Северно сияние

Де-мо-ра-ли-зи-рам

— Добър ден, Мати! — подвикна господин Еклър от носа на параходчето си. — Имам нещо ново. Чисто ново. Току-що пристигна. От някоя си госпожа Уортън. Казва се „Къщата на веселието“. Пъхнах я зад чувалите с кафе при буква „У“. Ще я видиш.

— Благодаря, господин Еклър! — отговорих аз, въодушевена от перспективата за нова книга. — Вие четохте ли я?

— Да. Цялата.

— За какво се разказва?

— Трудно е да се обясни. За някакво вятърничаво момиче, което не може да реши дали иска да лови риба, или да приготвя стръв. Не знам защо името й е „Къщата на веселието“. Няма абсолютно нищо забавно.

Плаващата библиотека „Фултън Чейн“ представлява едно миниатюрно помещение или по-скоро килер в трюма на параходчето на господин Еклър. Няма нищо общо с истинска библиотека, каквато имат в Олд Фордж, но пък предлага елемент на изненада. Господин Еклър я използва да складира стоките си и когато в някакъв момент отмести сандък с чай или чувал с царевично брашно, никога не се знае на какво може да попаднете. Също така от време на време главната библиотека в Хъркимър праща по някоя нова книга. Приятно е да държиш в ръцете си книга преди всички други. Докато страниците още са чисти и не се е разръфала. Докато все още мирише на мастило, а не на виолетовата вода на госпожа Хигби, нито на пърженото пиле на майката на Уийвър или на мехлема на леля Джоузи.

Параходчето представлява плаваща бакалия и обслужва селищата и хотелите по Фултън Чейн. Това е единственият магазин на километри. Господин Еклър поема при изгрев-слънце от Олд Фордж и се придвижва по реката, като минава през всичките четири езера, спира на северния бряг при хотел „Игъл Бей“, на източния бряг в Инлет и накрая поема обратно към Олд Фордж. Няма как да не забележите туршиената лодка, както я наричат. Нищо на вода — нито пък на суша — не изглежда така. Най-нависоко са наредени гюмове за мляко, на палубата стоят кошовете с плодове, а огромната каца с туршия се намира отзад и е причината за името. В трюма има чували с брашно, захар, овес и сол, кошници с яйца, буркани с бонбони, бутилки с мед и кленова меласа, кутии с канела, индийско орехче, пипер, сода бикарбонат, кутии с пури, консерви с еленова пастърма, а също и три обковани с метал сандъци от чай, пълни с лед — единият служи за прясно месо, вторият за риба и третият за сметана и масло. Всичко е спретнато и подредено. Всяко нещо си има своето място, за да не настъпи хаос при лошо време. Господин Еклър продава и още няколко други стоки като пирони и чукове, игли и конци, пощенски картички и писалки, крем за ръце, сироп за кашлица и препарат против насекоми.

Пристъпих на палубата и слязох в трюма. „Къщата на веселието“ беше на буква „У“, както каза господин Еклър, само че бе тикната редом с „Г-жа Уигс от Кабидж Пач“. Понякога господин Еклър объркваше имената на авторите със заглавията на книгите. Вписах заглавието в тетрадката, поставена върху бидона с меласа, а после поразбутах една кошница с яйца, буркан с мраморни топчета и кашон със сушени фурми, но не открих нещо, което не бях чела. Сетих се да взема чувала с царевично брашно, който ни беше нужен. Щеше ми се да можех да купя овесено или бяло брашно вместо това, но царевичното беше по-евтино и изкарваше по-дълго. Канех се да купя петкилограмов чувал. Двайсет и пет килограмовите струваха повече, но на килограм излизаше по-евтино. Казах на татко, но той заяви, че само богатите могат да си позволят да пазаруват изгодно.

Точно се канех да се кача обратно горе, когато нещо ми хвана окото… Кашон с тетрадки. Наистина красиви тетрадки с твърди корици, приятен десен и лентичка за отбелязване. Оставих брашното на земята, също и книгата на госпожа Уортън и взех една от тетрадките. Страниците бяха бели и гладки. Помислих си, че би било прекрасно да пиша на такава хубава хартия. Тази на старата ми тетрадка беше груба, разграфена с размазани сини линии. Изработката беше толкова небрежна, че по листовете се виждаха парченца дървесина.

