Северно сияние

Мо-но-ди-я

— Мати, получи ли си пакета, който пристигна за теб? — попита ме госпожа Морисън. Беше застанала на рецепцията и сортираше пощата. Беше три часът. Обядът приключи и трапезарията беше затворена до вечерята, която започваше в шест. Никога обаче не оставахме без работа и аз бях на път за горния етаж, където се канех да презаредя килера за спално бельо с прясно огладени чаршафи.

— Не, госпожо. Какъв пакет?

— От учителката. Остави го преди около час. Потърсих те, но не можах да те открия. Наредих на Ейда да го отнесе горе.

Благодарих й и се втурнах към таванското помещение бързо, колкото можех, като по път струпах чаршафите на мястото им. Умирах от любопитство. Преди никой не ми беше изпращал пакет. Когато се озовах горе, открих, че е тежък, увит в кафява хартия и завързан с канап. Под канапа имаше пъхнат пощенски плик с емблемата на „Гленмор“. Първо отворих пакета, тъй като бях нетърпелива да видя какво съдържа. Вътре имаше три книги: „Сестра Кари“ от Тиодор Драйзър, „Джунглата“ от Ъптън Синклер и „Монодия“ — томче с поезия на Емили Бакстър.

Госпожица Уилкокс беше написала друга книга, макар мъжът й да беше забранил! Почувствах се толкова развълнувана, че притиснах книгата към гърдите си. Не знаех значението на думата „монодия“, така че измъкнах речника изпод леглото и погледнах. Беше дефинирана като „надгробна песен, погребален мотив“. Това ме накара да се усмихна, доволна, че не бях единствената наоколо с мрачни и отчайващи идеи в главата. После отворих плика, разгънах листа хартия и дъхът ми спря, когато отвътре изпадна петдоларова банкнота. Вдигнах я. Имаше и писмо.

Имаше още, но аз не го дочетох.

— Не можеш да си тръгнеш! — произнесох на глас. — Не можеш!

Изскочих от помещението и се озовах долу в кухнята след секунди. Уийвър седеше до масата и ядеше сладолед. Делото на онези трапери все още беше видимо по лицето му. Окото му не се беше оправило напълно и устната му не беше съвсем зараснала. Готвачката и господин Спери бяха свалили горната повърхност на печката и се мръщеха насреща й.

— Господин Спери, може ли да взема кабриолета ви? — попитах задъхано. — Трябва да стигна до Инлет. Налага ми се.

— Ума ли си изгуби? Вечерята е само след няколко часа. А и няма да се справиш с Демон — заяви готвачката.

— Ще се върна навреме, кълна се — отвърнах. — А и мога да се справя с Демон. Знам, че мога. Моля ви, госпожо…

— Не. И точка по въпроса — отсече готвачката.

— Тогава ще отида пеша.

— Няма да направиш такова нещо.

— Мати, какво има? — попита господин Спери.

— Става дума за моя приятелка. Тя… В ужасна беда е и трябва да стигна до нея.

— Не можеш да отидеш сама. Госпожа Хенеси е права, Демон е прекалено буен. Бих те откарал, ако можех, но трябва да оправим тази печка преди вечеря.

— Но аз трябва да отида — изхлипах. — Налага се.

Господин Спери, готвачката и Уийвър ме погледнаха.

Другите момичета все плачеха за нещо — от мъка по дома, заради лошо настроение или пък някоя свада, — но аз не бях плакала никога преди. Нито веднъж.

Уийвър остави лъжицата.

— Аз ще отида с нея — обяви.

Господин Спери помести поглед от мен към Уийвър и обратно, а после поклати глава.

— Вървете тогава. Но се върнете навреме за сервирането на вечерята. Точно в шест.

Подкарах Демон, личния кон на господин Спери, по Биг Мус Роуд като обезумяла, после се озовахме на главния път и оттам в Инлет. В движение разказах на Уийвър за пакета и коя в действителност е госпожица Уилкокс.

Когато пристигнахме пред лятната къща на доктор Фостър, Уийвър взе повода и ми каза да вляза.

— Аз ще чакам отвън — обясни. — Не съм голям почитател на женските излияния.

Знаех, че това е извинението му да ме остави насаме с госпожица Уилкокс, и му бях благодарна. Изтичах нагоре по стълбите, отминах струпаните на верандата кашони и щайги и заблъсках по вратата.

— Ти ли си, Мати? — попита госпожица Уилкокс, докато отваряше вратата. — Как стигна дотук?

— Госпожице Уилкокс, защо си тръгвате? Моля ви, моля ви, не си отивайте — заговорих аз.

