Северно сияние

Ре-не-гат-ство

— Би ли желала чаша чай, Мати? Ами ти, Уийвър? — попита ни Еми Хъбард. Очите й гледаха спокойно и благо. Нямаше помен от налудничавия й взор.

— Да, добре. Благодаря — отговорих аз и поставих на масата шоколадовата торта, която държах.

— Да, моля — отвърна Уийвър.

Еми взе от рафта кутията с чай, а също чаши и чинийки. Когато се обърна, зърнах бялата й като мляко шия над яката. Косата й беше прибрана в спретнат кок. Обикновено беше разпусната или пък сплетена в неугледна плитка. Осъзнах, че никога преди не бях виждала тила на Еми Хъбард. Избелялата й памучна рокля се спускаше плавно от тесните рамене. Беше огладена. Може би дори колосана.

С Уийвър се спогледахме. По изражението на лицето му личеше, че и той не можеше да повярва на онова, което виждахме.

Къщата на Еми беше разтребена. Подът беше пометен, а леглото оправено. Децата бяха чисти… общо взето. На Мъртън все така му течеше носът, ушите на Били определено имаха нужда от внимание, а ръцете на Лушъс лепнеха, но лицата им бяха измити, а дрехите изпрани.

— Мати, моля те да благодариш на госпожа Хенеси за тортата от мое име.

— Да… Ще го направя — отговорих, като се смутих за глупавите си мисли.

С Уийвър бяхме помолили господин Спери да вземем Демон, за да посетим майката на Уийвър след обяда, а готвачката ни даде торта, която да й донесем.

Уийвър седна на леглото до майка си. Тя беше предложила на Еми да й помогне с чая, но Еми я отпрати.

— Как се чувстваш, мамо? — попита я.

— Ръката още ме боли, но иначе съм добре. Чух, че сте намерили свинята.

— Точно така. Момчетата на Лумис я откриха. Поправиха и кочината. Много се радвам, че не я загубихме.

Чайникът писна. Еми се наведе над печката, за да го вземе. Припомних си как я бях видяла да се навежда при друг случай и по друга причина. Имах усещането, че в скоро време на Франк Лумис няма да му се отвори възможност да й поправя печката, при положение че майката на Уийвър беше тук. Тя беше добродетелна и почтена жена. Ако някога зърнеше голия му задник, сигурно би го ощавила на мига.

Еми сервира чая и отряза парчета торта за всички. Децата се влюбиха във вкуса на шоколада. Дори Лушъс. Той беше прекалено малък да яде блата, но Еми му даде малко от разбитата сметана и от крема, а той се усмихна и запляска с ръчички. Поговорихме за кратко и майката на Уийвър ни разказа как Еми приготвяла плодови пайове по нейна рецепта и ги продавала на гарата, а пък тя самата гледала децата, докато Еми я нямало, но това било всичко, което вършела, защото Еми не допускала да си мръдне пръста. Еми се усмихна изчервена и заяви, че това не било вярно — та нали на предния ден брали заедно боб от градината на семейство Смит, която като по чудо траперите не успели да унищожат. Еми постоянно стрелкаше с поглед майката на Уийвър, докато говореше. Като че й бе нужно да се убеди, че още е там. Майката на Уийвър кимаше и й се усмихваше.

Беше хубаво да седим в спретнатата къща на Еми, да я наблюдаваме как се суети и да виждаме как децата й се усмихват, докато похапват от тортата на готвачката.

Беше приятно и спокойно и за разнообразие не се налагаше никой да я измъква изпод леглото.

Но после Уийвър реши да попита Еми защо не засади собствената си градина. Каза, че още не било късно да отгледа боб и други зеленчуци, а това накара всички в стаята да притихнат. По израза на лицето му разбрах, че изведнъж си беше спомнил за търга. На никого обаче не му се говореше за това. А на мен — по-малко, отколкото на всички други, защото знаех кой се канеше да купи фермата.

— Но, мамо, въпросът трябва да се обсъди — настоя Уийвър.

— Тихо, Уийвър — нареди му тя и стрелна Еми с поглед. — Знам, синко. Ще го направим.

Еми погледна към нас и прехапа устната си, а после дръпна един кичур от косата си.

— Къде е Томи? — попитах аз, нетърпелива да сменя темата.

— У вас. Помага на баща ти — обясни майката на Уийвър. — Имат уговорка. Том помага за орането и разчистването, а баща ти ще му плаща с мляко и масло.

— Обичам масло — отбеляза Мъртън и подсмръкна.

— Мъртън, миличък, какво се разбрахме за носната кърпа? — обърна се към него майката на Уийвър.

— О, да.

Измъкна парче басма от джоба, обърса си носа и после ми го поднесе да го видя. Лепнах на лицето си одобрителна усмивка.

Останахме още няколко минути и после трябваше да тръгваме обратно към „Гленмор“. Уийвър беше мълчалив по пътя. Аз бях тази, която заговори първа.

— Майка ти си я бива — заявих.

— Аз ли не знам?

— Не съм предполагала, че някой може да вкара Еми в пътя. Бог знае как е успяла. И на всичко отгоре с една счупена ръка.

Уийвър се усмихна, но усмивката му беше тъжна.

— Знаеш ли какво, Мати — заговори. — Понякога ми се иска наистина да съществуваше такова нещо като щастлив край.

— Понякога е точно такъв. Зависи от автора.

— Имам предвид в истинския живот. Не в литературата.

Думата ми за деня е „ренегатство“ и означава „непостоянство в поведението, колебливост, изменничество“. В този момент аз самата се почувствах като ренегат. Не вярвах в щастливия край. Нито в романите, нито в истинския живот. Имах достатъчно ум в главата, че да не вярвам. Но пък се замислих за схлупената малка къщурка на Еми и колко уютна и приветлива беше в момента. Представих си татко, който показва на Томи как да води ралото, и колко важен и пораснал се чувства Том, като отнесе у дома си спечелените от него мляко и масло. Замислих се за това как за първи път в живота й някой се грижеше за майката на Уийвър. И колко горда само беше Еми, задето именно тя полага грижите.

Но в този момент си припомних как госпожа Лумис плаче в обора, как Уил и Джим тормозят децата на Хъбард при всеки удобен случай и как челюстта на Ройъл се стяга, когато твърди, че иска да се махнат.

— На мен също, Уийвър — въздъхнах. — На мен също.