Когато се върнах на палубата, забелязах, че на борда се беше качил Ройъл Лумис. Плащаше за две пръчки канела, пет килограма брашно, кутия прах за зъби и торба пирони. Намръщи се, когато чу сумата, и преброи рестото си два пъти, като не спираше да дъвче някаква клечка.

— Здравей, Ройъл — поздравих го.

— Здравей.

Подадох на господин Еклър петдесет цента от парите на баща си, за да платя за царевичното брашно.

— Колко струва това? — попитах, държейки в ръка една от красивите тетрадки. Имах шейсет цента от връхчетата сладка папрат, които бяхме продали с Уийвър на хотел „Игъл Бей“, и от смолата от смърч, която продадохме на О’Хара от Инлет за дъвки. Знам, че трябваше да дам тези пари на татко. И имах точно такова намерение. Просто още не бях успяла да го сторя.

— Тези тетрадки ли? Скъпи са, Мати. Италиански са. Струват четирийсет и пет цента бройката — отговори. — Следващата седмица очаквам други за по петнайсет цента, ако можеш да изчакаш.

Четирийсет и пет цента бяха сериозна сума, но аз не исках онези от петнайсет цента. Не и след като бях видяла тези. Имах идеи. Безброй идеи. За разкази и стихотворения. Прехапах вътрешната страна на бузата си, докато се опитвах да реша какво да сторя. Знаех, че щеше да се наложи да пиша много, когато отидех в „Барнард“ — ако отидех в „Барнард“, — и може би нямаше да е лоша идея да започна предварително. Уийвър ми беше казал, че трябва да използвам думите, а не да ги колекционирам, и бях убедена, че те щяха да се леят върху тази хубава хартия, а щом веднъж приключех с изписването им, можех да ги затворя на сигурно място между кориците. Също като в истинска книга. Започна да ме разяжда чувство за вина. Извадих парите от джоба си и бързо ги подадох на господин Еклър, така че да е свършено и да не мога да променя решението си. После наблюдавах, останала без дъх, докато увиваше покупката ми в кафява хартия и я завързваше с канап. Благодарих му, докато ми подаваше пакета, но той не ме чу, защото господин Пулинг, началникът на гарата, го питаше за цената на портокалите.

Докато слизах от палубата, чух господин Еклър да подвиква след мен:

— Почакай, Мати!

Обърнах се.

— Да, господине?

— Кажи на баща ти, че искам да купя от него мляко. Имам ограничено място за гюмове и свършвам млякото още преди да съм стигнал до форт Лейк. Ще му давам празните и ще взимам четири или пет пълни. Мога да продавам и на връщане, ако имах какво.

— Ще му предам, господин Еклър, но знам, че вече е обещал на „Гленмор“, а също на „Хигбис“ и „Уолдхайм“. Освен това на хотел „Игъл Бей“. И други са питали, но той не е сигурен, че ще има толкова много.

Господин Еклър изплю малко сдъвкан тютюн в езерото.

— Колко е голямо стадото му в момента?

— Двайсет глави.

— Само двайсет? Но той има… Колко… Над двеста и четирийсет декара земя, нали? Може да пасе много повече от двайсет.

— Изчистили сме само сто декара и голяма част е разорана за садене.

— Какво прави с останалото? Над сто декара гора не помага с нищо на един фермер. Плаща данък върху тази земя, нали? Върху земя, която дори не използва! Трябва да я разчисти за пасище, а не да я държи така. Добре е да увеличи стадото си.

— Има намерение да я разчисти. Имаше намерение. Но после… Ами… Откакто го няма Лотън… е доста трудно — обясних тихо с ясното съзнание, че Ройъл чува всяка моя дума.

