Северно сияние

Ру-ди-мен-та-рен

Ако пролетта имаше вкус, той би бил този на връхчетата от сладка папрат. Зелени, хрупкави и свежи. Тръпчиви като пръстта, в която се бяха родили. Прекрасни като слънцето, което ги беше призовало да се покажат. Трябваше да ги бера, всъщност аз и Уийвър заедно. Канехме се да напълним две кофи — едната щяхме да поделим, а другата да продадем на готвача в хотел „Игъл Бей“ — но аз бях прекалено заета да ги ям. Не можех да се спра. Копнеех за нещо прясно след месеци, изкарани на стари картофи и консервиран боб.

— Избе… — опитах се да заговоря, но устата ми беше пълна. — Избе…

— Прасето на майка ми има по-добри маниери от твоите. Защо първо не преглътнеш? — попита Уийвър.

Направих го. Но не преди да налапам още няколко, а после облизах устни, завъртях очи и се усмихнах. Връхчетата от сладка папрат са прекрасни. Татко и Аби ги харесват пържени в масло, поръсени с черен пипер и сол, но аз ги предпочитам току-що откъснати.

— Избери дума, Уийвър — казах най-накрая. — Победителят чете, изгубилият бере.

— Пак ли се държите като глупаци? — попита Мини, която седеше на един голям камък наблизо. Беше бременна и по тази причина беше извънредно дебела и кисела.

— Дуелираме се, а не се правим на глупаци, госпожо Компо — отговори Уийвър. — Става въпрос за нещо много сериозно и ще сме благодарни за малко тишина.

— Дай ми кофата тогава. Умирам от глад.

— Не. Изяждаш всичко, което наберем — отсече Уийвър.

Тя погледна гузно към мен.

— Моля те, Мати — запридумва ме.

Аз поклатих глава.

— Доктор Уолас каза, че трябва да се движиш, Мин. Смята, че ще ти се отрази добре. Стани и сама си набери.

— Но, Мат, вече се раздвижих. Извървях целия път от езерото дотук. Уморена съм.

— Мини, опитваме се да се дуелираме, ако не възразяваш — подвикна Уийвър.

Мини се нацупи и въздъхна. Надигна се тромаво от камъка, приклекна сред храстите сладка папрат и започна да къса връхче след връхче. Поглъщаше ги бързо, като ги тикаше в устата си със замах и дори не си оставяше време да усети вкуса им. Докато я наблюдавах, имах странното усещане, че ако доближа прекалено, ще ми изръмжи. Някога не обичаше връхчета от сладка папрат, но това важеше за времето, преди да забременее и да започне да яде всичко, попаднало пред погледа й. Каза ми, че веднъж дори облизала въглен, когато никой не я гледал. Смукала и ноктите си.

Уийвър отвори книгата в ръцете си със замах. Очите му се спряха на една дума.

— Порочен — обяви и затвори книгата. Стояхме с гръб един към друг и оформихме оръжия с палците и показалците си.

— До смърт, госпожице Гоуки — промълви тържествено.

— До смърт, господин Смит.

— Мини, ти ще обявиш началото.

— Не, това е глупаво.

— Хайде. Направи го.

— Начало на броенето — въздъхна Мини.

Ние се отдалечихме един от друг, като брояхме стъпките си. На десет се обърнахме.

— Вади оръжието — с прозявка измънка тя.

— Става въпрос за дуел до смърт, Мини. Можеше да положиш малко старание — отбеляза Уийвър.

Мини направи отегчена гримаса.

— Вади оръжието! — изкрещя.

И ние го сторихме.

— Огън!

— Греховен! — изкрещя Уийвър.

— Неморален — парирах аз.

— Грешен!

— Неправеден!

— Лукав!

— Безбожен!

— Покварен!

— Нечестив.

— Нечестив? Боже, Уийвър. Ами… почакай, имам дума…

— Закъсня, Мат. Мъртва си — обяви Мини.

Уийвър се усмихна самодоволно и духна върха на показалеца си.

— Започвай да береш — нареди. После си направи възглавничка от връхната дреха и се настани с „Граф Монте Кристо“ в ръка, подгъвайки дългите си като на скакалец крака под себе си.

