Стражът

12.

Съобщението пристигна след пет минути. Съдържаше само две думи. В безопасност. Ричър го прочете, изчака още пет минути, взе плика с покупките от железарията, излезе от колата и тръгна към сградата, в която живееше Ръдърфорд.

Будката на портиера се подаваше от страничната стена. Бе разположена точно срещу асансьорите, на равно разстояние между входа и вратата, за която Ричър предположи, че води към подземния гараж. Тя бе облицована със същия махагон като ламперията по стените, а зеленикавият мрамор на плота отпред имаше същите шарки като този на пода. Поне осемдесет процента от повърхността на будката бе покрита с всевъзможни съобщения, правилници, процедури… Ричър забеляза още компютърен монитор, стационарен телефон с множество копчета, мобилен телефон с голям дисплей. Пространството зад бюрото вероятно бе стандартно, но портиерът го запълваше изцяло. Той бе трийсетина-годишен, с обръсната глава, месесто лице, малки очи и масивно телосложение. Много масивно. Вероятно е играл – и то добре – в гимназиалния отбор по американски футбол, предположи Ричър, след което животът му се е объркал.

– Мога ли да ви помогна? – попита портиерът.

През годините, прекарани във Военната полиция, Ричър се бе убедил, че повечето разследвания следват теорията на вероятностите. Ако е убита жена, най-често убиецът е съпругът. Ако от магазина изчезне стока, най-често крадецът е нощният пазач. Ако някой продава информация, най-често го прави за пари. Освен ако не е жертва на шантаж, но това се случваше сравнително рядко. Или ако не беше измамен. Или ако не го правеше от убеждения, което бе най-редкият случай.

– Кажи си цената! – отвърна Ричър.

Портиерът се сепна и го зяпна смаяно.

– За какво?

– Току-що позвъни някъде. Или изпрати съобщение. Или имейл. Колко пари искаш, за да се свържеш с мен следващия път?

Мъжът се пресегна и постави ръка върху телефона, който изчезна под огромната му длан.

– Не съм изпращал никакво съобщение. Нямам представа за какво говорите.

– Разбира се, че имаш – каза Ричър. – Току-що разговаря с господин Ръдърфорд. А после съобщи на някого в колко часа ще потегли за летището. Сутринта си се свързал със същите хора и си им казал за таксито на господин Ръдърфорд.

Портиерът скочи на крака. Беше висок колкото Ричър. И широк колкото Ричър. Може би по-бърз от Ричър.

– Искаш да нараниш господин Ръдърфорд ли? Опитай се само! Ще видиш какво ще ти се случи!

Ричър се замисли. Повечето разследвания се базират на теорията на вероятностите. Ако портиерът не бе мотивиран от пари, от какво тогава? Според статистиката на второ място в списъка стоеше изнудването, но Ричър не смяташе, че случаят е такъв. На последно място бяха принципите и убежденията.

– Чудесно! – възкликна Ричър и протегна ръка. –Знаех си, че ще издържиш проверката. Трябва да сме предпазливи. Все пак става въпрос за безопасността на господин Ръдърфорд. Радвам се, че си в екипа.

– В екипа?

– В екипа, който охранява господин Ръдърфорд. Чу ли, че вчера го нападнаха на улицата?

Портиерът кимна.

– Аз го спасих – каза Ричър.

– Ти ли? – Мъжът стисна ръката на Ричър. – Благодаря! Харесвам господин Ръдърфорд. Винаги е любезен с персонала за разлика от някои задници, които живеят тук. Какви истории мога ти разкажа…

– Не се съмнявам – отвърна Ричър. – Но след вчерашния ден трябва да проявим повече бдителност. Отнякъде изтича информация. Затова ме изпратиха тук. За да проверя дали някой не е минал на страната на врага.

– Не и аз!

– Очевидно. Но какво ще кажеш за останалите портиери? Можем ли да им имаме доверие?

– Така мисля. Имам предвид онези от дневната смяна. Не познавам добре колегите от нощната. Но господин Ръдърфорд и бездруго не излиза нощем. Освен ако не е по работа. Тогава отсъства по цели нощи. Ако инсталира нов софтуер или прави… каквото там правят компютърните специалисти.