Господин Еклър кимна. Изглеждаше смутен. Знаеше, че Лотън е заминал. Всички знаеха. Беше ме питал за причината, но не можах да му обясня. Нито на Уийвър или на Мини, нито на никой друг, който искаше да знае. Мама я нямаше, защото почина. Това можеше да се обясни на хората. Брат ми също го нямаше. Онзи брат, който веднъж изхарчи всичко от продажбата на стръв на богати безделници, за да ми купи тетрадка и писалка, след като ме откри разплакана в обора, защото татко не искаше да ми ги купи.

— Е, кажи му да дойде да се видим, Мат. Ройъл, ти също кажи на баща си да дойде. Току-що видях, че разчистват около езерото Търд за две нови селища. Лон Уд започна да строи на неговата земя, а и Мийкър и Феървю правят подобрения. Прииждат все повече и повече летовници, а още дори не е дошло лятото. Ако някой от вас има възможност да ми предостави мляко, мога да го продам.

— Да, господине, ще му предам — обещах аз и тръгнах към къщи с бърза крачка. Бяхме свършили училище преди час. Сестрите ми сигурно бяха далече пред мен. Имаше да се дои, да се рине тор, да се нахранят прасетата и пилетата, а също и семейството.

Чух трополене по палубата зад гърба си.

— Искаш ли да те повозя, Мат? — чу се нечий глас до мен. Беше Ройъл.

— Кого? Мен ли?

— Наоколо няма друг на име Мат.

— Добре — отвърнах, благодарна за предложението. Царевичното брашно тежеше, а и така щях да стигна много по-бързо до дома.

Сложих брашното отзад в каруцата и се покатерих върху твърдата дървена седалка, за да се наместя до Ройъл. В Норт Удс всички се придвижват с каруци. Всички, които имат здрав разум. Някои от по-скорошните заселници с техните новопостроени летовнически селища докараха автомобилите си, но бързо ги зарязаха. Каруцата е нещо просто — само няколко дъски и няколко свързани лоста под тях, едно или две места за сядане и може би покривало отгоре. Но простите неща работят най-добре. Дъските притежават еластичност и това ви предпазва да си разбиете зъбите от друсане по лош път.

— Дий! — изкомандва Ройъл конете. Убеди ги да направят завой пред хотела, теглейки скърцащата каруца, като в същото време успя да се размине с покрит кабриолет, превозваш току-що пристигналите с параходчето „Клиъруотър“ туристи, които пътуваха за Биг Мус Лейк. Двойката дорести коне бяха нови. Татко каза, че господин Лумис ги купил евтино от някакъв човек близо до Олд Фордж, чиято земя била отнета от банката. Те цвилеха и пръхтяха, притеснени от кабриолета, но Ройъл успя да ги успокои.

Вдигна ръка за поздрав към данъчния служител господин Сатърлий, който ни отмина на път за хотела. Господин Сатърлий също помаха, но не се усмихна.

— Обзалагам се, че идва от дома на Хъбард — заяви Ронил. — Ще обяви запор на земята им. Негодната за нищо Еми пак не е платила данъците.

Грубостта му ме учуди. При това не за първи път.

— Ройъл, какво имаш срещу Хъбард? — попитах. — Те са просто едни бедняци. Не вредят на никого.

В отговор получих изсумтяване. Ройъл не заговори изобщо, докато се движехме по дългия път, водещ към хотела, отминахме наторената му зеленчукова градина и разкопаното картофено поле. Отминахме гарата и пресякохме релсите, след което се озовахме на главното шосе — тесен неравен път, свързващ Олд Фордж и Инлет. Всичко на всичко Игъл Бей беше това — залив на езерото Форт с един хотел, гара, релси и неравен път. Дори не представляваше село. По-скоро беше посока. Освен ако по случайност не живееш там. Тогава беше дом.

Докато Ройъл насочваше впряга към Ънкас Роуд, изведнъж се обърна към мен и каза:

— Още ли играеш на онази игра?

— Каква игра?

— Онази твоята. В която се лигавиш с разни думи и такива неща.

— Не е лигавене — отговорих отбранително. Караше думата ми за деня да звучи като нещо детинско и глупаво.

