Стражът

8.

Сперански закусваше в трапезарията, когато кодираният му телефон иззвъня отново.

– Имаме проблем – заяви гласът от другия край на линията. – Изгубихме Ръдърфорд.

– Как се случи, по дяволите? – възкликна Сперански и захвърли вестника си в другия край на помещението. – Двама души трябваше да наблюдават сградата. Нима инструкциите ми не бяха достатъчно ясни?

– Напротив. Двама души наблюдаваха сградата. Единият бе старши агент. Постъпи съобщение от портиера на сградата. Ръдърфорд го помолил да му повика такси.

– И как това е довело до изчезването му?

– Агентът наредил на портиера да повика такси за Ръдърфорд, а също и второ такси, което да пристигне по същото време. Целта била да проследят Ръдърфорд. И двете ни коли бяха на мястото на засадата. Агентът предположил, че ако портиерът не повика такси, Ръдърфорд ще излезе на улицата и сам ще спре някое или ще се качи на собствената си кола. И в двата случая нямало да могат да го проследят.

– Какво се е объркало?

– Нямам представа. Или портиерът е допуснал грешка, или таксиметровата компания. Дошла само една кола и Ръдърфорд се качил в нея.

– Кажете ми поне, че знаете номера на автомобила!

– Да, разполагаме с номера, с описание, със снимка…

– Ръдърфорд казал ли е къде отива?

– Да. Няма да ти хареса. Летището в Нашвил.

– Така е, не ми харесва. – Сперански се изправи. – Не бива да допуснем Ръдърфорд да се качи на самолета. Това ще бъде катастрофа. Къде са агентите, които го наблюдаваха?

– На път към летището. Както и останалата част от екипа. Прецених, че ситуацията е спешна, и ги отзовах от засадата.

– Добре. Дръжте ме в течение на всичко. Уведомете ме, щом задържите Ръдърфорд. – Сперански се замисли и добави: – Чакай малко! Какво става със Скитника? Къде се намира в момента?

– Не знаем. Шофьорът вероятно се е забавил, след като е тръгнал от Съдебната палата. Не успя да достави Скитника, преди екипът да напусне мястото на засадата. Прецених, че издирването на Ръдърфорд е с по-висок приоритет.

– И къде е той?

Настъпи кратко мълчание.

– И това не знаем.

Ричър остана на мястото си, без да помръдне, без да издаде звук. Не искаше да разкрие местоположението си и да се озове лице в лице с още половин дузина противници, скрити в засада, затова изчака петнайсет минути, преди да поеме риска да излезе от горичката. После пропълзя обратно и стигна до дърветата, които растяха успоредно на шосето. Там се изправи и закрачи бързо. Измина триста метра, преди нещо да извибрира в джоба му. Ричър извади телефоните на Марти. Звънеше онзи за еднократна употреба. Ричър го поднесе към ухото си.

– Да – каза той.

– Къде се губиш, по дяволите? – Беше мъжки глас, който едва се чуваше.

Сигналът явно е слаб, предположи Ричър, тъй като мястото е твърде отдалечено. За всеки случай той вдигна ризата си нагоре и уви края ѝ около миниатюрния микрофон.

– Пристигам след две минути – каза Ричър.

– Защо се забави толкова? – Гласът на мъжа бе почти заглушен от прашенето и пукането по линията.

– Онзи тип, когото трябваше да докарам? Създаде ми проблеми. Наложи се да го неутрализирам.

– В безсъзнание ли е?

– И още как.

– Добре. Настъпи промяна в плана. Екипът, който трябваше да те посрещне, получи нова задача. Възникна ситуация, която се оказа по-спешна. Но това е мой проблем. Имаш ли въже у теб? Или пластмасови белезници?

– Имам чифт истински белезници от полицейското управление.

– Ще свършат работа. Направи следното. Когато пристигнеш на бензиностанцията, заведи онзи тип вътре в сградата и го закопчай за нещо. Увери се, че не може да се измъкне, след което си тръгни, без да оставяш следи. И не си изключвай телефона. Може да ти възложа нова задача по-късно.

