Северно сияние

Баберкувам

— Спри, Лу.

— … и се появява Джуниър в бебешка количка…

— Казах да спреш.

— … смуче си палеца и пълни гащите и му е много забавно…

— Лу!

— Изчервяваш се, Мат! Хлътнала си по Ройъл Лумис! Истина е!

— Никой не е хлътнал по никого. И стига си го повтаряла.

Лу отново запя глупавата си песничка, но нещо се появи в далечината на пътя и я развълнува повече от тормоза над мен. Автомобил. Можеше да го карат само някакви заможни туристи, господин Спери или госпожица Уилкокс. Никой друг не би могъл да си го позволи. Шофьорът ни видя и свирна с клаксона. Колата се отклони и тръгна право към нас. Сграбчих Лу за дрехата и я дръпнах в тревата.

— Да вървим, Мат — изхленчи тя, — искам да го видя.

Шофьорът отби и изключи двигателя. Беше учителката ни. Хвърли цигарата си и махна слънчевите си очила.

— Здравейте, Мати, Лу — викна тя, а бузите й бяха поруменели.

Носеше шлифер и ръкавици, а косата й беше покрита с копринен шал на цветенца.

— Здравейте, госпожице Уилкокс — казахме едновременно.

— Накъде сте тръгнали вие двете?

— Прибираме се от ковачницата на Бърнап. Мулето ни, Благия, си пукна металната част на юздата, занесохме я да я поправят — обясних аз.

— Ясно. Аз пък излязох да покарам. Нагоре до Бийвър Ривър и обратно. За първи път от есента насам. Пътищата най-сетне изсъхнаха достатъчно, че да са проходими. Там горе е прекрасно. Такава свобода. Обаче ужасно изгладнях. Шофирането винаги ми отваря апетит. Защо не се качите? Ще отидем у дома и ще обядваме.

Ужасявах се от автомобила на госпожица Уилкокс.

— Май е най-добре да се прибираме вкъщи, госпожице — казах. — Татко ни чака. Юздата му трябва.

— О, хайде, Мат! Татко не би имал нищо против — примоли се Лу.

— Слушайте сега… елате на обяд, а след това ще ви откарам у вас. Така ще стане по-бързо.

— Моооля те, Мат — увещаваше ме Лу.

— Ами добре — съгласих се повече заради госпожица Уилкокс, отколкото заради Лу. При все целия й шеметен ентусиазъм ми се струваше малко самотна. Освен това бях любопитна. Никога не бях влизала в дома на учителката си. Имаше толкова хубави дрехи и бижута, а и истински автомобил, така че не можех да си представя какво е у тях.

Госпожица Уилкокс излезе, завъртя манивелата и включи отново двигателя. Той прокашля, избоботи, прокашля отново и запали със звук като от топовен изстрел. Подскочих от ужас. Госпожица Уилкокс ми се засмя. Госпожица Уилкокс се смееше много. Знаех, че е богата, и се замислих дали парите не правеха всичко по-забавно.

— Чу ли това, Мат? — прошепна Лу с кискане. — Точно като татко в нужника!

— Млъквай, Лу — изшътках с надежда госпожица Уилкокс да не е чула. — Облегни се назад. — Тя ме послуша, но преди това се наведе бързо като невестулка и грабна фаса на госпожица Уилкокс. Аз протегнах ръка да го взема, но тя го мушна в джоба си и вирна нахакано брадичка.

Щом се настанихме, госпожица Уилкокс включи на скорост и потеглихме.

— Колата е хубава, нали? — провикна се тя и се обърна към мен. — Съвсем нова е. Преди имах пакард. Когато живеех в Ню Йорк. Фордът обаче е по-подходящ за провинцията.

Кимнах и продължих да гледам напред, без да отклонявам поглед. Една от нас трябваше да следи пътя.

— Тук, в гората, е прекрасно — отбеляза госпожица Уилкокс и кривна, за да избегне една катерица. — Такава свобода! Можеш да правиш каквото си поискаш и няма кой да възрази.

Не, но как одумват само, помислих си.

„Баберкувам“ — думата ми за деня днес — е хубава дума. Стара и скромна, не е претенциозна. Значението й също е обикновено — да събереш реколтата след жътварите, — но има и скрито значение като фигурите в калейдоскоп. Използва се във фермите, но не описва само фермерите. Леля Джоузи не е превивала гръб в полето и един ден през целия си живот, но и тя баберкува. Рови в живота на хората за подмятания, слухове, случайно изпуснати думи, събира парченца информация и се опитва да ги свърже в обща история.

