Стражът

10.

През годините Ричър бе чувал не една и две истории за хора, които тръгват да се прибират подпийнали или надрусани и влизат в чужда къща. Понякога истинските собственици ги намират заспали в леглото или припаднали на пода. Друг път прострелват натрапниците. Има случаи, когато хората, сгрешили адреса, стрелят, защото смятат, че някой друг е нахълтал в дома им. В кариерата си на военен полицай Ричър бе чувал какви ли не обяснения. Винаги трудно бе възприемал идеята за сгрешен адрес. Но това се промени, когато се озова в квартала на Холи.

Ричър си го представи току-що застроен. Разположен на два-три километра от града. Една ниска правоъгълна къща след друга. Един правоъгълен парцел след друг. Разположени в решетка от улици, които се пресичат под прав ъгъл. Построени сред заобикалящите ги ниви по време на следвоенния бум, когато към града бяха потекли реки от пари. Къщите лесно можеха да бъдат объркани, особено като нови. Дори сега човек лесно можеше да сбърка адреса въпреки дребните различия, появили се през годините. Някои къщи имаха по-нова боя. Други имаха по-зелени морави. А собствениците на трети се бяха отказали да правят каквито и да било усилия в областта на бояджийството или градинарството.

Ричър тръгна по уличката, която водеше до съседната на Холи къща. Той обаче не бе сгрешил адреса. Действаше напълно съзнателно. Заради предната врата на Холи. Тя бе от най-лошия вид, от полицейска гледна точка поне. Нямаше прозорци и човек не можеше да надзърне отвън. Но пък имаше шпионка и всеки вътре можеше да види какво става навън. Освен това бе изработена от дървени панели. При това толкова тънки, че не предлагаха никаква сигурност. Ритникът на Ричър можеше да ги избие за една секунда. И вратата щеше да отлети назад толкова далече, колкото се простира коридорът. Но този тип врати имаха едно предимство за евентуалните защитници, барикадирали се в къщата. Да, вратата можеше да се отвори много лесно, но това бе излишно. Хората вътре можеха да стрелят направо през нея. Една пушка щеше да им свърши чудесна работа. Не че Ричър очакваше сервитьорка като Холи да дебне в коридора с двуцевка в ръце. Но пък човек може да загине именно от онова, което не очаква.

В дома на съседите като че ли нямаше никого. Ричър позвъни отново и зачака. Възрастните хора или малките деца не можеха да се отзоват толкова бързо на позвъняването му. Когато се убеди, че вътре няма никого, Ричър заобиколи покрай гаража, избра по-здрав участък от оградата и се прехвърли в задния двор на Холи.

По всичко изглеждаше, че някой бе възлагал големи надежди на това място. Някога. Много отдавна. Приблизително половината площ бе заета от морава с вълнообразна форма, оградена от стари тухли. Мазилката между тях бе напукана и ронлива, а тревата бе пожълтяла и изсъхнала. В далечния ъгъл се издигаше скелет на дървена беседка. Ричър предположи, че преди години тя е била любимо място за почивка. Място, където човек да поседне с чаша вино в ръка. Място, където да намери малко романтика. Сега дори къпините, прорасли по беседката, бяха жълти и сбръчкани. Парапетът бе счупен на няколко места. А една от веригите, които придържаха люлката, бе скъсана.

Останалата част от двора бе застлана с каменни плочи, които от месеци не бяха виждали метла. Имаше и кръгла метална маса, боядисана в зелено, пепелник, пълен с фасове, и два стола. Всичко това бе разположено непосредствено до плъзгаща се врата. Стъклена. Много по-добре, помисли си Ричър.

Той долепи гръб до стената и пристъпи бавно напред. Надзърна през вратата. Видя само един човек. Жена. Тя бе облечена в бяла роба. Седеше край малка маса с чаша кафе пред себе си, от което не бе отпила и глътка. Жената бе отпуснала глава и косата покриваше цялото ѝ лице. Ричър почука по стъклото. Жената се сепна. Обърна се към вратата. Сега Ричър я разгледа съвсем ясно. Беше Холи. Лицето ѝ бе разкривено от шок. И страх. Под лявото ѝ око имаше голяма синина. Тя тръсна глава и косата отново покри лицето ѝ, след което направи знак на Ричър да се маха.