Когато Ричър се върна при колата, завари Марти да седи зад волана с изправен гръб. Изглеждаше напрегнат. Опитваше се да запази малко достойнство. Ричър се настани на седалката до него и му върна ключовете, телефоните и пистолета.

– Намери ли мястото? – попита Марти, докато отключваше белезниците.

– Да – отвърна Ричър, – а сега карай.

– Накъде? – Марти запали двигателя. – Моля те, кажи, че отиваме на магистралата.

– Към бензиностанцията. На по-малко от километър от тук, както сам каза.

Марти се напрегна.

– Безопасно ли е?

– Напълно. Няма никой.

– Защо тогава отиваме?

– Защото реших да ти дам почивка.

– Как? Какво ще правиш?

– Ще те закопчая с белезниците и ще ти взема колата. Ще оставя ключовете в Съдебната палата.

– И ще изпратиш ченгетата да ме освободят ли?

– Не. Мъжът от телефона ще изпрати някого. Той смята, че ще ме завари там.

– Нищо не разбирам.

– Преди минута някой звънна на единия ти телефон. Нещо при него се объркало. Кажи, че си се опитал да ми сложиш белезниците, но явно не съм бил в безсъзнание, както си предполагал. Нахвърлил съм се върху теб и съм те закопчал.

– Никога няма да ми повярват.

– Мога да те фрасна по главата, ако ще помогне. Искаш ли?

Марти замълча, сякаш обмисляше сериозно тази възможност.

– Какво ще кажеш да направим следното? – попита Ричър. – Ще те закопчая, като вдигна ръцете ти толкова високо зад гърба, че не би могъл да го направиш сам. Ще ти бъде неудобно, но ще отървеш кожата.

Марти не отговори. Той подкара към бензиностанцията, спря, излезе от колата и тръгна към будката, без да каже нито дума. Ричър го последва.

– Защо ми помагаш? – Марти потръпна, когато Ричър стегна белезниците. – И аз се опитах да помогна на някого и виж докъде ме докара това.

– И преди съм се забърквал в неприятности – каза Ричър. – Но винаги съм оцелявал. Сега се опитвам да уловя по-едра риба.

Подходът на Ричър към шофирането се изчерпваше с предпочитанието му някой друг да седне зад волана, а той само да се вози. Разбира се, че умееше да управлява автомобил, но… само формално погледнато. Армията го бе научила на това. Никога не бе убивал човек при катастрофа. Не и нарочно. Никога не бе катастрофирал дори. Не и нарочно. Проблемът се криеше най-вече в темперамента му. Доброто шофиране изисква баланс между действие и реакция, скорост и ограничение, преценка и контрол. Доброто шофиране изисква поддържане на златната среда. Ричър, от друга страна, бе човек на крайностите. Той предпочиташе да действа в два режима: твърде бавно или твърде бързо. В един момент можеше да бъде спокоен, отпуснат, ленив, полузадрямал, а миг по-късно да избухне експлозивно и да остане в това състояние колкото е необходимо, след което отново да потъне в спокойствие и леност до появата на следващата заплаха. Но тази сутрин, след като прикова с белезници за водопроводна тръба единствения човек на километри наоколо, Ричър просто нямаше друг избор. Наблизо не минаваха автобуси. Нито коли, чиито шофьори да го качат на автостоп. А дори да имаше подобна възможност, в момента най-важна бе бързината.

Възникна ситуация, която се оказа по-спешна, бе заявил гласът по телефона.

Същият човек, наредил на подчинените си да му докладват, ако забележат Ръдърфорд.

Същият човек, чиито жертви се озоваваха в куфари, нарязани на парчета.