Госпожица Уилкокс ни закара извън Игъл Бей, на три километра нагоре по пътя за Инлет. Старата лятна къща на Фостър на Форт Лейк е двуетажна и дървена, с каменна основа. Доктор Фостър беше пенсиониран лекар от Уотъртаун, който харесал Норт Удс и си построил голяма лятна къща тук. Лятна къща означава различно нещо за различните хора. За татко и Лотън това беше заслон. За хората от града означаваше истинска къща с всички удобства, но с вид на хижа. Леля Джоузи ми разказа веднъж, че господин Джон Пиърпонт Морган имал кристални чаши за шампанско в лятната си къща в Лейк Мохъган, а също и пиано „Стейнуей“, телефон във всяка стая и дузина слуги. А господин Алфред Дж. Вандербилт имал в банята си в Сагамор кранчета от масивно злато. Доктор Фостър вече е мъртъв. Сестра му наследи къщата и я дава под наем. Обикновено само през лятото, и то на големи семейства с много деца, баби и дядовци, лели и чичовци, за да се заемат всички стаи и да се напълни верандата, но моята учителка живееше в нея вече цяла година съвсем сама.

Госпожица Уилкокс сви към алеята, която заобикаляше къщата до задната фасада във формата на подкова и после влязохме вътре. Къщата имаше истински звънец и Лу попита може ли да звънне и не спря, докато не я издърпах. Вътре беше хладно и тъмно и миришеше на препарат за почистване на дърво. Навсякъде имаше килими, стените бяха облицовани с ламперия до средата, а кадифените завеси бяха толкова тежки и плътни, че можеха да изолират напълно външния свят. По стените имаше картини на елени и пъстърви, огледала в рамки и изящни чинии със сини и бели шарки. Беше много красиво, но най-вече беше тихо. Толкова тихо, че можеше да чуеш тиктакането на часовника през две стаи, скърцането на пода под краката си и дори собствените си мисли. В нашата къща никога не беше толкова тихо.

Госпожица Уилкокс ни поведе през стаи, които изглеждаха сякаш никой не бе стъпвал в тях, пълни с мебели, на които като че никой не беше сядал, към огромна безупречно чиста бяла кухня, в която все едно никой не беше готвил. Там тя ни сервира апетитни малки сандвичи с изрязани корички, сладоледени тортички от кутия и чай. Исках да помогна, но тя не ми позволи.

— Друг никого ли не живее тук, госпожице Уилкокс? — попита Лу, като оглеждаше изрядно чистата печка, лъскавия под и боядисаните шкафове без петна от пръсти и счупени дръжки.

— Лу… — казах предупредително аз.

— Не, Лу. Само аз. И се казва „никой“. „Никой друг ли не живее тук“.

Лу преглътна и попита:

— Вие лоша ли сте били, госпожице Уилкокс?

Ножът на госпожица Уилкокс изтрака върху плота.

Тя се извърна към сестра ми.

— Лоша? — каза тя — Лу, как… защо ме питаш това?

— Когато бях лоша, мама ме караше да стоя в дневната съвсем сама. Цял час. На затворена врата. Беше ужасно. Вие наказана ли сте? Затова ли трябва да живеете съвсем сама тук?

Госпожица Уилкокс вдигна ръка към шията си и хвана с пръсти кехлибарените мъниста на огърлицата си.

— Харесва ми да живея сама, Лу — каза тя. — Обичам тишината и уединението. Имам доста за четене. Подготвям и уроците за учебната година.

Лу кимна, но май не беше убедена.

— Ако се почувствате самотна, можем да доведем Барни. Кучето ни. Той може да ви прави компания. Пуска газове, но иначе е добро куче. Не би се изпишкал на канапето например. Не види достатъчно добре, че да го намери…

— Лу! — изшътках.

— Какво? О, боже… не вижда. Вижда. Вижда. Не вижда достатъчно добре.

Отгатвах, че госпожица Уилкокс едва се сдържа да не се засмее, но на мен не ми беше смешно. Никак. Лу може да се държи добре, не само да разпитва и да говори за газовете на Барни. Научена е на добри маниери. Мама я научи, както и всички нас. Обаче Лу копнее за внимание. Всякакво. С татко бяха неразделни, а сега той сякаш не я забелязва. Не забелязва никоя от нас. Знам, че й е мъчно, и се опитвам да не й се сърдя, но понякога прекалява.

— Какво ще кажете да занесем обяда си в библиотеката? — попита госпожица Уилкокс и премести поглед от мен към Лу и обратно.

— Къде? На туршиената лодка? — попита притеснено Лу.

Този път не й се скарах, защото и аз бях озадачена.

Сега вече госпожица Уилкокс се засмя.

— Не, тук в къщата. Елате.

Тя сложи обяда върху поднос, заедно с чинии и салфетки, и ни изведе от кухнята през друг коридор покрай високи плъзгащи се врати.