Щеше да е трудно да напълня дори една кофа, а какво оставаше за две. И Мини въобще нямаше да ми е в помощ. Вече се беше затътрила обратно върху камъка. Трябваше да си помисля добре, преди да предизвиквам Уийвър на словесен дуел. Той винаги печелеше.

Брането на връхчета от сладка папрат беше само част от плана ни за печелене на пари. Ако не беше сладката папрат, събирахме диви ягоди, боровинки или смола от смърч за дъвки. В крайна сметка изкарвахме по десет цента тук или двайсет и пет цента там. Двайсет и пет цента ми се струваха цяло състояние, когато всичко желано от мен беше пакетче шоколадови или желирани бонбони, но нещата вече не стояха така. Нуждаех се от пари. При това не малко. Хората говореха, че Ню Йорк бил скъп град. Миналия ноември имах цели пет долара, което значеше, че не ми достигаха само долар и деветдесет цента за билет до Гранд Сентръл Стейшън. Госпожица Уилкокс включи мое стихотворение в конкурс, организиран от „Утика Обзървър“. Името ми се появи във вестника, също и стихотворението ми и спечелих пет долара.

Не ги задържах за дълго обаче. Трябваше да помогна за надгробната плоча на мама.

— „На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотр Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб «Фараон», който идваше от Смирна, Триест и Неапол. Както винаги един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф…“ — започна Уийвър. Докато четеше, аз ръчках наоколо с пръчка в търсене на малки зелени спиралки, които да надничат измежду влажните загнили листа, завинтени като края на цигулка. Виреят на влажни места и макар да са съвсем крехки като поникнат, са много упорити. Виждала съм как са отместили тежки камъни в стремежа си да растат. Този участък сред кленовете и боровете на един хълм на около четиристотин метра от къщата на Уийвър си го бива. Никой освен нас не знае за него. Има достатъчно свежи връхчета да напълним две кофи днес и още две утре. Никога не обираме всичко. Оставяме предостатъчно, които да се превърнат в папрат.

Бях напълнила около една трета от първата кофа, когато брането започна да бледнее пред историите на Дантес и Данглар и аз се отнесох, както се случваше винаги щом чуех хубаво повествование, като забравих напълно за връхчетата от сладка папрат, кофите, парите и всичко друго на света освен думите.

— „Нека Данглар, обладан от духа на омразата — четеше Уийвър, — се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка за своя другар и…“ Хей! Продължавай да береш, Мат! Мати, чу ли ме?

— А? — Аз стоях, изпаднала в транс с кофата в краката си, заслушана как думите съставят изречения, а изреченията запълват цели страници и изписаните страници се превръщат в чувства, гласове, места и хора.

— Трябва да береш, а не да стоиш и да се вживяваш така.

— Добре — въздъхнах аз.

Уийвър затвори книгата.

— Добре де, ще ти помогна. Иначе никога няма да приключим. Подай ръка.

Аз се протегнах към него и той се хвана за ръката ми, като едва не ме събори. Познавам Уийвър Смит повече от десет години. Той е най-добрият ми приятел. Той и Мини. Но все още не мога да спра да се усмихвам, като се хванем за ръце. Моята кожа е толкова бяла, че почти се вижда през нея, а неговата е тъмна като тютюн. Въпреки това обаче между нас има повече прилики, отколкото различия. Дланите му са розови също като моите. И очите му са кафяви като моите. А и душата му е съвсем същата. Той също обича думите и не харесва нищо друго така както четенето на книга.

Уийвър беше единственото чернокожо момче в Игъл Бей. Също и в Инлет, Биг Мус Лейк, Биг Мус Стейшън, Миноубрук, Клиъруотър, Мулен, Маккийвър и Олд Фордж. Може би в целия район на Норт Удс. Никога не съм виждала друг като него. Преди няколко години пристигнаха черни мъже, за да работят по железопътната линия „Уеб“, онази, която свързва Мохоук с Малоун и после продължава чак до Монреал. Отседнаха в хотел „Бъклис“ в Биг Мус Стейшън — селище на няколко километра западно от Биг Мус Лейк, — но си тръгнаха в мига, когато беше монтирана последната релса. Един от тях казал на татко, че „Бауъри“, най-натовареният пътен участък в Ню Йорк, е нищо в сравнение с Биг Мус Стейшън в събота вечер. Обяснил му, че разнасящите зарази мухи не успели да го убият, нито уискито на Бъкли, нито дори свадливите дървосекачи, но гозбите на госпожа Бъкли със сигурност щели да му видят сметката, така че си тръгвал, преди това да се случело.

