат, който замина, за да управлява лодки по канала Ери, вместо да управлява семейната ферма, както беше редно.

Копнеех за нещо различно и това ми даваше повече кураж, отколкото беше здравословно за мен.

— Татко, плащат добре — заубеждавах го. — Мислех да задържа част от парите за себе си, а останалото да дам на теб. Знам, че имаш нужда.

— Не можеш да отидеш в хотела съвсем сама. Не е редно.

— Но аз няма да съм сама. Ейда Бучард, Франсес Хил и Джейн Майли отиват да работят в „Гленмор“. А и семейство Морисън, управляващите хотела, са почтени хора. Ралф Симс също ще е там. И Майк Бучард. Също и Уийвър.

— Присъствието на Уийвър Смит не е за хвалба.

— Моля те, татко — прошепнах.

— Не, Мати. И точка по въпроса. По тези хотели се навъртат какви ли не.

„Какви ли не“ означаваше мъже. Татко все ме предупреждаваше за дърварите, ловците, водачите и земемерите. За богатите безделници от Ню Йорк или Монреал. За артистите в театралните трупи, идващи от Утика, цирковите акробати от Олбъни или за професионалните картоиграчи, дето ги следваха по петите.

— Всички мъже искат само едно, Матилда — все повтаряше. Веднъж попитах какво е то, но получих шамар и предупреждение да не ставам нахална.

Не мисълта за непознатите мъже тревожеше татко. Това беше само извинение. Познаваше повечето от хотелиерите и беше наясно, че управляват почтени и прилични места. Тормозеше го мисълта още някой да го напусне. Исках да споря, да го накарам да проумее. Но челюстта му беше здраво стегната и зърнах едно мускулче на скулата му да потръпва. Лотън предизвикваше този ефект. Последния път, когато това се случи, татко замахна към него с прът с метална кука на върха, служещ за преместване на трупи, а той избяга и никой не чу и дума от него в продължение на месеци. Докато накрая не получихме пощенска картичка от Олбъни.

Приключих със съдовете, без да обелвам и дума, и тръгнах към къщата на Хъбард. Краката ми тежаха като олово. Исках да печеля пари. Желаех го отчаяно. Имах план. Е, по-скоро мечта, отколкото план, и „Гленмор“ представляваше само част от нея. Но в онзи момент не се чувствах особено обнадеждена. Ако татко казваше „не“ на хотел „Гленмор“, който се намираше само на няколко километра, какъв ли врясък щеше да нададе за Ню Йорк?