Ричър хукна обратно към колата, отвори вратата и се напъха зад волана. Натисна бутона за запалване, включи на скорост и подаде газ. Закопча колана с една ръка и завъртя рязко волана с другата. Колата описа осморка и изскочи на шосето сред облак от дребни камъчета. Ричър потегли на север, обратно към града. С умерено висока скорост. Колата се движеше гладко по правите участъци и поднасяше леко на завоите. Нивите, дърветата и зелените листа от двете страни на пътя изглеждаха размазани. Накрая шосето се стесни и се появиха първите къщи. Ричър завиваше ту надясно, ту наляво из жилищните квартали, в които бе навлязъл. Подмина Съдебната палата, спря до едно червено камаро на кръстовището с развалените светофари, после ускори рязко и спечели кратката гонка. Накрая спря пред кафенето. Гумите изсвириха. Минувачите зяпнаха. Ричър бе спрял на забранено място, но това не го вълнуваше. И бездруго нямаше да се бави.

Ричър отвори рязко вратата и се огледа. Продавачката обслужваше двама мъже в костюми. На опашката чакаха още четирима клиенти – двама мъже и две жени. Двойка тийнейджъри седяха плътно един до друг в сепарето най-отзад и си шепнеха нещо. Три от останалите маси бяха заети. Едната – от мъж с посребрена коса, целият сбръчкан и приведен над чашата си. Втората – от двайсетина-годишна жена, която работеше на тънкия си сребрист лаптоп. И последната – от мъж с дълга права коса, който бе вперил поглед в стената, а ръцете му се движеха, сякаш свиреше на въображаем комплект барабани.

От Ръдърфорд нямаше и следа.

Ричър пристъпи напред и каза:

– Извинете!

Настъпи тишина. Всички се обърнаха към него. Освен барабаниста.

– Търся Ръсти Ръдърфорд – каза Ричър. – Всички го познавате, нали?

Някои закимаха с готовност, други зашепнаха утвърдително.

– Идвал ли е днес? Някой виждал ли го е някъде?

Някои завъртяха глави, други зашепнаха отрицателно.

– Да знаете къде живее?

Всички завъртяха глави.

– Добре – продължи Ричър, – видите ли Ръдърфорд, предайте му следното съобщение. Джак Ричър е казал да се прибере у дома. Или да отиде в полицейското управление. Което е по-близо. Без никакво бавене. И да изчака да се свържа с него. Можете ли да го направите?

Някои закимаха, но без особен ентусиазъм.

Ричър продължи по главната улица и след три преки остави колата на Марти пред ресторанта. Само едно от сепаретата вътре бе заето. Над масата бе окачена снимка на розов кадилак. Възрастна двойка, която нищо чудно да бе притежавала подобна кола на младини, седеше от едната страна на масата. Двамата пенсионери закусваха. Пържола и яйца за него, палачинки със сладко за нея. И кафе за двамата. Много кафе. Сервитьорката бе оставила цяла кана пред тях.

Централните маси бяха свободни. Никой не използваше обществения телефон в задната част на салона. В кухнята също като че ли нямаше никого.

Никаква следа от Ръдърфорд.

Ричър пристъпи към сепарето с възрастната двойка.

– Извинете, че ви прекъсвам – каза той. – Някой от вас познава ли Ръсти Ръдърфорд?

– Познаваме го – кимна мъжът след секунда.

Жената го смушка с лакът в ребрата.

– Е, по-точно, знаем кой е – поясни мъжът. – Не че ни е приятел или нещо подобно. Като се замисля, май не сме разменили и една дума с него.

– Той е идиот. Пълен идиот – включи се жената. – Защо разпитвате за него?

– Трябва да го открия – каза Ричър.

– За да му сритате задника?

– Не, това определено не е целта ми.

– А би трябвало! – Жената остави вилицата си в чинията. – Непременно трябва да му сритате задника. И то здравата! Ръсти го заслужава. Голям малоумник е!

– Може да го заслужава, а може би не – отвърна Ричър. – И в двата случая трябва да го открия, при това бързо. Ако го видите, ще му предадете ли едно съобщение от мен?

