Северно сияние

Ве-ща-я

— Може да се разходим до залива и да погледнем витрината на О’Хара — предложи Ейда Бучард — имат хубави летни платове.

— Или да идем до Мос Лейк — рече Аби.

— Или до Дартс Лейк — включи се Джейн Мили.

— Можем да посетим Мини Компо и да видим бебетата — намеси се Франсес Хил.

— Или да седим под боровете и да четем — обадих се аз.

— Да четем? В ден като днешния? Трябва да ти прегледат главата, Мати — смъмри ме Фран. — Нека теглим сламки. Късата печели.

Всички бяхме навън, скупчени в края на Ънкас Роуд. Бяхме тръгнали на излет, само трябваше да решим къде. Беше прекрасен пролетен съботен следобед. Всички бяхме успели да се измъкнем от къщната работа, родителите и по-малките си братя и сестри и искахме да се смеем, да си говорим и да прекараме няколко часа навън.

Фран откъсна няколко клончета от един храст и направи едното по-късо. Точно щяхме да ги теглим, когато изборът ми сам дойде при мен. Каруца с един човек и два коня.

— Ройъл Лумис! Какво те води насам? — подвикна Фран. Тя и Ройъл са братовчеди, но изобщо не си приличат. Нейната коса е къдрава и морковеночервена, а очите й са с цвят на меласа. Слабичка е. Досущ като пръчка динамит.

Видях Ейда да премята кичур коса зад ухото си, а Джейн стисна устни, за да станат червени.

Ройъл сви рамене.

— Излязох да се разходя и стигнах дотук — отвърна той.

— Дойде да погледаш езерото? — подразни го Фран.

— Нещо такова.

— Колко романтично.

— Нямаш ли си работа, Фран? Деца за плашене или котенца за давене?

— Е, разбирам кога не съм желана.

— Съмнявам се. Хей, Мат, искаш ли да се повозиш?

Едва не паднах.

— Аз ли? — продумах и засенчих очи, за да го погледна.

— Хайде, качвай се.

Погледнах към приятелките си, защото не знаех какво да направя. Фран ми намигна.

— Давай! — прошепна тя.

Джейн ме изгледа, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ами… да, добре — казах и се качих.

Ройъл шляпна с повода в момента, в който седнах. Джейн се наведе към Ейда и й пошушна нещо. Осъзнах, че ще съм основна тема за разговори сред приятелките си до края на деня, а може би и до края на седмицата. Усещането беше странно — едновременно притеснително и вълнуващо. Страхотрепет?

Ройъл не беше много приказлив, докато се движехме към началото на Биг Мус Роуд. Нито пък аз. Бях ангажирана с догадки относно причината за изненадващата му поява.

— Искаш ли да отидем в „Хигбис“ — попита ме накрая той — Имам приятел, който работи в хангара за лодки. Приготвят лодките за сезона. Ще ни позволи да се повозим безплатно.

— Добре — казах и си помислих колко е странно това. Ако се отнасяше за друго момиче, бих решила, че Ройъл има нежни чувства към нея, но ставаше дума за мен, така че нямаше начин. После ми хрумна друго. — Ройъл, да не би да си мислиш, че можеш да ме целунеш отново или… или нещо друго. Никакви такива — предупредих го.

Той ме погледна изкосо.

— Добре, Мат, няма. Освен ако ти не искаш.

— Не искам. Сериозно говоря — отсякох. Не съм ти за креватни упражнения, помислих си. Някоя, с която да се пробваш, преди да отидеш при Марта Милър.

— Хей, Мат? Какво ще кажеш само да поплаваме, а?

— Добре.

— Добре.

Когато стигнахме в „Хигбис“, Ройъл разпрегна конете и ги вкара в коневръза.

Приятелят му ни позволи да си изберем лодка, Ройъл ни закара до Биг Мус и не се държеше глупаво, нито се перчеше, като например да се изправя в лодката, така че аз седнах срещу него и се потопих в съвършенството на пролетния ден в Норт Удс. Когато Ройъл се умори да гребе, се оставихме за малко на течението под обвити в мъх клони на дървета, надвесени от брега. Той не говореше много, но ми показа семейство зеленоглави птици, двойка потапници и синя чапла. Гледах как наблюдава чаплата, докато излита, без да отмести поглед, и се зачудих дали не греша за него. Винаги го бях възприемала като нечленоразделен, но вероятно притежаваше различен вид красноречие. Може би ценеше други неща повече от думите — мрачната красота на езерото например или величествеността на гората. Може би тихата му външност криеше чудесна пламенна душа.

Беше малко странно хрумване и той бързо го разсея.

— Скункс излапа пилетата ми снощи — съобщи. — Черва и перушина по целия двор. Бяха мои пилета. Щях да ги изгледам и да ги спазаря наесен.

— Съжалявам за това, Ройъл.

Той въздъхна.

— Добре че ми остана кокошката. Все ще снесе наново, ако не, поне ще се охрани. Ще е добра за трапезата.

— Разбира се.

— Само че жалко за парите. Пестя, слагам пари настрана за времето, когато се отделя.

— Така ли? С какво смяташ да се занимаваш?

