Северно сияние

Сес-кви-пе-да-лис

— „Сесквипедалис“ е интересна дума, Дейзи — прошепнах на кравата. — Означава стъпка и половина на дължина, но също и използване на дълги думи. В същото време самата дума, която описва другите като дълги, е дълга. Лицемерна е, Дейзи, няма спор, но въпреки това ми харесва. Мисля да я използвам в някой и друг разговор, когато отида в Ню Йорк.

Дейзи преживяше. Ако имаше мнение относно думата ми за деня, запази го за себе си. Бузата ми беше притисната в топлия й корем, ръцете ми изцеждаха мляко от вимето й, а устните ми й шептяха всичките ми тайни. Бях споделила с нея за чичо Петдесет, че ще се върне всеки момент от Олд Фордж и ще ми донесе парите, които ми трябваха, за да отида в „Барнард“.

Беше почти краят на април и дванайсет от двайсетте ни крави се бяха отелили, така че имахме мляко в изобилие. Сутрин и вечер млякото се изсипваше в широки дълбоки корита и се оставяше да престои. Тогава сметаната се отделяше от млякото и се издигаше на повърхността в коритото. Обирахме я, а останалото мляко се сипваше в гюмове с две дръжки за доставка. Част от сметаната продавахме просто така, а от останалата избивахме масло. Със суроватката, която оставаше след избиването на маслото, хранехме пилетата и прасетата. Нищо не се изхвърляше.

— Мати?

Извърнах глава.

— Бет, не се застава зад крава. Добре го знаеш.

— Дейзи няма да ме ритне. Не би го направила.

— Но татко ще го направи, ако те види да стоиш зад крава. Отмести се.

— Но, Мати…

— Какво, Бет? Какво има?

— Защо чичо Петдесет не се връща? Обеща да се върне днес към обед, а вече минава пет часът. Каза, че ще ме заведе да видя цирка в Бунвил. Така каза.

— Ще се върне. Сигурно се е заговорил с някого и е взел късния влак. Знаеш какъв е. Обзалагам се, че е срещнал стар приятел, това е. Скоро ще се върне.

— Сигурна ли си, Мат?

— Сигурна съм — уверих я. Не бях сигурна. Не исках да го призная дори и пред себе си, но бях не по-малко притеснена от Бет.

Чичо ни трябваше да се върне преди часове.

— Ехооо! — чу се мъжки глас откъм вратата на обора.

— Ето го, Бет. Видя ли? Казах ти.

— Това не е чичо Петдесет, Мат. Господин Еклър е — каза тя и скочи да го види.

— О, здравей, момичето ми. Татко ти тук ли е?

— Ето ме, Чарли — викна татко. — Не е ли късно да си отсам езерото?

— Така е. Напоследък е доста натоварено, прибирам се в Олд Фордж чак към шест-седем вечерта. Донесох ти бекона, за който се договорихме. Чудесно парче е. Исках да те попитам дали мога утре да взема пет гюма с мляко вместо четири и още малко масло.

— Имам мляко. Кравите дават по седем литра и половина на ден. Имам много. И масло трябва да имам.

— Радвам се да го чуя. Е, трябва да тръгвам, но да ти кажа… видях брат ти сутринта.

— Какво правеше? Бавния влак за вкъщи ли взе?

— Не точно. Беше се качил на бърз влак, ако ме разбираш. Пътуващ към Утика.

— Нокаутиран?

— Да.

Останах без дъх. Подпрях чело в Дейзи и стиснах очи.

Татко изплю сока от тютюна, който дъвчеше.

— Обзалагам се, че няма да отиде в Утика. Няма да стигне по-далече от Ремзен — заяви той.

— Татко? — продума Бет с треперещ глас.

— Момент, Бет.

— Добре, Майкъл. До утре.

— Лека вечер, Чарли.

— Татко!

— Какво има, Бет?

— Какво означава нокаутиран? Къде е чичо Петдесет? Той каза, че ще ме заведе на цирк, татко. Няма ли да се върне? Каза, че ще ме заведе, татко.