— О, Мати! — пророни тя и ме прегърна — Влез. Влез и седни.

Тя ме отведе в библиотеката. Седнах на дивана до нея и се озърнах. Книгите вече ги нямаше. Бяха изчезнали до една. Бюрото беше празно. Луксозната хартия, писалките и моливите бяха опаковани.

Чух драсването на клечка кибрит и подуших миризмата на сяра. Госпожица Уилкокс беше запалила цигара.

— Би ли искала чаша чай? — предложи.

— Защо си тръгвате, госпожице Уилкокс? — попитах, като едва сдържах сълзите си. — Не можете да си тръгнете. Вие сте всичко, което имам.

Чух подрънкването на гривните й и усетих дланта й върху ръката си.

— О, Мати, това не е истина. Имаш семейството си и Уийвър, а също и други приятели.

— Те не са като вас! — извиках ядосано. — През всички тези седмици, в които се опитвах да получа парите за „Барнард“ от леля Джоузи или чичо Петдесет и когато дойдохте да разговаряте с татко, а той каза „не“, само мисълта, че сте тук, в тази стая, четете книгите си и пишете стиховете си, ме караше да се чувствам спокойна и смела. Защо ни напускате? Защо?

— Мъжът ми изпълни заканата си. Бесен е заради новата ми книга. Спря ми парите. А също така се погрижи да не мога да печеля свои собствени. Или поне не тук. Писал е до училищното настоятелство и ги е уведомил коя съм. Наложи се да напусна работа.

— Но вие сте добра учителка! Най-добрата, която някога сме имали.

— За съжаление училищното настоятелство не мисли така, Мати. Твърдят, че имам пагубно влияние върху младите умове.

— Но те искат да ви задържат. През май ви написаха писмо. Казахте, че са го сторили.

— Искаха Емили Уилкокс, а не Емили Бакстър.

— Не може ли все пак да останете? Можете да четете в „Гленмор“. Там правят литературни вечери. Или пък…

— Мъжът ми идва насам, Мати. Сестра ми прати телеграма, че е на най-много ден от тук. Ако ме намери, когато пристигне, следващата ми спирка ще бъде приемната на лекаря, последвана от санаториум и толкова много лекарства, че няма да знам собственото си име, а още по-малко ще съм способна да пиша.

— Не може да постъпи така.

— Може. Той е влиятелен човек и има влиятелни приятели.

— Къде ще отидете? — попитах аз, разтревожена за нея.

Тя се облегна назад и изпусна голям облак дим.

— Наследих малко пари от баба си. В попечителски фонд са, така че мъжът ми не може да ги пипне. Не са много, но все е нещо. Освен това имам колата си и известно количество бижута. Ще ги оставя в заложна къща и ще замина за Париж. Бижутата няма да ми липсват, но това със сигурност не важи за колата. — Тя отново дръпна от цигарата, а после я угаси в един пепелник на масата.

— Утре ще я откарам обратно в града. Ще се движа по главния път до Маккийвър, а после ще се прехвърля на Мус Ривър Роуд до Порт Лейдън. Оттам нататък ще използвам странични пътища до Рим и после право към Ню Йорк. Не искам да поемам риска да се натъкна на Теди. Колата е достатъчно голяма да побере дрехите ми и няколко кашона с книги. Това е всичко, от което се нуждая засега. Организирала съм изпращането на останалите ми вещи при сестра ми. Ще се укрия в къщата й, докато продам колата. Веднъж да се озова във Франция, и ще направя всичко възможно да получа развод. Теди е твърдо против, но се надявам да го вбеся до такава степен, че да си промени решението. Още няколко стихосбирки вероятно ще свършат работа. — Госпожица Уилкокс се усмихна при тези свои думи, но аз забелязах, че цигарата между пръстите й трепереше.

— Съжалявам — промълвих.

— За какво?

— Задето ви се развиках. Държах се себично.

Тя стисна ръката ми и каза:

— Мога да те определя с много думи, Мати Гоуки, но „себична“ не е сред тях.

Поседяхме за малко смълчани, като госпожица Уилкокс пушеше и държеше ръката ми. Не исках никога да напускам тази стая. Или пък учителката ми. Но бях наясно, че колкото по-дълго остана, толкова повече ще я забавя да опакова. А на сутринта вече трябваше да я няма.

— Ще тръгвам — казах най-накрая. — Уийвър ме чака отвън. Трябва да се върнем до шест, иначе ще си имаме неприятности.

— Ами не можем да допуснем такова нещо, Мати. Парите са ти нужни. Може би някой ден ще ме посетиш в Париж. Или пък ако нещата се подредят добре, може да се прибера у дома рано или късно. И тогава ще се срещнем за обяд в двора на „Барнард“.

