Северно сияние

У-ни-кум

— Хамлет свърши ли си работата? — попита ме Фран.

— Определено да.

— Обилно ли?

— Като слон.

— Как изглеждам?

— По-изкипрена от Лилиан Ръсел — отговорих и пъхнах една роза зад ухото й.

— Почакай — нареди Ейда и пощипна бузите й. — Сега прехапи устни. — И Фран я послуша.

— Добре — каза Фран. — Вие двете си знаете задачата. Скрийте се между дърветата и чакайте. Ако мине гладко, ще се видим в езерото. Ако ли не, елате и ме спасете, за бога.

— Върви и му дай да се разбере, Франи — поощрих я аз.

Фран изпъна полата на банския си костюм, придърпа плата около деколтето, намигна ни и изприпка към бунгалата за гости. Ние с Ейда, също облечени в бански костюми, изчакахме докато я изгубим от поглед, а после се запътихме към гората.

„Маса шест“ беше стигнал прекалено далече.

Горката Ейда отишла предишната вечер до хангара за лодки, за да прибере чиниите и чашите след седмичната демонстрация за риболов със стръв от муха. Мислела, че няма никой. Инструкторите вече си били тръгнали. Също и гостите. Всички, с изключение на „маса шест“. Успяла да се отдалечи от него, преди той да й покаже нещо, което не искала да вижда, но не и преди той да има възможността да й наговори куп мръсотии, които не си струва да бъдат повтаряни.

Фран искаше да го наклевети на готвачката или на господин Спери. Каза, че притиснал в ъгъла Джейн Майли, докато почиствала стаята му, и че вече е преминал всички граници. Ейда обаче не й позволи. Обясни ни, че ако нещо стигне до ушите на баща й, той щял да се ядоса на нея. Бащите си имат техните начини някак да ти припишат вината за подобни неща. Според Ейда щял да я накара да се прибере у дома, а тя не искаше да напуска работата си в хотела.

У нас бушуваше гняв заради щуротиите на „маса шест“, но не знаехме какво да предприемем. Докато успеем да убедим Ейда да ни разкаже какво се е случило, вече беше време за вечерната разходка на Хамлет. Ейда и Фран ме придружиха. Ейда се беше разхълцала и Фран реши, че малко чист въздух ще помогне. Последваха ме през моравата и после през гората към любимото място на Хамлет — огромен, покрит със сладка папрат участък, който беше встрани от основните пътеки и се намираше на около петдесет метра от езерото.

Миризмата беше толкова лоша, че спря хълцането на Ейда. Тя стисна нос и направи физиономия. Аз също. Не и Фран. Вместо това тя разтвори храстите, погледна на земята между тях и се усмихна.

— Ще дадем урок на „маса шест“ — заяви. — При това какъв.

— Ние? — попита Ейда.

— И той — отговори Фран, като посочи към Хамлет. — Ето какво ще направим. Слушайте.

Фран ни описа плана. Беше находчив, но също и рискован. Нещата лесно биха могли да се объркат. Но пък ако всичко минеше както трябва, вече никога нямаше да бъдем притеснявани от „маса шест“.

Още същата вечер подготвихме оръжията си. Фран помоли готвачката за разрешение да поплуваме на следващия ден, след като приключеше сервирането на закуската. Тя разреши. Никоя от нас не притежаваше бански костюм, но из хотела се подмятаха няколко стари чифта, които госпожа Морисън позволяваше на персонала да използва. Фран взе три и ги напъха под възглавниците ни. Ейда се върна при хангара за лодки под предлог, че е оставила там поднос, и се появи с парче въже, което скри в чекмеджето си. Аз изтичах горе, измъкнах тетрадката и писалката си изпод леглото и написах бележка.

— Кокетна, но скромна — беше ме инструктирала Фран. — Съблазняваща бележка, нали ме разбираш?

Не разбирах много, но се постарах.

Преди да си легнем, Фран ни даде последни инструкции.

— Ейда, отнеси въжето в гората рано сутринта, без никой да те вижда да го правиш. Мати, погрижи се кучето да е нахранено добре — поръча.