Ричър поклати глава.

Холи му махна да си върви.

Ричър понечи да почука отново, но отдръпна ръка. Показа на Холи, че ако почука, ще бъде силно и шумно.

Тя скочи, хукна към вратата, отвори я, бутна Ричър назад и излезе навън. После плъзна вратата възможно най-тихо, като не пропусна да се увери, че е плътно затворена.

– Какво правиш тук? – просъска Холи. – Ще загазя заради теб.

– Мисля, че вече си загазила без моя помощ – отвърна Ричър. – Кой ти причини това?

Холи посегна към косата си.

– Никой. Вчера бързах да се приготвя за работа, после се прибрах късно, бях ужасно изморена и забравих, че съм оставила отворена вратата на гардероба. Блъснах се право в нея. Много съм непохватна, но това не ти влиза в работата. Какво искаш? Защо си влязъл в двора ми?

– Дойдох тук като представител на Международното дружество на лудитите. Набираме нови членове и мисля, че ти си идеален кандидат.

Холи присви здравото си око и отстъпи половин крачка назад.

– Какво е лудит?

– Противник на прогреса. Особено на прогреса, свързан с нови технологии. Името идва от един англичанин, Нед Луд, чиито последователи започнали да чупят машини през осемнайсети век.

– Ти луд ли си? Изобщо не ми пука за някакъв англичанин от осемнайсети век! Освен това нямам нищо против прогреса.

– Защо тогава не искаш компютрите на градската администрация да заработят отново? Защо предпочиташ да останат изключени?

Холи поклати глава.

– Нещо си се объркал. Аз съм сервитьорка в ресторант. Нашият компютър работи отлично. Какво ме интересуват компютрите на общината?

– Онези отрепки, които ми изпрати снощи, определено се интересуваха от тях. Предположих, че споделяш интереса им.

– Какви отрепки? Нямам нищо общо с тях!

– Разбира се, че имаш. Те са твои приятели. Или приятели на твоя приятел.

– Нямам приятел.

– Значи са твои приятели.

– Не са.

– Добре. Нека ти задам един въпрос. Колко пъти смяташ, че са ме вземали за застрахователен агент? Имам предвид до снощи.

Холи не отговори.

– Нито веднъж – отвърна Ричър. – За целия ми живот. А вчера ме сбъркаха два пъти за половин час. Първо ти. После те. Ти имаше причина. Видя ме в компанията на истинския застраховател.

Холи продължи да мълчи.

– Онези отрепки също имаха причина – продължи Ричър. – Макар и различна.

Холи не отговори.

– Решили са, че съм застраховател, защото ти си им казала така. Те не ме видяха да слизам от колата на истинския застраховател, а и, честно казано, не ми се сториха достатъчно умни, за да стигнат сами до този извод. Въпреки че изводът е грешен. Съгласни ли сме поне за това?

– Предполагам – отвърна Холи.

– Всички в града знаят, че застрахователната компания ще плати откупа и ще се погрижи компютрите да заработят отново. Онези глупаци искаха застрахователите да зарежат случая. Това означава, че ти искаш застрахователите да зарежат случая. Което означава, че ти искаш компютрите да останат блокирани. Защо?

Холи не отговори.

– Добре – каза Ричър. – Да разгледаме ситуацията от друг ъгъл. Кога арестуваха приятеля ти за последен път?

Холи облещи очи.

– Казах ти вече, нямам приятел.

– Да, каза ми.

Тя поклати глава и сведе поглед.

– Пушиш ли, Холи?

Сервитьорката хвърли поглед към пепелника на масата.

– Понякога. След работа. Когато съм имала тежък ден.

– Носиш ли грим в ресторанта?

Холи кимна.

– Защо тогава по нито един от тези фасове няма следи от червило?

Холи прехапа долната си устна за миг.

– Защото пуша, след като се прибера у дома и сваля грима си. Обличам си пижама и изпушвам една цигара, преди да си легна. Помага ми да се отпусна. Помага ми да заспя.