— Не мисля така, госпожице Уилкокс — отвърнах аз с поглед, забит в пода.

— Но защо не?

— Няма да отида в „Барнард“. Оставам тук.

— Боже, Мати, защо? — попита тя и пусна ръката ми.

Не можах да отговоря в продължение на няколко секунди.

— Ройъл Лумис ме помоли да се омъжа за него — отвърнах най-сетне. — И аз му дадох положителен отговор.

Госпожица Уилкокс придоби вид, като че някой беше изцедил от нея всичките й жизнени сили.

— Разбирам — каза. Канеше се да продължи, но аз я прекъснах:

— Връщам ви обратно петте долара — казах и измъкнах банкнотата от джоба на полата си. — Благодаря ви, госпожице Уилкокс, проявихте голяма щедрост, но няма да са ми нужни.

— Не, Мати, задръж ги — настоя тя. — След сватбата парите често не достигат. Запази ги за себе си. Използвай ги за хартия и писалки.

— Благодаря — казах, защото знаех, че тя иска да чуе това. Също така знаех, че е твърде вероятно парите да бъдат похарчени за царевица за посев или пилета, но никога за хартия и писалки.

— Пази се, Мати — помоли ме учителката ми, докато ме изпращаше до вратата.

— Вие също, госпожице Уилкокс.

Сбогува се с Уийвър, а аз се покатерих в кабриолета. Прегърна го и му поръча да учи здраво, като отиде в Колумбийския университет. Обясни му, че ще прекара известно време във Франция, и му поръча да я посети. Погледнах назад, докато се отдалечавахме, и зърнах силуета й пред вратата. Видя ми се дребна. Дребна, крехка и безпомощна. Не ми беше изглеждала такава, когато дойдох.

— Дий! — викнах на Демон и изплющях с юздите. Той премина в тръс.

— Добре ли си? — попита Уийвър.

— Напълно — отвърнах аз, докато управлявах кабриолета по средата на пътя. Отминахме бара. Отминахме магазините на О’Хара и Пейн, а после бръснарницата, пощата и училището.

В мига, щом излязохме от селото, аз дръпнах юздите, докато Демон не спря, а после отпуснах глава в ръцете си.

— О, Мат — заговори Уийвър, като ме потупваше по гърба. — Не е умряла. Пак ще я видиш.

— Все едно, че е умряла. Вече никога няма да я видя. Знам го.

— Ще я видиш. Няма да остане вечно във Франция. Някой ден ще се върне в Ню Йорк.

— Но аз няма да съм там — произнесох тихо.

— Какво?

Не исках да му казвам, но се налагаше. От седмици мълчах пред него, но не можех да мълча завинаги.

— Уийвър… Няма да заминавам. Няма да ходя в Ню Йорк — обясних.

— Няма да ходиш? Защо?

— Ройъл… Той ме ухажва. Аз ще… Той… Ще остана тук. Ще се омъжвам.

— За Ройъл? Ройъл Лумис?

— Да познаваш друг Ройъл?

— Боже, Мати! Не мога да повярвам! Виждал съм да идва да те взима и да излизате заедно да се повозите, но не мислех, че е нещо сериозно. Защо не се омъжиш за Демон? Или за Барни? Или за онзи голям камък там?

— Уийвър, престани.

— Но той изобщо не е подходящ за теб. Пише ли? Може ли да напише разказ, както умееш ти? Чете ли? Умее ли изобщо?

Не му отговарях.

— Някога показвала ли си му тетрадката си? Отговори на този въпрос. Единствено на него.

Не отговорих. Нямаше голям смисъл. Не можех да му обясня, че желаех книги и думи, но също така исках някой да ме държи в обятията си и да ме погледне така, както Джим гледаше Мини, след като го беше дарила със син и дъщеря. Или че да напусна семейството си — и да наруша даденото пред мама обещание — щеше да е като да изтръгна собственото си сърце.

Уийвър не спираше да роптае през целия път. И аз го оставих. Нямаше какво друго да сторя.

Ако направиш впряг от два коня и единият е по-силен, по-слабият бива изблъскван и нараняван. Същото беше и да си приятел с Уийвър. Фермерът би могъл да сложи уравновесител на ярема, та да компенсира по-слабия кон, като прехвърли част от товара на по-силния. Но не можеш да направиш такова нещо с душите или сърцата на двама души. Щеше ми се просто да стана и да тръгна за Ню Йорк. Щеше ми се да бях силна колкото Уийвър. Щеше ми се да бях така безстрашна.

Но не бях.