— Наистина ли всеки ден проверяваш по някоя нова дума?

— Да.

— Коя е днес?

— Деморализирам.

— Какво означава?

— Да пречупиш духа на човек. Да го лишиш от мъжество и сила на духа.

— Изрецитира го на един дъх. Паметливо момиче си, дума да няма.

— „Паметливо“.

Ройъл говори като всички момчета по нашия край. Казва „мишкувам“ вместо „претърсвам“, „миндер“ вместо „канапе“. Мама ни шамаросваше, ако говорехме така. Казваше, че звучим като селяци.

Ройъл използваше погрешно и фразата „в никой случай“. Отвръщаше на Лотън „И аз, в никой случай“, когато брат ми казваше, че иска да иде да лови риба. Неведнъж се опитвах да му обясня, че така изразява несъгласие да иде на риба с Лотън, когато всъщност има предвид обратното, но не успях да му го набия в главата. Поне не казваше „таквоз“ и „оногоз“, което все пак беше нещо.

Той кимна към книгата в скута ми.

— Какво е това?

— Роман. „Къщата на веселието“.

Той поклати глава.

— Думи и измислици — отсече и зави по Ънкас Роуд. — Не разбирам какво намираш в тях. Губене на време, ако питаш мен.

— Не съм те питала.

Ройъл не ме чу или не се впечатли от казаното, ако ме беше чул. Просто продължи да говори.

— Човек трябва да умее да чете и пише, разбира се, за да се справя в живота, но нищо повече от това. Думите са просто думи. Не са нищо кой знае колко интересно. Не е като да отидеш на лов или за риба.

— На теб откъде би могло да ти е ясно, Ройъл? Ти не четеш. Няма нищо по-вълнуващо от една книга.

Клечката се премести от лявата страна на устата му към дясната.

— Така ли?

— Да, така — отрязах, за да сложа точка. Или поне така си мислех.

— Аха — отговори той. После дръпна юздите. Силно. И изстреля: — Дий! — С пълно гърло. Чух как конете изпръхтяха, когато той им даде свобода. Каруцата завибрира и после набра скорост.

Погледнах към впряга, млади, жизнени и непредвидими коне, а после към Ънкас Роуд, който беше осеян с камъни, дупки и неравности.

— Бързаме ли, Ройъл? — попитах.

Той ме погледна. Лицето му беше сериозно, но очите му блестяха палаво.

— За първи път излизам с тях. Нямам представа какво умеят. Със сигурност ми е интересно да разбера що за коне са… Дий!

Конете се втурнаха напред, опъвайки юздите, а чаткането от подковите им в твърдата земя заотеква наоколо. Романът на госпожа Уортън се изплъзна от скута ми и тупна на пода заедно с новата ми тетрадка.

— Ройъл, спри! — изкрещях и се вкопчих в ритлата. Каруцата се тръскаше и подскачаше с такава сила върху набраздения път, че си представях как някой от нас ще изхвърчи от нея. Но Ройъл не спираше. Вместо това стана прав, изплющя с юздите и пришпори впряга още повече.

— Престани! Веднага! — изпищях аз. Но той не можеше да ме чуе. Беше прекалено зает да подвиква и да се смее.

— Спри, Ройъл! Моля те! — заумолявах го. В този миг попаднахме на голяма дупка и аз излетях от мястото си. Ударих си главата в облегалката и не паднах само защото се хванах за крака му. Встрани от пътя ми се мярнаха някакви цветове. Синият гащеризон на Лу, жълтата рокля на Бет. Те ще кажат на татко, помислих трескаво аз. След като Ройъл убие и двама ни, поне те ще могат да обяснят на татко какво се е случило.

Завихме така рязко, че почувствах как колелата от дясната страна се отлепиха от земята, а после отново се строполиха долу. Успях да се изправя, като все още стисках Ройъл с една ръка, а с другата се бях вкопчила в ритлите. Вятърът освободи косата ми, а очите ми се насълзиха. Хвърлих поглед зад нас и видях, че над пътя се е вдигнал облак прах. След цяла вечност, както ми се стори на мен, Ройъл най-сетне забави темпото първо до тръс и накрая до спокоен ход. После седна. Конете опъваха юздите и клатеха глави, защото искаха още. Той им говореше нежно и успокоително.