– Не ти вярвам. Мисля, че цигарите са на твоя приятел. Мисля, че той си седи тук, на чист въздух, и пуши, докато ти си скъсваш задника от бачкане, за да задоволяваш вредните му навици.

– Не. Той не… – Холи поклати глава. – Казах ти. Нямам…

Вратата се отвори и навън излезе мъж, който блъсна Холи настрани. Беше висок над метър и осемдесет и пет, слаб, с бледо лице, покрито с набола рижава брада. Мазната му коса бе вързана на опашка, която се поклащаше между лопатките му. Бе облечен в безформени торбести джинси, покрити с апликации на анимационни герои, а мърлявата му тениска вероятно някога е била бяла.

– Стига си задавал въпроси – каза той и пристъпи тромаво напред.

Очите му бяха присвити, сякаш трудно понасяше слънчевата светлина. Направи още една крачка, взе един от металните столове и го размаха пред себе си като звероукротител, който дресира лъв.

– Затваряй си устата. И се махай.

– Как се казваш? – попита Ричър.

Мъжът не отговори.

– Зададох ти елементарен въпрос. Повечето хора научават отговора му, преди да тръгнат на детска градина. Някои дори могат да го напишат. Но ако ти трябва повече време, двамата с Холи можем да влезем вътре. Тя ще ми направи кафе и ще си поговорим.

– Казвам се Боб.

– Добре – отвърна Ричър. – Предполагам, че лъжеш, но Боб не е по-лошо от останалите имена, затова ще го приема. А сега, Боб, навън ли искаш да разговаряме? Мислех, че ще влезем вътре и ще проверим дали някой е оставил отворени вратите на гардероба.

Боб хвърли поглед към Холи.

– Макар да ми се струва, че малко слънчева светлина ще ти се отрази добре, ще ти предложа сделка. Отговори ми честно на един въпрос и няма да пъхна нито една част от този стол в нито една част от твоето тяло.

Боб не отговори.

– Кога те арестуваха за последен път? – попита Ричър.

Никакъв отговор.

– Въпросът не е труден – продължи Ричър. – Започни с някой ден от седмицата. Те са само седем. Изборът не е голям.

Никакъв отговор.

– Ръцете ти не се ли измориха? – попита Ричър. – Можеш да оставиш стола по всяко време.

Столът определено не бе най-добрият избор на оръжие. Беше прекалено лек, за да бъде използван като бухалка, особено срещу човек с размерите на Ричър. И бе прекалено неудобен, за да го промуши. Най-добрата възможност на Боб бе да го метне по Ричър, като му придаде въртеливо движение, и да се възползва от инстинктивната реакция на Ричър да го блокира. Ръцете му щяха да бъдат заети със стола, макар и за миг. Ричър можеше да отклони вниманието си. И Боб можеше да получи възможност да нанесе удар. Ако бе достатъчно бърз.

Боб обаче не хвърли стола. Той пристъпи напред и понечи да го забие в тялото на Ричър. Не успя, затова направи нова крачка и нов опит. Накрая вдигна стола високо над главата си и замахна към лицето на Ричър, който сграбчи с лявата си ръка най-близкия крак и го дръпна настрани. Боб се вкопчи в него и задърпа отчаяно, с всички сили, само и само да си върне стола. Той бе неговото копие. Неговият щит. Неговата собственост, от която нямаше да се откаже с лека ръка. Боб дърпаше с две ръце. Което остави тялото и главата му напълно беззащитни. Ричър можеше да играе тази игра цял ден, но когато се биеше, следваше едно правило – довърши противника, и то бързо. Затова нанесе мощно кроше с дясната си ръка. Юмрукът му се стовари върху главата на Боб със силата на пневматичен чук. Той политна настрани и се свлече на земята, върху отдавна изсъхналата трева. Тялото му вдигна облаче прах при падането си.

Холи се втурна към Боб, коленичи и опипа врата му в търсене на пулс.

– Добре ли е? – попита тя. – Жив ли е?

– Най-вероятно – отвърна Ричър и върна стола до масата. – А сега влез вътре. Облечи се. Вземи си чантата.