— Не можеш да вярваш на всичко, което казва чичо ти.

— Но той каза, че ще ме заведе.

— Бет, няма да го направи и това е, така че млъкни.

— Но той обеща! Мразя го, татко — изхлипа тя, — мразя го.

Бях сигурна, че Бет ще си изяде шамара за това, но татко каза само:

— Не повече, отколкото ще се мрази сам след ден-два.

После й каза да спре да мрънка и да занесе бекона на Аби.

Седях отпусната на столчето за доене със съзнанието, че последната ми възможност да отида в „Барнард“ изтича в касата на някой кръчмар. Че чичо ми е изпаднал в поне тридневен запой. А може би четиридневен. Или пет… Или колкото е необходимо, за да похарчи сто долара. Работата беше безнадеждна.

„Веровъзрождение“. Каква тъпа, тъпа дума. По добре да бях измислила някоя, описваща чувството, когато мечтите ти се разбиват за кой ли път, а не избуяват наново. „Мъкогадост“ или „унилопатия“, или… „горчилка“. Да, „горчилка“ е достатъчно изразителна.

— Какво има? — изненада ме сурово изречен въпрос. Беше татко. Стоеше до Дейзи и ме гледаше намръщено.

— Нищо — отвърнах и избърсах очите си. Взех кофата, подминах го и отидох в мандрата. Чух стъпките му зад гърба си, докато изсипвах млякото в коритото.

— Мати, не знам какво може да ти е наговорил Франсис, но когато обещава разни неща, уискито ги обещава, не той. Знаеш, че е така, нали? Не го прави от лошотия, просто не може да се въздържи. — Усещах погледа му върху гърба си и чух как пристъпи към мен.

— Добре съм, татко — отвърнах остро, — ще дойда след малко.

Той остана на мястото си още няколко секунди, а после си тръгна. За пръв път се радвах, че прецеждането на млякото е мое задължение. Радвах се, че наливането в коритата отнема време. Че няма кой да ме види как седя на пейката и рева. Така ми се падаше, чичо ми да наруши обещанието си към мен, след като аз самата горях от желание да наруша своето.

Когато се наплаках, изтрих очи, покрих млякото с тензух и тръгнах към кухнята. Аби беше започнала да приготвя вечерята. Днес нямаше да има ябълкови резенчета, нито захарен пай. Нямаше да има и песни. Музика. Приказки.

Щеше да има обаче пресен спанак от новата реколта. Също варени картофи и от бекона, който татко спазари. Щеше да има голяма кана мляко, самун хляб и масло, което да мажем отгоре.

Татко беше осигурил всичко това.

Погледнах го, застанал до мивката. Миеше си ръцете и плискаше лицето си с вода. Мама си отиде. Брат ми също. А сега и лекомисленият ни безотговорен чичо. А баща ми остана. Татко винаги оставаше.

Погледнах го. Видях петната от пот по ризата му. Също и големите му, покрити с белези ръце. И мръсното му уморено лице. В този момент си спомних как лежах в леглото си преди няколко вечери и нямах търпение да му покажа парите, които чичо ми е дал. Да му съобщя, че заминавам.

Ужасно се засрамих.

Не можеш да спориш с мъртвите. Каквото и да кажеш, последната дума е тяхна.

Опитвам се да го изясня с Грейс, когато сядам край нея. Обяснявам, че не беше права да ми дава писмата си, а и че както се промъквам заради нея, мога да загубя работата си, ако не съм внимателна; а надниците ми трябват, защото ще се омъжвам и са ми нужни печка, тенджери и тигани. Изтъквам й, че е напълно възможно Карл Греъм наистина да е Карл Греъм, а Честър Джилет да е съвсем друг човек и фактът, че Грейс наричаше Карл Честър и пишеше „Честър, не правя нищо друго, освен да плача“ или „Липсвам ли ти, Честър“, при все че определено беше невероятно съвпадение, не доказваше нищо. Казвам й, че вече съм поела твърде много рискове заради нея и не ми се иска да се нагърбвам с повече. Съобщавам й също, че няма да чета повече писмата й и ако това е било намерението й още от началото, значи е егоистка и непочтена.