– Добре. – Ричър се приведе напред и подкани с жест портиера да се приближи към него. – Има още нещо… Ще бъда откровен с теб. Смятаме, че онези, които вчера искаха да отвлекат господин Ръдърфорд, ще направят нов опит днес. Аз съм тук, за да ги спра, но ще ми трябва помощта ти. Искам да свършиш две неща. Какво ще кажеш?

– Какви две неща?

– Първо, покажи ми как да извикам на монитора образите от камерите в гаража. А после трябва да заема мястото ти за малко.

– Можеш да гледаш от тук – заяви портиерът.

Той натисна един клавиш на компютъра и екранът грейна. Беше разделен на девет правоъгълника. Първият, в горния ляв ъгъл, показваше улицата пред входа на гаража. Останалите показваха вътрешността му от различни ъгли. Изображенията бяха кристално ясни.

– Всичко се записва, така че не е необходимо да следя екрана непрекъснато, но го правя, когато ми е скучно.

– Добре – отвърна Ричър. – Има ли наблизо килер или нещо подобно?

– Разбира се. – Портиерът посочи една врата, умело прикрита от ламперията. – Ей там. Защо?

– Стигаме до момента, в който трябва да ми се довериш.

Ричър остави на плота плика с покупките от бензиностанцията.

– Трябва да създадем впечатлението, че съм те надвил, в случай че нещо се обърка. Така ще запазим прикритието ти. Ще се наложи да полежиш в килера час-два. Нямам представа какво планират онези типове, затова трябва да бъдем убедителни. Имаме си работа с истински животни. Затова ще използвам малко тиксо. Ще го намотая около китките ти, а най-добре да залепя едно парче и на устата ти. Много съжалявам. Знам, че не е приятно, но това е единственият начин да гарантираме безопасността на господин Ръдърфорд.

Сперански се бе надвесил над едромащабна карта и обмисляше проблемите с паркирането и електрозахранването на следващия си строителен обект, когато кодираният му телефон иззвъня.

– Две неща – прозвуча гласът от другия край на линията. – Първо, екипът откри твоя човек. Закопчан със собствените му белезници на мястото, където трябваше да докара Скитника. Вече не е сред нашите сътрудници.

Сперански не отговори.

– Второ, открихме Ръдърфорд.

– Къде? – попита Сперански.

– В дома му.

– По дяволите! Може да остане там седмици наред!

– Не. Заминава днес следобед. Връща се на летището. Със собствената си кола. Защото трябва да вземе нещо със себе си.

– Информацията от портиера ли дойде?

– Да. Глупакът си мисли, че помага Ръдърфорд да остане в безопасност.

– Къде е Скитника?

– Не знаем.

– Къде е колата на Ръдърфорд?

– В гаража на сградата. Разполагаме с марката, модела и регистрационния номер.

– Познавам сградата. Гаражът е подземен. Затворено помещение. Не ми харесва.

– Клопка?

– Точно това си мисля.

– И на мен ми мина през ума.

– Предупреди екипа да действа с повишено внимание. Не можем да си позволим още един уличен спектакъл.

Ричър не помръдна от стола на портиера в продължение на следващите четиресет минута, след което вниманието му бе привлечено от монитора. И по-точно, от горния му ляв ъгъл. Онзи, който предаваше изображението от камерата над вратата на подземния паркинг. Образът бе леко разкривен, тъй като обективът бе широкоъгълен, тип рибешко око, но черният шевролет събърбън трудно можеше да бъде сбъркан с друг автомобил. Той спря до бордюра на десетина метра от входа, достатъчно близо, за да може Ричър да различи русите коси на шофьора и пътника до него. След секунди по улицата мина синя тойота и спря пред входа на паркинга. Очевиден пропуск, помисли си Ричър. Получават черна точка. Явно са бързали, но въпреки това трябваше да сменят колите си.