Мъжът се замисли, но в крайна сметка кимна. И Ричър му каза какво да предаде на Ръдърфорд. После се обърна, защото бе доловил движение в единия ъгъл на заведението. Беше сервитьорката, която излизаше от кухнята. Онази, която бе видял предишната вечер.

– Не сте дошли, за да създавате отново проблеми, нали? – попита тя.

– Отново? – възкликна Ричър. – Никога не съм ви създавал проблеми!

Жената го изгледа строго, след което взе каната кафе от масата на възрастната двойка.

– Добре тогава. Маса за един? Седнете, където искате. Ще ви донеса кафе.

– Няма да остана – отвърна Ричър. – Търся Ръдърфорд. Мъжът, с когото бях вчера.

– Знам кой е Ръдърфорд. Целият град знае.

– Идвал ли е днес?

– Не. Не съм го виждала. Но той никога не идва сутрин. Винаги само вечер.

– Знаете ли къде живее?

– Не точно. Някъде в града, предполагам. Недалече от тук, защото винаги идва пеша. Никога не съм го виждала да слиза от автомобил.

– Благодаря – каза Ричър и тръгна към задната част на заведението.

– Къде отивате? – попита сервитьорката.

– До обществения телефон.

– Не работи. На кого искате да се обадите?

– На никого. Искам да проверя в телефонния указател. Може там да открия адреса на Ръдърфорд.

– Няма и телефонен указател. Онзи до телефона е фалшив, дизайнерът го сложи за украса. Заяви, че придава по-автентичен вид на интериора.

– Наистина ли? – учуди се Ричър. – Добре. Предполагам, че тогава ще трябва да опитам нещо друго. – Той кимна и се обърна към вратата.

– Защо не проверите в мобилния си телефон? – попита сервитьорката. – Кой използва хартиени указатели в наши дни?

Ричър спря за миг. Той използваше хартиени указатели. По същия начин, по който бе използвал военни радиостанции, стационарни телефони и пощенски услуги. Неща, които разбираше. Естествено, бе изпращал и получавал факсове и телекси, но никога не си бе падал по мобилните телефони. Никога не бе изпитвал нужда от тях. Дори по времето, когато те служеха единствено за провеждането на телефонни разговори.

– Можете ли да го направите вместо мен? – попита Ричър и извади снопче банкноти. – Да потърсите адреса на Ръдърфорд в телефона си. Колко струва подобно нещо?

Сервитьорката отклони ръката с парите и извади телефон от джобчето на престилката си.

– Разполагам с неограничени мобилни данни. Включена съм в групата на бившия ми съпруг и колегите му във фирмата. – Тя въведе някакви команди и след няколко секунди поклати глава. – Съжалявам. Името на Ръдърфорд не фигурира в указателя. Като се замисля обаче, това може би е за добро. Все пак той е доста непопулярен в момента.

Ричър се намести с мъка зад волана в колата на Марти, запали двигателя и направи обратен завой. Профуча през кръстовището, където се размина на косъм със стар пикап шевролет. После зави два пъти наляво, спря в далечния край на паркинга до Съдебната палата и забърза към централния вход.

Ричър влезе в приемната, разположена в мазето, и се натъкна на полицай Рул. Беше използвал централното стълбище и тя явно нямаше нищо против. И не изглеждаше изненадана да го види, което само зарадва Ричър.

– С какво мога да ви помогна, господин Ричър?

– Трябва ми информация.

– Относно?

– Ръсти Ръдърфорд. Получавали ли сте някакви сигнали за него? От снощи насам. Да знаете дали е безследно изчезнал, отвлечен, качен насила в кола…?

– Моля ви, господин Ричър. Чух, че сте били военен полицай. Което означава, че дори да сме получавали подобни сигнали… – Рул замълча за момент и продължи: –… не бих могла да ви кажа.

– Благодаря. Ами адресът му? Знаете ли къде живее?

– Да. Но сте наясно, предполагам, че не мога да споделя тази информация.