Обещах да го направя и изпълних обещаното. Натъпках го до пръсване. Дадох му обичайната закуска плюс две бисквити, четири резена бекон и пържени яйца, останали от закуската на персонала. След това той едва не измъкна ръката ми, докато се опитваше да стигне до любимото си място, и веднъж озовал се там, си свърши работата изобилно.

Когато закуската приключи, ние трите се втурнахме горе и се преоблякохме. Вълнените бански костюми представляваха нещо ужасно. Бяха торбести и драскаха, ръкавите покриваха лактите ни, а крачолите — глезените ни. Полите им стигаха до коленете ни. Веднага щом ги нагласихме, прибрахме косите си под шалове и изтичахме по задните стълби и навън през кухненската врата, преди Майк Бучард или Уийвър да ни видят и да започнат да ни се присмиват.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита ме задъхано Ейда, докато тичахме през гората.

— Няма как да не дойде. Фран му демонстрира интереса си по време на закуска и му остави тази бележка.

Бележката гласеше: „Ако покажете, няма да кажа. Да се срещнем при крайното бунгало след закуска.“

Когато стигнахме до покрития със сладка папрат участък, бяхме задъхани и потни. Беше едва десет, но вече беше горещо и задушно.

— Къде сложи въжето? — попитах, докато оглеждах земята пред нас.

— Ето тук — отвърна Ейда и го измъкна изпод група смърчове.

— Къде бихме могли да го вържем?

— Около този бор?

— Стволът му е прекалено гол. Ще го види.

Ейда прехапа долната си устна и се озърна.

— Какво ще кажеш за онази елха? Клоните й достигат почти до земята.

Вързахме въжето, но установихме, че е прекалено късо. Беше необходимо да го опънем между елхата, покрай предната част на папратта и чак до групата смърчове, където се канехме да се скрием, но то не достигаше.

— Какво ще правим, Мати? Всеки момент ще са тук — попита разтревожено Ейда и погледна назад към хотела.

— В крайна сметка ще се наложи да го вържем за бора и да се надяваме, че няма да го забележи. — отговорих. — Хайде, трябва да побързаме.

Бързо развързах въжето и го стегнах здраво около ствола на бора на около петнайсет сантиметра от земята. После отидох до смърчовете и опънах въжето по земята. Ейда ме последва, като го покриваше с борови иглички, листа и пръст.

— Ужасно вони. Дали няма да се досети?

— Ще бъде прекалено съсредоточен в други неща. Ето… виж. Ейда, справихме се. Остана предостатъчно от дължината.

Ейда хвърли поглед към мен и аз й показах, че ни е останал допълнителен един метър от въжето, за който да го държим, докато се крием сред смърчовете.

— Добре — съгласи се тя. — Сега ми помогни да го прикрием.

Заровихме цялото въже и отстъпихме назад да огледаме творението си. Не беше идеално, но решихме, че ако човек не се оглежда за него — а „маса шест“ нямаше да го прави, — не би го видял. Стоеше единствено проблемът с бора. Възелът се открояваше прекалено ясно върху кората му.

— Ето ме! Насам! — чу се глас от разстояние.

Беше Фран.

— Боже, Мат, идват! — изписка Ейда. — Какво ще правим?

Озърнах се трескаво. Погледът ми се спря върху папратта. Изтичах и отчупих няколко стръка. Изкопах малка дупка пред бора и ги забучих в нея, а после насипах пръстта обратно около тях. Изглеждаха като току-що покарала папрат и напълно закриваха въжето.

Чухме кикотенето на Фран. Вече беше много по-близо.

— Хайде! Бързо! — изсъска Ейда. Хвана ме за ръката и ме дръпна към смърчовете. Клоните се разклатиха и залюляха. Трескаво се опитвахме да ги спрем.

— Насам! Ето тук! Идвате ли? — припя Фран.

Ейда приклекна и надникна между клоните. Аз коленичих на земята и увих края на въжето около китката си.

— Приближава. Подготви се, Мат. — Ейда имаше за задача да каже кога, а моята задача беше да дръпна. — Сега е на около десет метра.