Ричър проследи с поглед жената, която слезе от тойотата. Бе същата червенокоса дама от предишния ден. Ричър я видя да набира кода за вратата – 1234. Същият код, който не бе променян, откакто Ръдърфорд се бе нанесъл в сградата. Колата продължи напред, спря и жената се качи. Миг по-късно тойотата изчезна от горния ляв ъгъл, но се появи в друг сегмент на екрана. Тя се появи в долната част на рампата и зае средното от трите свободни места, разположени в една от централните редици на подземния паркинг. Шофьорът излезе. Същата жена, която Ричър бе видял зад волана преди. Червенокосата се присъедини към нея. А после и мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание. Накрая се появи и онзи, когото Ричър бе метнал през прозореца на колата.

Четиримата се разпръснаха и огледаха подземния паркинг. Провериха входовете, потърсиха алтернативни маршрути за влизане и излизане. После се спряха пред колата на Ръдърфорд, светло-кремав фолксваген костенурка от 70-те години на миналия век, паркиран почти в средата на лявата редица от автомобили. От двете му страни имаше по едно празно място, след което отляво бе оставен джип "Гранд Чероки", а отдясно "Форд Ф150". Идеалните коли от гледна точка на всеки екип, устройващ засада. Високи, масивни, зад които човек лесно може да се скрие. Мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание, посочи първо джипа, после форда и накрая едно празно място, перпендикулярно на далечната стена. Ричър знаеше какво се върти в главата му. Случайността му поднасяше плана като на тепсия. Шофьорът можеше да паркира тойотата на свободното място до отсрещната стена. Човек от екипа щеше да се скрие зад джипа, а друг – зад форда. Едната жена щеше да заеме позиция до вратата за пешеходци, в случай че нещо подплашеше Ръдърфорд и той хукнеше обратно към стълбите. В противен случай щяха да го изчакат да стигне до колата си. Тогава тойотата щеше да потегли напред. Дамата зад волана щеше да използва само електродвигателя както вчера и Ръдърфорд нямаше да чуе нищо. Появата ѝ щеше да го изненада. Тогава двамата мъже щяха да изскочат от скривалищата си. Единият щеше да отвори вратата. Другият щеше да сграбчи Ръдърфорд и да го напъха вътре. Детска игра.

Подземният паркинг предлагаше и още едно удобство. Той бе изключително подходящо място. Похитителите нямаше да се чудят по кой маршрут ще поеме Ръдърфорд, ако трябва да го проследят до летището. Нямаше да се притесняват за уличен трафик или места за паркиране. Шансът да се появи случаен свидетел на отвличането бе далеч по-малък, отколкото на улицата. Нямаше да се притесняват и за охранителните камери, тъй като портиерът бе техен човек. Или поне така смятаха.

Подземният паркинг бе добро място, но не и идеално. Броят на хората с достъп до него бе ограничен, но не напълно. Това оставяше възможност за появата на случайни свидетели. Които лесно можеха да се превърнат в невинни жертви. Рискът бе твърде голям, поне според Ричър. Но не той планираше тази засада. А онези четиримата, които се събраха заедно за момент и започнаха да сочат, да махат с ръце, да спорят…

Ричър съжаляваше, че изображението не е по-голямо и по-ясно, но доколкото можеше да прецени, мъжът, когото бе нокаутирал вчера, заемаше страната на жената, която шофираше. Останалите двама отстъпиха в спора. Накрая тя поклати глава и посочи фолксвагена на Ръдърфорд, сложи ръце на кръста си и изчака Нокаутирания да се върне до тойотата. Той отвори багажника, извади нещо и го отнесе до фолксвагена. Заобиколи отзад, коленичи и пъхна ръка под колата. Първата мисъл на Ричър бе: бомба! Но после размисли. Кутията бе прекалено малка, за да съдържа експлозив. Явно ставаше въпрос за нещо друго. Нокаутирания се отказа да напъха кутийката под колата и я постави в средата на кухината на задната броня. Жената, която шофираше, извади мобилния си телефон. Провери дисплея и кимна. Проследяващо устройство, досети се Ричър. Умно. Получават червена точка.