Майката на Уийвър решила да се премести тук от Мисисипи заедно със сина си, след като бащата на Уийвър бил убит пред очите им от трима бели мъже без друга причина освен тази, че не се отместил, когато те минавали. Преценила, че колкото по на север се придвижат, толкова по-добре. Обяснила на Уийвър, че жегата прави белите жестоки. Била чувала за място, наречено Грейт Норт Удс, което й звучало достатъчно студено и безопасно, и решила, че със сина й ще се заселят именно там. Живееха на около километър и половина нагоре по Ънкас Роуд, южно от семейство Хъбард, в стара дървена къща, която някой беше изоставил.

Майката на Уийвър взимаше пране за вкъщи. Имаше много работа от хотелите и дървосекаческите биваци. Переше покривки за маси и чаршафи през лятото, а през есента и пролетта — вълнени ризи, панталони и дълги гащи, носени с месеци, без да бъдат събличани. Изваряваше ги в задния си двор в огромен железен казан. Погрижваше се и собствениците им също да са чисти, като преди да облекат праните дрехи, ги караше да се накиснат в металната вана и да се търкат, докато не порозовеят. Когато се случеше цяла бригада да пристигне наведнъж, не беше особено добра идея да стоиш от подветрената страна.

— Майката на Уийвър днес готви супа от бельо — обичаше да казва Лотън.

Тя също така отглеждаше пилета. Десетки на брой. През по-топлите месеци всяка вечер изпържваше четири или пет, изпичаше бисквити и пайове и ги отнасяше на гарата в Игъл Бей. Успяваше да продаде всичката храна на машинистите, кондукторите и изгладнелите туристи. Слагаше всеки спечелен цент в стара кутия от пури, която пазеше под леглото си. Майката на Уийвър работеше така усърдно, за да успее да го прати да учи. В Колумбийския университет в Ню Йорк. Госпожица Уилкокс, нашата учителка, го насърчаваше да кандидатства. Беше получил стипендия и възнамеряваше да учи история и политически науки, а после някой ден да продължи с право. Той беше първото родено свободно момче в семейството му. Бабите и дядовците му били роби и дори родителите му били родени такива, макар че господин Линкълн ги освободил като съвсем малки деца.

Уийвър все казваше, че свободата е като пенкилер. Винаги обещава повече, отколкото предлага. Според него единственото, което им даваше, беше възможността да избират сред най-лошите работни места в дървосекаческите биваци, хотелите и работилниците за щавене на кожи. Докато неговите хора не получеха шанса да работят навсякъде, където можеха да работят белите, да изразяват волята си свободно и да пишат книги, които да се публикуват, докато бял не бъдеше наказан за убийството на черен, никой черен нямаше да бъде истински свободен.

Понякога се боях за Уийвър. В Норт Удс също като в Мисисипи се намираха отрепки — невежи хора, които умираха да винят друг за безполезното си съществуване, — а Уийвър не отстъпваше, озовеше ли се на пътя им, нито сваляше шапка. Сбиваше се с всеки, нарекъл го негър, и никога не се боеше за живота си.

— Мат, ако се свиваш като псе, хората ще те третират като такова — ми казваше той. — Дръж се гордо като мъж и те ще те възприемат като мъж.

Много хубаво за Уийвър, но понякога се чудех как точно се държиш гордо като мъж, след като си момиче.

— „Граф Монте Кристо“ си я бива, нали, Мати? А сме само на втора глава — отбеляза Уийвър.

— Няма спор — отвърнах аз и се наведох към един голям храст сладка папрат.

— Ти самата продължаваш ли да пишеш? — попита Мини.