Тогава примрях от гледката пред мен. Книги. Не просто дузина или две, а стотици. В касетки. На купчини по пода. На етажерки, издигнати от пода до тавана и по продължение на цялата стая. Бавно се завъртях в кръг и имах чувството, че съм попаднала в пещерата на Али Баба. Останах без дъх, сълзите ми напираха и се замаях от копнеж.

— Защо не седнеш да хапнеш, Мати? — попита госпожица Уилкокс.

Но в момента изобщо не ми беше до ядене. Не разбирах как госпожица Уилкокс може да се храни, да преподава, да спи и изобщо как й се иска да излезе от тази стая. С толкова книги, които те приканват да ги прочетеш.

— Всички тези книги на доктор Фостър ли са?

— Не, мои са. Изпратиха ми ги от града. Малко са разбъркани. Все не успявам да ги подредя.

— Толкова са много, госпожице Уилкокс.

Тя се засмя.

— Не са. Мисля, че с Уийвър сте прочели вече половината.

Аз не бях. Имаше десетки непознати имена. Елиът. Зола. Уитман. Уайлд. Иейтс. Санд. Дикинсън. Гьоте. И бяха само от една купчина. В тези книги имаше живот и смърт. Семейства, приятели, любовници и врагове. Радост и отчаяние, ревност, завист, лудост и гняв. Всичко беше там. Протегнах се и докоснах корицата на книга със заглавие „Земята“. Почти чувах героите в нея да мърморят и да се блъскат от нетърпение да отворя корицата и да ги пусна навън.

— Можеш да вземеш която поискаш, Мати — чух да казва госпожица Уилкокс. — Мати?

Усетих, че съм невъзпитана, така че се насилих да отместя поглед от книгите към останалата част от стаята. Имаше голяма камина с две канапета пред нея и ниска масичка между тях. Лу седна и започна да се тъпче със сандвичите и да сърба от чая. Под прозореца имаше писалищна маса с химикалки и моливи и купчинка качествена хартия. Докоснах най-горния лист. Беше гладък като сатен. Други листове, изписани на ръка в редове като стихове, бяха пръснати по масата. Госпожица Уилкокс дойде и ги събра на купчинка.

— Съжалявам — казах, след като се опомних, — не исках да любопитствам.

— Няма нищо. Просто е драснато набързо. Няма ли да хапнеш?

Седнах да изям сандвича си и да поговорим. Госпожица Уилкокс ми каза, че ме видяла да се возя с високо красиво момче онзи ден.

— Това е Ройъл Лумис. Мати е хлътнала по него — обяви Лу.

— Не съм — побързах да кажа. Разбира се, че бях. Бях ужасно увлечена по него, но не исках учителката ми да знае за това. Не бях сигурна, че ще разбере за очите му в цвят на кехлибар и силните му ръце, за целувките в лодката. Реших, че ще бъде разочарована, задето се вълнувам от подобни неща.

Госпожица Уилкокс вдигна вежди.

— Не съм. Не харесвам никое от местните момчета.

— Защо?

— Ами… мисля, че е трудно да харесаш някого в истинския живот, след като си опознал капитан Уентуърт и полковник Брандън — отвърнах в опит да си дам светски облик. — Джейн Остин може да те откаже от фермери и дървари.

Госпожица Уилкокс се засмя.

— Джейн Остин може да те откаже от всичко — уточни тя. — Харесваш ли книгите й?

— Харесвам ги донякъде.

— Само донякъде? Защо не повече?

— Ами, госпожице, струва ми се, че лъже.

Госпожица Уилкокс остави чашата си с чай.

— Така ли?

— Да, госпожице.

— Защо мислиш така, Мати?

Не бях свикнала възрастните да ме питат за мнението ми, дори госпожица Уилкокс, и се притесних. Трябваше да се овладея, преди да й отговоря.

— Ами струва ми се, че има книги, в които се разказват истории, и книги, в които се разказват истини… — подхванах.

— Продължавай — насърчи ме тя.

— Първите ти показват живота такъв, какъвто искаш да бъде. Злодеите си получават заслуженото, героят разбира колко е бил заблуден и се жени за героинята и всичко приключва добре. Като „Гордост и предразсъдъци“ и „Доводите на разума“. Но вторият вид показва живота по-реален. Като в „Хъкълбери Фин“, където таткото на Хък е изпаднал пияница, а и Джим страда. Първият вид те развеселява и оставаш доволен, но вторият те разтърсва.

— Хората харесват щастливата развръзка, Мати. Не обичат да ги разтърсват.

— Предполагам, госпожице. Просто сред нас няма такива като капитан Уентуърт, нали? Нещата накрая се подреждат за Ан Елиът, но това не се случва на повечето хора. — Гласът ми затрепери, докато говорех, както винаги когато бях ядосана. — Понякога се чувствам излъгана. Хората в книгите, героите, винаги са толкова… героични. И аз се опитвам, но…

— Но не си — отсече Лу и облиза трошиците шунка от пръстите си.