Тойотата излезе от подземния паркинг и зави, а Ричър насочи вниманието си към шевролета. Вероятността зад волана му да седи член на екипа, който да играе ролята на подкрепление и да си тръгне след десетина минути, или наблюдател, който да изчака Ръдърфорд и да го проследи, бе петдесет на петдесет. Изминаха десет минути. Никакво раздвижване. Ричър бе предприел това упражнение само за да наблюдава противника в реални условия. Да прецени уменията им, да проследи начина им на вземане на решения. Сега тяхната предпазливост му даваше неочаквана възможност. Шанс да разстрои малко операцията им.

Сред безпорядъка, който цареше на бюрото на портиера, имаше табелка: Връщам се след пет минути. Ричър я взе, остави я на плота отпред, грабна найлоновия плик и тръгна към вратата. Излезе на улицата, подмина колата на Марти, свърна в пряката, по която бе минал Ръдърфорд, и продължи право към шевролета. Стигна на трийсет метра от колата, когато мъжете вътре го забелязаха. Пръв бе шофьорът, който смушка спътника си с лакът. Ричър видя и двамата да се напрягат. Той продължи по тротоара. Бавно и спокойно. С отпуснати ръце, леко раздалечени от тялото. Като човек, който не желае никакви недоразумения. Ричър се изравни с десния прозорец на шевролета, спря и се усмихна дружелюбно. Мъжът на предната дясна седалка го изгледа продължително и свали прозореца.

– Какво искаш? – попита той.

– Първо, искам да се извиня за вчера – каза Ричър. – Намесих се в ситуация, от която нищо не разбирам. Нямах представа какво става и действах по инстинкт. Надявам се, че приятелите ви са добре. Както и да е, междувременно си поговорих с един много интересен човек. Той ми обясни някои неща. Например какво трябва да направя, ако искам да напусна града невредим. Затова ви предлагам сделка. Знам къде е Ръдърфорд и съм готов да ви го предам незабавно. Но ще трябва да действате бързо. Не остава много време. Той е убедил портиера да ви пробута някаква история за летището, но истината е, че се е уговорил с някакъв тип да го изведе нелегално от страната. Частен самолет. Фалшиви документи. Промяна на външния вид. Каквото се сетите. Да се срещнем в кафенето след пет минути и ще ви обясня всичко. Не се бавете. Нямате време. Замотаете ли се, Ръдърфорд ще ви се изплъзне като вода между пръстите. И този път вината няма да е моя.

Ричър продължи до следващата пряка и в мига, в който се скри от погледа на мъжете в шевролета, хукна с всички сили. Насочи се към входа на сградата на Ръдърфорд, след което се шмугна в страничната уличка. Раздалечи двата контейнера за боклук и се скри в пространството между тях. Предполагаше, че хората в шевролета няма да споделят с никого какво бяха чули току-що. Та то бе толкова откачено! Първо щяха да го обсъдят помежду си. В продължение на поне една минута. Вероятно нямаше да повярват на Ричър, но можеха ли да си позволят да игнорират думите му? Едва ли. Щяха да решат да го последват. Но първо щяха да докладват. На онзи, който издаваше заповедите. Тогава щеше да настъпи най-критичният момент. Ако Ричър бе изиграл ролята си твърде убедително, те може би щяха да напуснат поста си пред подземния паркинг. Да заобиколят и да спрат близо до кафенето. Ричър се надяваше да не е бил толкова убедителен. В такъв случай по-разумният подход изискваше двамата да се разделят. Единият щеше да продължи наблюдението от шевролета, тъй като щеше да реши, че думите на Ричър най-вероятно са лъжа. Другият обаче щеше да тръгне пеша към кафенето, в случай че Ричър бе казал истината. След като обсъдеха въпроса, двамата мъже от шевролета нямаше да разполагат с много време. Трудно щяха да стигнат преди крайния срок. Затова вторият наблюдател щеше да тръгне по възможно най-бързия маршрут. С други думи, по възможно най-краткия. И той щеше да го отведе до тази странична уличка.