— Нямам време. Нито хартия. Изписах всяка възможна страница в тетрадката си. Но чета много. И всеки ден уча думата си за деня.

— Трябва да използваш думите, а не да ги колекционираш. За това служат — заяви Уийвър.

— Казах ти, че не мога. Не слушаш ли какво ти говоря? А и бездруго няма за какво да се пише в Игъл Бей. Може би в Париж, където живее господин Дюмас…

— Дюма.

— Какво?

— Дюма, а не Дюмас. Не си ли наполовина французойка?

— … където живее господин Дюма и където имат крале и мускетари, да, но не и тук — довърших аз, като прозвучах по-нацупено, отколкото ми се искаше. — Тук има само извличане на кленов сироп, доене, готвене и бране на връхчета от сладка папрат, а кой би искал да чете за такива неща?

— Не е нужно да си толкова рязка, сръдливке — заяви Мини.

— Не съм рязка — троснах се аз.

— Разказите, които госпожица Уилкокс прати в Ню Йорк, не бяха за крале и мускетари — отбеляза Уийвър. — Онзи за отшелника Алва Дънинг и неговите самотни Коледи е най-хубавият разказ, който някога съм чел.

— А също и този за стария Сам Дъниган, който увил тялото на мъртвата си племенница и го държал цялата зима в бараката с лед, докато не успели да я погребат — добави Мини.

— И за Отис Арнолд, който застрелял човек и после се удавил в езерото Никс, преди шерифът да успее да го изведе от гората — продължи Уийвър.

Аз вдигнах рамене, докато ръчках с пръчката между листата.

— Какво реши за „Гленмор“? — попита Мини.

— Няма да ходя.

— Ами за Ню Йорк? Има ли новини? — попита Уийвър.

— Не.

— Госпожица Уилкокс получавала ли е поща? — притисна ме той.

— Не.

Уийвър поръчка известно време, а после каза:

— Това писмо ще пристигне, Мат. Знам, че ще пристигне. А междувременно ти си продължавай да пишеш. Нищо не може да те спре, ако наистина го желаеш.

— Лесно ти е на теб, Уийвър — отвърнах ядосано. — Майка ти те оставя на мира. Я си представи, ако имаше три сестри, за които да се грижиш, а също баща и огромна ферма, която не предлага нищо, освен безкрайни задължения. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че би бил способен да пишеш тогава?

Почувствах как гърлото ми се стяга и преглътнах няколко пъти, за да се отърва от заседналата там буца. Не плача често. Татко шляпа бързо с опакото на ръката и не проявява търпение към цупене и сълзи.

Уийвър ме погледна право в очите.

— Не работата те спира, нали, Мат? Нито липсата на време. Винаги си имала много задължения и почти никакво време. Заради онова обещание е. Не беше редно да те кара да обещаваш. Нямаше такова право.

Мини знае кога да се отдръпне, но не и Уийвър. Той е като конска муха, която жужи наоколо безспирно в очакване да открие слабото ти място и после захапва така силно, че боли.

— Тя умираше. Ти би сторил същото за твоята майка — казах с поглед, забит в земята. Усещах как очите ми се пълнеха със сълзи и не исках той да ги види.

— Бог отне нейния живот, а тя отне твоя.

— Млъквай, Уийвър. Не знаеш какво дърдориш! — изкрещях аз, а сълзите бликнаха.

— Без съмнение, устата ти е голяма, Уийвър Смит — скара му се Мини. — Виж какво направи. Редно е да й се извиниш.

— Няма да се извиня. Това е самата истина.

— Много неща са истина, но това не означава, че трябва да ги говориш наляво-надясно — отвърна Мини.

Помежду ни настъпи тишина и за кратко нямаше какво друго да я наруши освен тупването на връхчетата от сладка папрат в кофите ни.

Няколко месеца по-рано, Уийвър стори нещо такова, за което твърди, че ми е от полза, но аз не съм съгласна. Взе тетрадката ми, която аз бях запратила през железопътните релси право в гората и я даде на госпожица Уилкокс.