— Не, не съм. Героите в книгите са добри, благородни и щедри, а хората не са такива… и това ме кара да се чувствам… ами някак преметната. От Джейн Остин, Чарлс Дикенс и Луиза Мей Олкът. Защо писателите правят нещата сладникави, след като в живота не е така? — попитах с твърде повишен тон аз. — Защо не казват истината? Защо не казват как изглежда кочината, след като свинята е изяла малките си? Или как се чувства момиче, което ражда, а бебето не излиза? Или че ракът има мирис? В нито една от тези книги, госпожице Уилкокс — казах и посочих една камара, — обзалагам се, че в нито една от тях не е описана миризмата на рака. Аз обаче знам каква е. Вони. На смесица от разложено месо, мръсни дрехи и застояла вода. Защо никой не казва това?

Всички замълчаха за момент. Чувах тиктакането на часовника и собственото си дишане. После Лу промълви тихо:

— По дяволите, Мати. Нужно ли беше да говориш така?

В този момент осъзнах, че госпожица Уилкокс е престанала да се усмихва. Беше спряла поглед върху мен и бях убедена, че и тя като госпожица Париш е решила, че съм отчайваща и безнадеждна и че трябва да си тръгна на момента.

— Съжалявам, госпожице Уилкокс — казах, забила поглед в земята, — не исках да съм груба. Просто… не знам защо трябва да ме е грижа какво се случва с някакви хора в Лондон или Париж, след като никой от тях не го е грижа какво става с жителите на Игъл Бей.

Очите на госпожица Уилкокс бяха все така насочени към мен, само дето сега блестяха. Както в деня, когато получих писмото си от „Барнард“.

— Накарай ги да се загрижат, Мати — каза нежно тя, — и никога не съжалявай.

Погледна към Лу и остави цялата чиния с тортички пред нея, после стана и ме поведе към писалището. Вдигна едно стъклено преспапие с форма на ябълка и взе две книги, които стояха под него.

— „Терез Ракен“ — съобщи тя тържествено — и „Тес от рода Д’Ърбървил“. По-добре не казвай на никого за тях.

После извади хартията си за писане от кутията й, сложи книгите вътре, покри ги с няколко листа и ми я подаде.

Усмихнах се при мисълта, че учителката ми преиграва.

— Е, хайде, госпожице Уилкокс, все пак не са оръжия — казах.

— Не, не са, Мати, книги са. И са сто пъти по-опасни. — Отново хвърли крадешком поглед към Лу и ме попита: — Има ли някакъв напредък?

— Не, госпожице. И не вярвам да има.

— Тогава ще обмислиш ли дали искаш да работиш при мен? Както виждаш, имам нужда от помощ за библиотеката си. Бих искала да идваш и да подреждаш книгите ми. Да ги сортираш на художествена и нехудожествена литература, а после да разделяш художествената по романи, пиеси, разкази и поезия и да ги подреждаш по азбучен ред. Ще ти плащам. По долар на посещение.

Беше едва първата седмица на май. Ако работех за госпожица Уилкокс по един път седмично през цялото лято, до септември щях да имам към шестнайсет долара. Достатъчно за билет за влака и някои други неща. Толкова много ми се искаше да кажа „да“, но тогава чух как Ройъл ме пита защо все чета за живота на другите хора и усетих устните му върху своите. Чух леля ми да ми казва, че се целя твърде високо, а татко, че не е нужно да ходя у госпожица Уилкокс, за да работя, след като има предостатъчно работа в моя собствен дом. Чух и мама, която ме накара да й обещая нещо.

— Не мога, госпожице Уилкокс — казах, — не мога да се измъкна.

— Разбира се, че можеш, Мати. Само за час-два. След това ще те откарвам до вас. Ела тази събота.

Поклатих глава.

— Заета съм с пилетата. Кокошарникът трябва да се вароса, а татко каза, че иска да е готов до неделя.

— Аз ще го направя, Мат — предложи Лу, — трите с Аби и Бет. Татко няма да узнае. Той ще оре. Няма да вдигне врява, стига работата да е свършена.

Погледнах сестра си, която уж не ни слушаше. По устата й имаше трохи, косата й падаше над очите, мръсните маншети на работните панталони на Лотън бяха застъпени от обувките й. Взрях се в сините й очи, големи и пълни с надежда, и усетих такъв прилив на обич към нея, че извърнах поглед.

— Ако идваш, можеш да взимаш за прочит каквото поискаш. Абсолютно всичко — обеща госпожица Уилкокс.

Представих си как стоя тук в събота следобед, в тази спокойна тиха стая, ровя се сред книгите и баберкувам свои собствени съкровища.

Тогава се усмихнах и казах „да“.