Била е. Била е егоистка и непочтена.

Гледам ръката й, докато се карам с нея, защото не искам повече да спирам очи на лицето й. Забелязвам, че материята на ръкава е набръчкана от влага. Виждам ситен ръчен шев на мястото, където към маншета е добавена дантела, и се чудя дали тя го е правила или майка й. А може би е имала сестра, която е шиела добре, като моята сестра Аби. Чудя се откъде ли идва прякорът й — Били. Дали защото Честър — не, Карл, името му е Карл — я е наричал така? Дали татко й го е измислил? Може да е имала брат, който я е кръстил по този начин. Звучеше като прякор, който би измислил някой брат. Лотън пръв ме нарече Мати. Тили звучеше много по-добре. Или Мили. Или пък Тилда. Дори Хилда.

Отварям друго писмо.

Бях се надявала на добри новини в това писмо. Взимам друго.

През прозореца се носят гласове. Мъжки гласове. Замръзвам.

— … мисли, че се казва Джилет. — Това е господин Морисън.

— Кой? — Това е господин Спери.

— Мати Гоуки.

— Така ли каза?

— Така, да. Чула момичето да го нарича Джилет. Честър Джилет.

— По дяволите, Анди, обадих се в полицейското управление в Олбани и ги уведомих, че има вероятност Карл Греъм да се е удавил и че трябва да уведомят семейството му. Така е записано и в регистрационната книга — Карл Греъм, Олбъни — не Честър Джилет…

Гласовете заглъхват. Отгатвам, че мъжете вървят през западната морава откъм хангара за лодки. Запътили са се към верандата, знаем, че обикновено изпиват по питие заедно, а уискито се държи в салона.

Побягвам навън, тичам към вестибюла през фоайето и нагоре по главното стълбище. Успявам да стигна до първата площадка, точно когато се отваря предната врата, и прикляквам зад парапета, като не смея да помръдна или дори да дишам, за да не би някоя дъска на пода да проскърца или някоя колонка на парапета да изтрака.

— … и още едни Джилет живеят надолу по пътя за Кортланд — казва господин Спери и затваря вратата след себе си. — Заможни са. Един от тях притежава голяма фабрика за дрехи.

— Момичето е от Южен Оцелик… близо е до Кортланд, нали? — казва господин Морисън.

— На петдесетина километра по-нататък. Госпожа Морисън свърза ли се с близките й?

— Да, фермери са.

Господин Спери поема дълбоко въздух и въздъхва.

— Странна история. Човек би си помислил, че ще са наблизо.

— Кое? Градовете?

— Телата. Във водата. Би трябвало да ги намерим едно до друго. Не може да се говори за течение в залива. Не и толкова силно, че да премести тяло. — Той замълчава за момент, после пита: — Какво ще кажеш за питие преди лягане, Анди?

— Добре.

— Ще донеса бутилката. Нека седнем на верандата. Не е редно да пием в салона. Не и тази вечер.

Господин Спери изчезва по коридора, а господин Морисън се заема с бюрото на рецепцията, отваря писмата си, подрежда телефонните съобщения и проверява телеграфа. Аз оставам ниско приведена.

Минават няколко минути, преди господин Спери да се появи с бутилка в едната ръка и две чаши в другата.

— Анди — продумва тихо той — Тя беше толкова млада. Още момиче.

Господин Морисън явно не го чува.

— Виж това, Дуайт — казва той и излиза иззад бюрото.

— Какво е?

— Телеграма от Олбани. От началника на полицията. Относно Карл Греъм.

— Какво се казва?

— Че в града не живее човек с такова име.

Двамата мъже се споглеждат и излизат на верандата. Аз изтичвам обратно на тавана, пъхвам писмата на Грейс Браун отново под дюшека, лягам в леглото, стискам очи, запушвам ушите си с ръце и се моля ли, моля да заспя.