Във въпросната тетрадка пишех разказите и стихотворенията си. Бях я показвала само на трима души: мама, Мини и Уийвър. Мама каза, че я накарали да се разплаче, а според Мини били ужасно добри. Уийвър заяви, че са повече от добри, и каза, че трябва да ги покажа на госпожица Париш, учителката ни преди госпожица Уилкокс. Според него тя щяла да знае какво да направя с тях. Може би да ги пратя в някое списание.

Аз не исках нищо такова, но той не спираше да ме тормози и най-накрая се съгласих. Не знам на какво се надявах. Предполагам, на някаква малка похвала. На мъничко окуражаване. Не ги получих. Госпожица Париш ме дръпна настрана един ден след края на занятията. Каза, че прочела разказите ми и те й се сторили мрачни и потискащи. Обясни ми, че целта на литературата била да ни ободри и че млада жена като мен трябвало да насочи мисълта си към по-ведри и по-вдъхновяващи теми от самотни отшелници и мъртви деца.

— Озърни се около себе си, Матилда — поръча ми тя. — Погледни дърветата, езерата и планините. Наслади се на величието на природата. Редно е тя да предизвиква радост и възхищение. Почит. Уважение. Прелестни мисли и красиви думи.

Аз се бях озърнала. Бях видяла всичко, за което говореше, че и повече. Бях виждала как малкото мече вдига глава към проливния пролетен дъжд. И сребърната зимна луна, така висока и ослепителна. Виждала съм пурпурната пищност на кленовата гора през есента и неописуемия покой на планинско езеро при изгрев-слънце. Виждала съм всичко това и съм му се възхищавала. Но също така познавам и тъмната страна на нещата. Телата на изгладнелите и измършавели през зимата елени. Неудържимата ярост на бушуващия вятър. Неизменния мрак под сенките на боровете. Дори в най-слънчевите дни.

— Не искам да те обезкуражавам, мила — добави тя. — Защо не се опиташ да намериш нова тема? Нещо не така отблъскващо. Какво ще кажеш за пролетта? Има толкова много за писане. Като например свежата зеленина. Или красивите виолетки. Или завръщането на червеношийките.

Не й отговорих. Просто си взех тетрадката и си тръгнах, а очите ми пареха от сълзи на срам. Уийвър ме чакаше пред училището. Попита ме какво е казала госпожица Париш, но аз не му отговорих. Изчаках, докато се отдалечихме на километър от града, и хвърлих тетрадката си сред дърветата. Той се затича след нея. Казах му да не се занимава. Исках тя да изчезне. Но той заяви, че след като съм я хвърлила, вече не е моя. Била негова и той можел да постъпи както желае.

Тъй като беше една подла невестулка, запазил я и чакал подходящия момент. Майката на госпожица Париш се разболя, така че тя отпътува за Бунвил, за да се грижи за нея, а училищното настоятелство назначи госпожица Уилкокс, която държеше под наем старата къща на Фостър в Инлет, за да я замести. И Уийвър дал тетрадката ми на госпожица Уилкокс, без да ме уведоми. А тя прочела разказите ми и заяви, че притежавам дарба.

— Истинска дарба, Мати — каза ми. — Рядка дарба.

Заради тях двамата, от този ден насам ми се искат неща, които не ми е работа да желая, а наричаното от тях дарба ми прилича повече на бреме.

— Мати… — заговори Уийвър, като продължаваше да пуска връхчета от сладка папрат в кофата си.

Аз не му отвърнах. Дори не си направих труда да се изправя и да погледна към него. Стараех се да не мисля за онова, което каза.

— Мати, каква е думата ти за деня?

Направих му жест да не ме закача.

— Хайде, кажи каква е.

— Рудиментарен — произнесох тихо.

— Какво означава?

— Уийвър, тя не желае да говори с теб. Никой не желае.

— Мълчи, Мини.

Той се приближи до мен и дръпна кофата ми. Наложи ми се да го погледна. Очите му казваха, че съжалява, макар устата му да не го произнасяше.

— Какво означава?

— Елементарен, основен, недоразвит, първичен.

— Използвай я в изречение.

— Уийвър Смит трябва да се откаже от рудиментарните си опити за красноречие и да признае, че Матилда Гоуки е по-добра в словесните дуели.