– Моля ви. Важно е. Тревожа се за него.

– Защо се тревожите?

– Ръдърфорд е изчезнал. Трябва да го открия.

– Убедена съм, че няма за какво да се притеснявате. Ръдърфорд вероятно е напуснал града, щом не успявате да го откриете. Сигурно се е уплашил след вчерашния инцидент. Той не се отличава е кой знае каква физика и две сбивания за един ден са му дошли в повече. Обзалагам се, че е заминал на гости на роднини далече от тук. Би било разумно от негова страна.

– Опитах се да го убедя да напусне града, но той отказа. Нещо повече, бе категоричен, че няма да замине.

– В такъв случай вероятно се е скрил някъде. Когато го уволниха, се прибра у дома и не излезе навън цяла седмица.

– Затова ми трябва адресът му. За да проверя дали е добре.

– Защо да не е добре? Да не би да криете нещо от мен?

– Онзи човек, с когото разговарях сутринта, преди да замина с приятеля на Гудиър, още ли е тук?

– Не, замина веднага след вас. Защо?

– А остави ли някакви инструкции, свързани с наблюдението на Ръдърфорд?

– Не, доколкото знам. Трябвало ли е да го направи?

– Трябва ми адресът. – Ричър се замисли и попита: – Ами ако съм получил анонимен сигнал?

– Който изрично е свързан със заплаха за насилие? Срещу Ръдърфорд?

– Не бих го нарекъл изрично. По-скоро предчувствие на един бивш военен полицай.

– Не е достатъчно. Освен това правилата изискват лично да проверя сигнала. Да придам известна официалност на случая. Но дали Ръдърфорд би искал това предвид нежеланото внимание, което получава напоследък?

– Поне ме насочете в правилната посока. Знаете, че не се опитвам да му навредя. Нали аз го спасих вчера.

– Вярно… Така изглежда на пръв поглед. Но е възможно две различни групи да преследват Ръдърфорд и вие просто да саботирате усилията на конкуренцията, докато получите подкрепление.

– Да предположим, че наистина възнамерявам да отвлека някой като Ръдърфорд. Смятате ли, че се нуждая от подкрепление?

– Честно казано, не. Но е възможно да следвате заповеди.

– Едно време следвах заповеди. Отдавна. И то невинаги. Приличам ли ви на човек, който изпълнява заповеди?

Рул не отговори.

– Добре – каза Ричър. – Ясно. Не ми давайте адреса на Ръдърфорд. Кажете ми само, ако бях стар приятел, който иска да го изненада, къде бих могъл да го потърся? В някоя вила в провинцията? В мансарден апартамент в центъра? В малка семейна къща близо до офиса, в който е работил?

– Не мога да си го представя. Ръсти Ръдърфорд не е от хората, които имат куп приятели. При това приятели, които се появяват неканени в града.

– Въпреки това?

Полицай Рул се замисли и отвърна:

– Има нещо в тази история, което не разбирам. Защо си правите труда? Защо ви е грижа за Ръсти Ръдърфорд? Никой не се интересува от него. Защо вие?

Ричър сви рамене.

– Струва ми се, че Ръдърфорд е направил всичко по силите си, за да постъпи както трябва, но е бил прецакан от по-висшестоящите. Нещо подобно се случи и с мен преди време. Усещането не е никак приятно. Сега по петите му върви шайка бандити, а нито Ръсти знае каква е причината, нито полицията изгаря от желание да му помогне. Все някой трябва да му подаде ръка.

– И този някой сте вие?

– Предполагам.

– Защо?

Ричър отново сви рамене.

– Защото съм тук.

– Добре. Чуйте ме… Не мога да говоря като официално лице, но лично аз предполагам, че Ръдърфорд е от хората, които биха предпочели апартамент пред къща. И ако някой негов приятел се отбие да вечеря в ресторанта, в който вие бяхте снощи, и погледне към отсрещния тротоар, едва ли ще сбърка.