Аз надникнах между клоните, но примигнах, защото една игличка ме бодна в окото. Имах добра видимост към папратта вдясно от мен, но вляво не виждах нищо.

— Не мога да те намеря! — чу се мъжки глас. Беше този на „маса шест“. Сърцето ми подскочи като бекон в тиган. Планът ни изглеждаше толкова прост, но вече не виждах как ще проработи и ми се прииска гневът ни да не ни беше правил толкова дръзки. Налагаше се Фран да е на точното място, а също и „маса шест“… И дали не бяхме заровили въжето прекалено близо до папратта? Или пък не достатъчно близо?

— Тук съм! Хайде! — викна Фран. После се изкикоти закачливо. Зърнах смесица от черен плат и бяла кожа, докато той заобикаляше папратовите храсти.

— Къде? — попита той.

— Ето тук!

— Пет метра — прошепна Ейда толкова тихо, че едва я чух.

Фран откъсна стрък переста папрат и я задържа пред лицето си, а после я дръпна настрана и прати въздушна целувка. Помаха с изящната си ръка и започна да играе с копчетата на банския си костюм. Тя беше истинска звезда. Думата ми за деня е „уникум“. Означава „несравним“, а тя беше именно такава. Нито Лили Лангтри, нито дори самата Сара Бернар биха се справили толкова добре. Жестовете й бяха самоуверени и в същото време сдържани, но върху маса номер шест имаха същия ефект като червено на бик. Все още не успявах да го видя, но го чувах. Изведнъж се затича и се озова право насред папратта.

— Сега, Мати! — прошепна Ейда.

Аз дръпнах въжето силно колкото можах, но не се случи нищо. Поставили сме го на погрешно място, помислих си. Съсипахме всичко. О, боже. О, не. Ще хване Фран и…

… И в този миг въжето се изпъна с такава сила, че ние двете паднахме, а тежестта ме дръпна напред, като че бях уловила голяма риба. Аз изпъшках силно, когато намотката се впи в дланта ми, а после се чу и друг звук… „Маса номер шест“ крещеше с пълно гърло първо от изненада, после заради шок, а накрая от ужас, след като се препъна и полетя във въздуха с главата надолу, за да се приземи в купчината кучешки изпражнения с шумно цопване.

Над папратовите храсти се вдигна облак от черни мухи, недоволни, задето са били притеснени. Фран стоеше неподвижно със зяпнала уста. Моята челюст също беше увиснала. Измъкнах се от скривалището си и бързо размотах въжето от китката си. След мен се появи Ейда. Никоя от нас не издаваше и звук. Единственото, което успявахме да чуем, беше ядосаното жужене на мухите и тъничко „Ох! Ох!“, излизащо от устата на човек в голямо нещастие.

Главата на „маса шест“ се показа измежду стръковете папрат. Очилата му висяха от лявото ухо. Фран погледна към него и избухна в смях. Също и ние с Ейда. Той застана на колене, а после се изправи и огледа невярващо кафявите си на цвят длани. Творенията на Хамлет се бяха размазали по тях. Както и навсякъде другаде — по вратовръзката му и по предницата на белия му костюм.

Смехът на Фран премина в неудържим кикот.

— Сега изглеждаш също така мръсен, какъвто си в действителност! — викна насреща му.

Той я погледна опулен.

— Ти… Ти, малка кучко! — изломоти. — Направила си го нарочно! Това ще ти коства работата! На вас също!

Фран не се стресна ни най-малко.

— Ще си държиш устата затворена и инструмента в панталоните, или ще кажа на татко и ще стане още по-лошо! — заяви. Не би сторила такова нещо, но „маса шест“ не го знаеше.

Тя се обърна и се затича към езерото, а ние с Ейда я последвахме, като по целия път се кикотехме и бърборехме. Хвърлих поглед през рамо и забелязах, че „маса шест“ се препъва обратно към хотела. Щеше ми се да можех да видя пристигането му. Госпожа Морисън не би го допуснала в „Гленмор“ в този вид. Ще му поръча първо да отиде и да се топне в езерото. В буквалния смисъл.