Уийвър се усмихна. Остави двете кофи на земята.

— Квит сме — обяви той.

— Мати, какво правиш, за бога?

Беше готвачката. Стресна ме и аз почти подскочих.

— Нищо, госпожо — започнах да заеквам и бързо хлопнах вратата на мазето. — Аз… аз… просто…

— Сладоледът готов ли е?

— Почти, госпожо.

— Стига с това „госпожо“. И повече да не съм те видяла да мръднеш от стола си, докато не си свършиш работата.

Днес готвачката е раздразнителна. Повече от обикновено. Всички сме такива. Както персоналът, така и гостите. Раздразнителни и натъжени. С изключение на старата госпожа Елис, която е разярена и смята, че й се полага да й бъдат върнати обратно парите, защото трупът в салона й пречи да се наслаждава на деня.

Връщам се обратно при гюма за биене на сладолед, като усещам писмата на Грейс да тежат в джоба на полата ми. Защо готвачката трябваше да се появи в кухнята точно в този момент? Само още две секунди и щях да съм слязла в мазето и да съм се озовала пред голямата пещ. „Гленмор“ е модерен хотел с газови лампи във всички стаи и газова фурна в кухнята, но пещта, която загрява цялата използвана в хотела вода, е на въглища. Писмата биха пламнали мигом. Вече можех да съм приключила с тях.

От момента, когато Грейс Браун ми ги връчи, копнеех да се отърва от тях. Даде ми ги вчера следобед на верандата, когато й занесох лимонада. Дожаля ми за нея. Личеше, че беше плакала. Знаех и причината. По време на вечеря се скара с любимия си. Заради църква. Тя искаше да отидат и да намерят църква, а той настояваше да излязат с лодка в езерото.

Отначало ми отказа напитката, като обясни, че не може да я плати, но аз отвърнах, че не е нужно да го прави. Реших, че ако госпожа Морисън не знае, няма как да се ядоса. Точно се обърнах да се прибера обратно вътре, когато тя ме помоли да изчакам. Отвори куфара на господина, който беше неин приятел, и измъкна отвътре сноп писма. После извади други няколко от собствената си чантичка, освободи ги от панделката, върза всички писма заедно и ме помоли да ги изгоря.

Бях така слисана от молбата й, че не можах да отговоря. Гостите предявяваха какви ли не искания. Омлет, приготвен от две яйца и половина. Не две, не три, а две и половина. Кленов сироп върху печените им картофи. Боровинкови мъфини без боровинки в тях. Пъстърва за вечеря, но да не миришела на риба. Аз изпълнявах всичко, което пожелаеха, с усмивка, но досега никой не ме беше молил да горя писма и не можех да си представя как можех да го обясня на готвачката.

— Госпожице, не бих могла… — понечих да откажа.

Тя ме хвана за ръката.

— Изгори ги. Моля те — прошепна. — Обещай ми, че ще го сториш. Никой не бива да ги вижда. Моля те!

И после ги тикна в ръцете ми, а погледът й беше толкова безумен, че се уплаших и бързо кимнах утвърдително.

— Разбира се, че ще го сторя, госпожице. Веднага ще се заема.

И после той — Карл или Честър, или както му беше името — извика към нея от поляната.

— Били, идваш ли? Намерих лодка.

Аз прибрах писмата й в джоба си и напълно забравих за тях до по-късно, когато се качих да си сложа чиста престилка. Пъхнах ги под дюшека, решена да изчакам с горенето им, в случай че Грейс Браун промени намеренията си и ги поиска обратно. Гостите правят такива неща. Вбесяват се, ако им сервирам поръчания от тях карамелов десерт, защото били решили, че всъщност искат шоколадов. И някак си вината винаги е твоя, ако ризите им са прекалено корави, след като са пожелали допълнително колосване. Не ми се щеше Грейс Браун да се оплаче на госпожа Морисън, че съм изгорила писмата й, след като тя всъщност не го е искала, но Грейс не си беше променила мнението. Нито се беше оплакала. И сега вече никога нямаше да го направи.