— Иха! — извика към мен. — За миг си помислих, че ще се озовем в канавката. — И после ме докосна. Наведе се към мен и притисна ръка към сърцето ми. Опря дланта си в ребрата ми. Пръстите му се настаниха под гръдта ми. За един кратък миг, преди да го перна, почувствах как сърцето ми бие силно под ръката му.

— Сърцето ти тупка, та ще се пръсне — отбеляза той и се засмя. — Как може една книга да се мери с това?

Аз си събрах нещата от пода на каруцата с треперещи ръце. Върху предната корица на романа на госпожа Уортън имаше петно, а задната беше деформирана. Исках да отвърна на Ройъл с нещо находчиво и рязко. Желаех да защитя така обичаните от мен книги, да му обясня, че съществува разлика между вълнуващо преживяване и кошмар, но бях прекалено разгневена, че да говоря. Опитах се да успокоя дишането си, но с всяка глътка въздух поемах в себе си неговия аромат — на сгорещена кожа, разорана пръст, коне. Затворих очи, но само за да го зърна изправен в каруцата, висок и силен на фона на небето. Дързък. Безстрашен. Съвършен и красив.

Замислих се за думата си за деня. Деморализирам — лишавам от мъжество. Дали едно момиче можеше да бъде лишено от мъжество, запитах се. И то от момче? Възможно ли е да си изгуби ума?

Хамлет отново се лигави. Тънки струйки слюнка се точат от устата му. Изсумтява леко, после изпръхтява и накрая се оригва продължително и гръмко. Той е най-малко харесваният от мен гост след онзи от маса шест. Сервирам му палачинка от чинията, която държа, а той я поглъща наведнъж. Изяжда половин печено пиле на всяко хранене, една пържола и дузина палачинки. Би изял десет дузини, стига да можеше да се докопа до тях.

Хамлет принадлежи на господин Филип Престън Палмър ескуайър — адвокат от Метукън, Ню Джърси. За първи път го видях преди две седмици, точно след като пристигна. Втурна се в трапезарията и ме притисна в един ъгъл в опит да отмъкне подноса с бекон от ръцете ми. Става дума за Хамлет, не за господин Палмър.

— Няма да ти направи нищо, мила! — викна господин Палмър от фоайето. — Казва се Хамлет. Знаеш ли защо го кръстих така?

— Не, господине, нямам представа — отговорих аз, защото не исках да му разваля удоволствието. Гостите идват в „Гленмор“ за удоволствие.

— Защото е датски дог! Ха-ха-ха. Схвана ли?

Бих искала да обясня на господин Палмър колко стара и глупава е тази шега, но вместо това отвръщам:

— О, разбира се! Колко находчиво от ваша страна!

По време на работата си в „Гленмор“ научих това-онова. Като например кога да казвам истината и кога да си премълчавам. Благодарение на усмивките и ласкателните думи си спечелих одобрението на господин Палмър и допълнителен долар на седмица, за да храня и разхождам Хамлет. В гората. Далече от хотела. Защото гнусното чудовище дриска като кон.

Обикновено не чакам с нетърпение вечерната разходка на Хамлет, но днес съм доволна, че предстои. Въпреки усилията ми, не успях да се добера до мазето през цялата вечер и писмата на Грейс Браун още са в джоба ми. Измислих обаче нов начин да се отърва от тях и Хамлет ще ми помогне.

Свърших с храненето на кучето и отнесох чинията обратно в кухнята. Вечерята приключи преди повече от час. Наоколо е сумрачно. В кухнята няма никой, с изключение на мияча на чинии Бил и помощник-готвача Хенри, който държи в едната си ръка нож за месо, а с другата рови из едно чекмедже.

— Хамлет те поздравява, Хенри — казвам му аз. — Истинското име на Хенри е Хайнрих. Германец е и започна работа в „Гленмор“ в същата седмица като мен.