Когато стигнахме до брега, Фран дръпна шала от косата си и го хвърли на пясъка. Разлюля яркочервените си къдрици и се гмурна във водата, а няколко секунди по-късно се показа обратно над повърхността, като все още се смееше. Пое малко вода в устата си и после я изстреля навън като фонтан. Двете с Ейда сторихме същото, а после всички плувахме далече колкото посмяхме и кръжахме весело, празнувайки победата си. С Ейда не спирахме да повтаряме колко смела е Фран, а Фран обясняваше, че не би дръзнала да стори такова нещо, ако не сме били ние, и че сме хитри като лисици, задето сме скрили въжето така добре, а после сме го дръпнали в точния момент.

Доплувахме още малко, пръскахме се една друга и палувахме като видри. Обърнах лице към слънцето. Знаех, че не бива — мама ми беше казвала милион пъти, че ако се пека, само ще направя луничките си още по-ярки, — но не ме беше грижа. Чувствах се щастлива и дори повече от щастлива. Изпитвах триумф. Бяхме дали урок на „маса шест“.

Полежахме малко по гръб, като оставихме водата да ни успокои, а после излязохме, за да се изсушим. Банските ни костюми бяха натежали от водата и това ги правеше още по-торбести. Чаталът на Фран беше слязъл толкова ниско, като излезе от водата, че приличаше на пингвин. Казахме й го и тя започна да крета наоколо със стъпала, сочещи встрани, а това ни разсмя още повече. Най-накрая се строполихме на пясъка, разлюляхме коси и ги разпростряхме по раменете си, за да изсъхнат. Помълчахме за известно време, заслушани в прелетните скакалци, пеещи из клоните. Ароматът на боровете беше така силен, че ни замая. Наблюдавахме как семейство патици дойдоха да проверят дали нямаме нещо за ядене, но пак никой не заговори.

Най-накрая аз бях тази, която наруши мълчанието.

— По-добре да се връщаме. Готвачката ще ни одере живи, ако закъснеем за обяда.

— О, Мат, не ми се иска да се връщаме — отговори Ейда. — Тук е така приятно и тихо. Истински покой.

— Това е затишие пред буря — обади се Фран. — Готвачката ми каза, че очакваме сто и пет души за обяд. И деветдесет за вечеря.

Двете с Ейда изпъшкахме.

Фран ни се усмихна лукаво.

— Кой ще сервира днес на „маса шест“? — попита.

— Аз! — заявих.

— Не, искам аз! — настоя Ейда.

— Да го решим с надбягване — предложи Фран. — Първата, стигнала до стълбите.

Ейда спечели надбягването, но не й се удаде възможност да сервира на „маса шест“. След като се преоблякохме и се появихме долу, готвачката ни обясни, че един от гостите, някой си господин Максуел, претърпял злополука в гората и се чувствал така разстроен, че се оттеглил в стаята си с грейка с топла вода и пунш. Заяви, че госпожа Морисън щяла да настани на неговата маса четиричленно семейство — на маса шест.

Едва се сдържах да не се разсмея, докато ни говореше. Също и Ейда. Хвърлих поглед към нея и видях, че хапе устната си.

Не и Фран обаче. Тя се държеше напълно хладнокръвно.

— Явно е бил ужасно разстроен, госпожо Хенеси — отбеляза.

— Да, така е — отвърна готвачката. — Попитах го дали няма да слезе поне за обяд — реших, че ще му се иска да хапне нещо, — но той не искаше и да чуе. Днес има пържено пиле, а той е много пристрастен към него. Дори съм приготвила любимия му десерт, но когато му казах, на него сякаш му прилоша.

— Наистина ли? Какъв е той? — попита Фран.

— Шоколадов пудинг. Направих го с повече яйца и съвсем прясно мляко… и… Фран? Франсес Хил, прекрати на мига. Какви дяволи са те прихванали? Ейда, редно е да се засрамиш. Цвилиш като някоя кобила. А ти, Мати Гоуки, ще ми обясниш ли кое е толкова смешно?