Реших да изтичам на горния етаж веднага след като донесоха тялото на Грейс и оттогава чакам да видя гърба на готвачката. Вече е почти пет. След един час ще сервираме вечерята и ми е ясно, че няма да имам време да отскоча до мазето, дори да ми се удаде възможност.

Вратата на трапезарията се отвори със замах и Франи Хил влезе с празен поднос на рамото си.

— Боже! Не разбирам как, докато си седят на задника и наблюдават илюстрована лекция за замъците във Франция, хората могат да изгладнеят толкова — възмути се тя. — Разни ми ти глупави, безинтересни снимки във фенер, който някой върти.

— Бях сложила поне шест дузини бисквити на този поднос. Всичко ли изядоха? — пита я готвачката.

— Също така изпиха две кани с кафе, една с лимонада и една с чай.

— От нерви е — обяснява готвачката. — Хората ядат прекалено много, когато са притеснени.

— Пази се от шеста маса, Мат. Пак е в акция — прошепва Оран, докато минава покрай мен. Става дума за господин Максуел, гост, който винаги избира шеста маса, защото се намира в един тъмен ъгъл на трапезарията. Ръцете му, както и други части от тялото, не умееха да кротуват.

Вратата отново се отвори със замах. Този път беше Ейда.

— Човекът от бунвилския вестник е тук. Госпожа Морисън нареди да му поднеса кафе и сандвичи.

Уийвър е по петите й.

— Господин Морисън поръча да ви предам, че е отменил лагерния огън и песните за тази вечер, така че не е нужно да приготвяте закуски. Също така е отложил утрешната екскурзия до езерото Дарт, което значи, че няма нужда от кошници за пикник. Но утре следобед иска да устроим сладоледено парти за децата и нареди да има сандвичи за издирващите, когато дойдат довечера.

Готвачката обърсва потта от челото си с опакото на ръката. Слага да кипне вода и отваря металната кутия на плота до печката.

— Уийвър, сутринта ти поръчах да донесеш кафе. Никой ли не слуша какво му говоря? — изсумтява.

— Аз ще отида! — почти изкрещявам. Големият чувал с кафе на зърна се съхранява в мазето.

Тя присвива очи.

— Твърдо си решена да слезеш в мазето, нали? Какво си наумила?

— Сигурно е скрила Ройъл Лумис там долу — подхвърля Фран с усмивчица.

— Може би стои зад сандъка с въглищата и чака целувка — изкисква се Ейда.

— И се почесва по главата, като се чуди кой е запалил осветлението — добавя Уийвър.

Лицето ми пламва.

— Ти стой тук и довърши сладоледа — нарежда ми готвачката. — Уийвър, иди за кафе.

Аз вдигам капака на гюма за разбиване на сладолед. Дори не съм близо до крайната цел. Бъркам от толкова дълго време, та ми се струва, че ще ми се откачи ръката. Уийвър вече разби четири литра ягодов, а Фран приключи с ваниловия. Кухнята и бездруго беше оживена, когато хотелът и всички бунгала бяха пълни, но в часовете от откриването на трупа насам беше дори още по-натоварено. Госпожа Морисън ни уведоми, че шерифът щял да пристигне утре чак от Хъркимър. Както и съдебният лекар. И със сигурност щеше да има хора от вестниците. Готвачката беше твърдо решена, че „Гленмор“ няма да се изложи. Изпече достатъчно хляб и бисквити, та да нахрани всеки мъж, жена или дете в страната. Плюс дузина пайове, шест торти и две тави с оризов пудинг.

Уийвър се запътва към мазето. В този момент чувам от езерото да прозвучават изстрели. Три поредни.

Ейда и Франи приближават към мен.

— Ако още беше жив, някой да го е открил досега — произнася на глас Франи онова, което се върти в главите на всички ни. — Или пък той щеше сам да е намерил пътя. Изстрелите се чуват отдалеч.

— Проверих в списъка с гостите — прошепва Ейда. — Фамилиите им не са еднакви. Пътуваха заедно, но не мисля, че са били женени.

— Обзалагам се, че са избягали от семействата си — казвам аз. — Докато им сервирах вечерята, чух да разговарят за църква.

— Наистина ли, Мат? — пита Ейда.