— Да пържа палачинки за куче — изсумтява той. — Затофа ли дойдох ф Америка? Мати, виждала ли си бруза ми?

Има предвид бруса.

— Не, съжалявам, Хенри, не съм — отговарям и тръгвам обратно към вратата. Повтарям му отново и отново, че да точиш ножове по тъмно е на лош късмет. Той обаче не ми вярва, така че му скрих бруса. Напоследък наоколо цари прекалено много лош късмет и без негова помощ.

— Хайде, момче — казвам аз.

Черните уши на Хамлет щръкват. Маха с опашка. Освобождавам повода му от дръжката на празен гюм за мляко. Минаваме покрай задната фасада на хотела и Хамлет вдига крак на една от колоните на верандата.

— Престани! — гълча го аз и подръпвам повода, но той не помръдва, докато не се облекчи порядъчно. Озъртам се притеснено с надеждата, че госпожа Морисън не ни е видяла. Или пък готвачката. За мой късмет те не са наоколо. — Да вървим, Хамлет. Слушай какво ти говоря — нареждам му аз.

Той подтичва до мен. Прекосяваме предната морава и се насочваме към езерото. Хвърлям поглед през рамо. Целият хотел „Гленмор“ е осветен. Виждам хора по верандата. Огънчетата на пурите на мъжете блестят като светулки в мрака. Жените наподобяват привидения в своите дълги бели рокли.

Стигаме до брега.

— Почакай, Хамлет — поръчвам му. Той стои търпеливо, докато аз събирам шепа камъни. — Хайде — нареждам муи го повеждам към пристана. Той прави няколко крачки. Ноктите му почукват по дъските и после ги забива в тях. Не му харесва как пристанът се издига и снижава от тласъците на водата. — Хайде, момче. Всичко е наред. Да проверим дали има по кого да полаеш. Това много ще ти хареса, нали? Хайде, Хамлет… добро куче — увещавам го аз, но той не помръдва, така че аз изигравам жокера си и вадя от джоба си студена палачинка. Той ме следва доволен.

Чувствам, как писмата се удрят в крака ми, докато вървя, напомнят за присъствието си и ме тормозят. Скоро обаче ще се отърва от тях. Краят на дока е на по-малко от три метра разстояние. Всичко, което трябва да сторя, е да развържа панделката, която държи снопчето в едно цяло, да пъхна някой и друг камък в пликовете, да ги вържа отново заедно и да ги хвърля във водата. Не е точно каквото ме помоли Грейс Браун, но ще свърши работа. Езерото е дълбоко близо четири метра на мястото около пристана — по-навътре е дори по-дълбоко, — а аз хвърлям добре.

Най-накрая стигам. На самия ръб на пристана съм. Пускам повода на Хамлет и стъпвам на него, за да му попреча да избяга. Точно посягам към джоба си, за да извадя писмата, когато от тъмното прозвучава нечий глас.

— Каниш се да плуваш ли, Мат?

Така се стряскам, че извиквам и изпускам камъните. Поглеждам надясно и виждам Уийвър да седи на ръба на пристана, все още облечен в черното си сако на сервитьор и с крачоли, навити до коленете.

— Ройъл наясно ли е, че се срещаш с друг зад гърба му? — пита той и кима към Хамлет.

— Много смешно, Уийвър! Уплаши ме до смърт!

— Извинявай.

— Какво правиш тук? — питам, но осъзнавам, че вече знам отговора. Всяка вечер идва тук, за да скърби. Не трябваше да го забравям.

— Гледах лодката — отговаря. — Онази, с която излязла да плава онази двойка. Изтеглили са я със „Зилфа“.

— Къде е?

— Ето там. — Той сочи към далечния край на пристана. Там е привързана малка лодка. Възглавничките са изчезнали и скобите за греблата са празни. — След вечеря отидох в салона. За да я погледна. — Той се взира в езерото. Затваря очи. Когато ги отваря, страните му са мокри.

— О, Уийвър, недей — прошепвам и докосвам рамото му.

Ръката му намира моята.

— Мразя това място, Мати — казва ми. — То убива всичко.