— С фермерство. Земята тук поскъпва. Един мъж трябва да има пари зад гърба си в наши дни. Ще ми се да направя мандра. Може би и собствена фабрика за сирене един ден. Със сирене човек може да си изкарва прехраната. Винаги се търси. — Помълча минута и добави: — Искам много земя, Мат. Ще ми трябват петдесет акра само за млекодайните крави. Още петдесет за овце. Двайсет за царевица, двайсет за картофи и двайсет за плодове. Ще мога да засипвам с плодове всички летовнически селища наоколо.

— Да, би могъл — съгласих се и топнах ръката си в езерото. Изтръсках водата и засенчих очи, за да го виждам по-добре. Беше се навел напред, а ръцете му бяха кръстосани над коленете. Лицето му беше обърнато в профил, но когато се извърна и ми се усмихна, дъхът ми спря и се зачудих какво ли е да си красив.

— Понякога събираш ли плодове, Мат? Аз обичам да го правя вечер, когато се разхлади и щурците започнат да пеят. Забелязвала ли си как тогава всичко ухае? Чакам дивите ягоди. Скоро ще се появят. Култивираните, които засадих преди няколко години, ще узреят чак в края на юни. Миналата година изкарах тонове. Татко разнасяше и тях заедно с млякото. Една готвачка от Дартс казала, че са най-сладките ягоди, които е опитвала. Ще купя още пилета с парите, които изкарам от тях таз година. Тези пари от ягодите идват даром. Не може да се нарече труд да стоиш навън по здрач…

Дадох си сметка, че Ройъл Лумис се е разприказвал. Всъщност не го бях чувала да говори толкова през всичките години, през които го познавах. Вероятно не бях уцелвала подходяща тема. Ето че заговореше ли за фермерство, ставаше същински поет. За пръв път надникнах в сърцето му. Чудех се дали някога ще му се прииска да узнае какво се крие в моето.

Когато престана да говори за пилета, сирене и плодове, започнах да говоря аз. Разказвах за изпитите си и за оценките, които бях получила, но виждах, че се отегчава. Заговорих за книгата, която четях, но и това му досади. Затова заприказвах за „Барнард“. И как въпреки че леля ми не ми зае пари, а чичо ми наруши обещанието си и не мога да отида, още ми се иска да можех.

— Ще го направиш ли? — попита ме той.

— Иска ми се…

— Но защо? Защо ти е това? Да биеш целия път до Ню Йорк само за да четеш книги?

— За да мога да се науча как да ги пиша някой ден, Ройъл. Вече ти обясних — настоях, изпълнена с копнеж той да разбере. Исках го отчаяно. Но той дори не ме чуваше, не спираше да говори.

— Защо да не си четеш книгите тук? Училището е загуба на време, а Ню Йорк е опасно място.

— О, няма значение — казах ядосано. — Иска ми се да не ти бях казвала. И без това не слушаш.

Той се премести напред в лодката, докато коленете му докоснаха моите.

— Чух какво каза, но е безсмислено. Защо винаги искаш да четеш за живота на другите хора, Мат? Твоят собствен не е ли добър за теб?

Не отговорих, защото знаех, че гласът ми ще се разтрепери. Оказа се, че не е нужно, защото той ме целуна. При все че по-рано му казах, че не искам. Той ме целуна, а аз му отвърнах и този отговор беше достатъчен.

В началото целувката беше лека, но после стана наистина страстна. Той ме прегърна и ме притегли към себе си, доколкото беше възможно в тясната лодка, и беше много приятно. Никой не бе ме прегръщал така, откакто мама умря. Нямах думи да опиша как се почувствах. Думата ми за деня, „вещая“, която означава „да предсказвам, да гадая по знаци“, май нямаше нищо общо с това. Стоплих се в ръцете му. Бях стоплена, жадна и сляпа.

Той премести ръцете си към гърдите ми. Този път беше по-нежен от предишния, а ръцете му ме оставяха без дъх, но въпреки това го отблъснах, защото е толкова трудно винаги, винаги да искаш нещата, които не можеш да получиш.

— Спри, Ройъл. Ако не престанеш, ще скоча от лодката, кълна се.

— Позволи ми, Мати — прошепна той, — нормално е момче и момиче да правят това… стига между тях да има искра.

Отдръпнах се от него.

— Искра? — продумах изненадана. — Това е новина за мен, Ройъл.

— Защо иначе бих те извел с лодка? И защо те целунах в гората, когато кравата ти се загуби. Защо изорах полето ти вместо теб? Ужасно си глупава за човек, който чете толкова книги.

— Но, Ройъл… аз мислех… хората говорят, че с Марта Милър сте двойка.

— Хората говорят твърде много, ти също — промърмори той и ме целуна отново, а аз се опитвах да убедя себе си, че в това няма логика. Никога не ми беше показвал дори намек за интерес, ако не се брои онази целувка, когато Дейзи избяга, а сега имало искра. Устните му обаче бяха по-сладки от всичко, което бях опитвала, а ръцете му ми създаваха усещане едновременно за утеха и опасност. Знаех, че трябва да ги спра, да спра него, да си наложа да му кажа „не“. Но топлината на тялото му под собствените ми ръце, миризмата му на сапун и пот и вкусът му ме връхлетяха.

Така че и аз затворих очи и единственото, което осъзнавах, беше близостта му. Исках своята собствена приказка и ничия друга.

Така че не казах нищо. Абсолютно нищо.