— Да — потвърждавам, като си казвам, че спорът също е разговор. Поне донякъде. — Може би бащата на Грейс Браун не е одобрявал Карл Греъм — добавям. — Може би няма никакви пари. Или пък е възможно тя да е била обещана на друг, но да се е влюбила в Карл Греъм. Така че са избягали в Норт Удс, за да се оженят…

— И са решили да си направят романтично плаване по езерото, за да декларират обичта си един към друг — довършва замислено Ейда.

— Сигурно той се е протегнал към водата, за да й откъсне лилия — казва Франи.

— Лодката се е наклонила и те са паднали, а той се е опитал да я спаси, но не е могъл. Тя се изплъзнала от хватката му — продължавам аз.

— О, толкова е тъжно, Мати! Така тъжно и романтично! — проплаква Ейда.

— И тогава той също потънал. Отказал да се бори, защото не искал да живее, след като видял, че тя е мъртва. Сега ще бъдат заедно във вечността. Злочести любовници също като Ромео и Жулиета — промълвявам аз.

— Заедно във вечността — повтаря Франи.

— На дъното на езерото Биг Мус. Съвсем мъртви — отбелязва готвачката. Слухът й е като на заек и чува дори да ти се струва, че не е така. — Това да ти е за урок, Франсес Хил — добавя. — Момичетата, които се измъкват, за да се виждат с момчета, свършват зле. Чуваш ли ме?

Фран примигва.

— Госпожо Хенеси, нямам представа за какво говорите — отвръща. Толкова добра актриса е, че мястото й е на сцената.

— Сигурна съм, че имаш. Къде беше преди две вечери? Около полунощ?

— Тук, разбира се. Заспала в леглото.

— И няма вероятност да си се измъкнала, за да отидеш до Уолдхайм и да се срещнеш с Ед Компо?

Франи се задави. Стана червена като череша. Реших, че готвачката ще й се накара, но тя хваща брадичката й и казва:

— Ако някое момче иска да отиде някъде с теб, кажи му да дойде да те вземе както е редно или да забрави за теб. Чу ли ме?

— Да, госпожо — мънка Франи и по израза на лицето й, както и по този на Ейда съдя, че те се чувстват също така неловко като мен от проявата на някаква доброта от страна на готвачката. Става дори по-зле, когато я виждам да си бърше очите на път към стълбите за мазето.

— Уийвър! — Тръгва надолу. — Загребваш ли кафето, или сега го отглеждаш? Побързай!

Аз поглеждам към тънкия златен пръстен с очукан опал и два мътни граната на лявата си ръка. Никога не съм го смятала за красив, но изведнъж изпитвам радост, истинска радост, че Ройъл ми го даде. Също така съм доволна, че винаги идва да ме вземе от задната врата на „Гленмор“, където всички могат да го видят.

Връщам се към биенето на сладолед и разкрасявам романтично трагичната история, като я пиша отново и отново в съзнанието си. Карл Греъм и Грейс Браун са били влюбени. Пристанали са един на друг, а не просто са се измъкнали, без значение какво казва готвачката. Представям си как Карл Греъм се усмихва, докато се протяга към водната лилия, а после виждам как лодката се прекатурва и той се бори с всички сили да спаси жената, която обича. В съзнанието ми вече не изниква разплаканото лице на Грейс и треперещите й ръце, докато ми подава писмата. Не се чудя какво пише в тях и защо са адресирани до Честър Джилет, а не до Карл Греъм. Започвам да мисля, че може би изобщо не съм чула Грейс Браун да нарича Карл Греъм Честър, а само съм си го въобразила.

Историята ми завършва с това как Грейс и Карл са погребани редом в красиво гробище в Олбъни, а родителите им са безкрайно натъжени, задето някога са се препречвали на любовта им. Хареса ми. Сюжетът е нов за мен. Всичко е подредено и краят е ясен. Кара ме да се чувствам спокойна вместо объркана. Завършекът е щастлив — или поне толкова щастлив, доколкото е възможно, след като главната героиня е мъртва и вероятно главният герой също. Преди време казах на госпожица Уилкокс, че такива истории са лъжа. И се зарекох никога да не пиша нещо подобно.