– Защо? Къде ще ме водиш?

– Никъде. Ти ще отидеш там сама. Иди някъде далече и остани там следващите няколко часа. Скоро ще дойдат ченгетата. Тогава можеш да се върнеш. Или не. От теб зависи.

Холи се приготви за десетина минути. Ричър използва това време, за да отнесе до верандата изгубилия съзнание Боб и да го върже за стола, който той бе размахвал допреди малко. Холи се появи в кухнята, облечена в рокля на розови цветя, бели гуменки и бейзболна шапка. Тя хвърли поглед към Ричър и му обърна гръб, без да каже нито дума. Той заобиколи гаража и я проследи с поглед. Тя потегли със стара сребриста мазда кабриолет с вдигнат гюрук. После Ричър се върна в кухнята и си наля кафе от каната. Изчака десетина минути, в случай че младата жена се върне. Едва тогава се запъти към колата на Марти и каза на Ръсти да го откара в полицейското управление.

– Време е да бъдеш по-откровен с мен, Ръсти – заяви Ричър след първия завой надясно. – Какво криеш?

– Нищо – погледна го Ръдърфорд. – Какво имаш предвид?

– Онези типове, които са те погнали. Трябва да разберем какво искат. Те не целят да те убият – поне засега, – в противен случай щяха вече да са го направили. Не целят и отмъщение, иначе щяха вече да са изпратили няколко горили като онези снощи. Операцията, която провеждат, е прекалено сложна. Прекалено скъпа. Следователно търсят нещо. При това нещо ценно.

– Но аз нямам нищо ценно.

– Ами информация? Възможно ли е да знаеш нещо?

– Нищо не знам. Поне нищо важно.

– А може би знаеш. Представи си, че става въпрос за нещо, което ти се е сторило толкова тривиално, когато си го чул. Нещо, на което си се натъкнал по време на работа, но не си осъзнал значението му. Ти си отговарял за техническата поддръжка на всички компютри в общинската администрация, нали? Имал си достъп до всички компютри в кметството. До всички данни. Може да ти е доскучало и да си започнал да ровиш в поверителна информация. Да четеш имейлите на служителите.

– Разбира се, че съм го правил. Всички го правят.

– Какви тайни откри?

– Нищо интересно.

– Някой да е имал извънбрачна връзка?

– Не.

– Някой да е бил принуждаван да гласува по определен начин?

– Не, нямаше нищо, свързано с гласуванията.

– Ас подкупи?

– Не.

– С финансови злоупотреби?

– Не, нищо такова. – Ръдърфорд даде газ и изпревари боклукчийския камион отпред.

– Може да си попаднал на нещо важно, без да го осъзнаваш. На имейл от убитата журналистка например. На имейл, в който е скрито послание.

– Не. – Ръдърфорд намали, тъй като от съседната пряка излезе микробус. – В имейлите ѝ нямаше прикачени файлове. Въпросите ѝ бяха свързани единствено с архивите на недвижимите имоти. Предимно от четиридесетте и петдесетте години. Все неща, от които нямам никаква представа.

– Ами традиционната поща? Получавал ли си необичайни писма или колети? У дома или в офиса?

– Не, не получавам никаква поща. Освен сметки и реклами.

– Да си купувал нещо наскоро? Стара книга? Картина? Мебели? Кола? Стари дрехи? Каквато и да било вещ, в която да се скрие документ или компютърен диск?

– Купих си няколко филма на блурей. Но онези, които не съм гледал, дори не са разопаковани.

– Сещаш ли се за други странни съвпадения? Като това с журналистката, която те е търсила, а после е била убита?

– Не се сещам. Животът ми не е особено вълнуващ. Работата ми в общинската администрация го запълваше изцяло.

– Вярвам ти, Ръсти. Но разбера ли, че си печелил допълнително, като си работил за НАСА или ЦРУ, много ще се ядосам.

– Де да бях работил за тях. Как си го представяш на вратата ми да почука някой ракетен специалист или шпионин? И да ме помоли за помощ. Разказах ти вече за единствения личен проект, по който работих с онази моя приятелка. Но той се провали. Никой не го иска.