Часовникът в главата на Ричър показваше, че от мига, в който се отдалечи от шевролета, са изминали точно четири минути. Никой не влезе в страничната уличка. Четири минути и трийсет секунди. Никой не идваше. Четири минути и четиресет и пет секунди. Ричър чу стъпки. Някой тичаше. Леко. Бързо. Устремено. Насочваше се право към него. Ричър изчака още секунда, след което излезе от скривалището си между контейнерите за боклук. На три метра от себе си видя мъжа от шевролета. Той спря след още една крачка и зае същата странна поза, която бе заел и предишния ден. Но после май размисли. Може би заради изражението на Ричър. Може би заради разликата в телосложенията. Може би защото си спомни какво се бе случило с двамата му колеги. Каквато и да бе причината, мъжът се изправи, посегна към гърба си и извади пистолет. "Берета М9".

– Няма да ни предадеш Ръдърфорд, нали? – попита той.

– Може и да го направя – отвърна Ричър. – Но при едно условие.

– Какво?

– Кажи ми защо го преследвате.

Човекът се сепна, но отговори:

– Ръдърфорд има нещо, което искаме.

– Наистина ли бе, Шерлок? – възкликна Ричър. – А по-конкретно?

– Не мога да бъда по-конкретен. И не е необходимо. Защото много скоро ти сам ще се молиш да ни кажеш къде е Ръдърфорд.

– На нас? – попита Ричър. – Кои сте вие?

– Ще разбереш, когато му дойде времето. – Мъжът направи кръгово движение с пистолета. – А сега се обърни. Ръцете на стената. Краката широко разтворени. Не се съмнявам, че процедурата ти е добре позната.

Стоеше на два метра разстояние. С други думи, извън обхвата на Ричър. Но Ричър бе поне с двайсет и пет или трийсет сантиметра по-висок от него.

– Ти печелиш – заяви Ричър.

И започна да се обръща. По посока на часовниковата стрелка. Като използва за опора десния си крак. Така придвижи левия по-близо до мъжа с пистолета. На практика скъси наполовина разстоянието между тях. После продължи завъртането, докато лявото му рамо се озова срещу мъжа. Тогава стъпи здраво на земята, протегна рязко ръка и сграбчи отдолу дулото на пистолета. Ричър изви рязко оръжието и го дръпна с такава сила, че счупи показалеца на своя противник и увреди сухожилията на китката му. Мъжът изви от болка и отскочи назад. Пистолетът падна на земята. От разкъсаната кожа над кокалчето на показалеца потече кръв. Нещастникът поднесе раната към устата си и засмука кръвта. А след това насочи вниманието си към Ричър. Отстъпи крачка назад и се престори, че ще го изрита, но вместо това замахна в опит да нанесе кроше в слепоочието му. Ричър се наведе назад и блокира удара с такава сила, че нападателят му се завъртя около оста си и остави лявата половина на тялото си напълно беззащитна. Ричър стовари юмрук в бъбрека му. Приготви се да нанесе ритник, но се отказа в последния момент и блъсна бедрото на мъжа със стъпалото си. Противникът му залитна назад и настрани, краката му се оплетоха и той се спъна сам, след което се свлече в подножието на отсрещната стена.

Ричър пристъпи към него и изчака мъжът да го погледне в очите.

– Какво искате от Ръдърфорд?

Непознатият се изправи първо на четири, а после и на два крака, но остана приведен, с увиснали рамене като човек, който приема пълното си поражение. Миг по-късно обаче цялото му тяло експлодира и той нанесе два бързи резки удара с ръце с надеждата да отблъсне Ричър назад. Мъжът замахна още два пъти и се завъртя, вдигна десния си крак и го насочи към главата на Ричър. Попаднеше ли в целта, този удар щеше да създаде проблем. Не защото силата му щеше да прати Ричър в несвяст, а защото можеше да го забави. Да го дезориентира. Да даде на противника му възможност да се върне в боя. Ричър обаче не отстъпи назад. Той направи това, което винаги правеше в подобни ситуации. Пристъпи по-близо до опасността. Ричър видя, че тялото на мъжа започва да се завърта, и пресрещна крака му, преди онзи да го вдигне по-високо от кръста си. Приклещи пищяла му между ръката и тялото си и плъзна длан напред, за да сграбчи коляното му. А после повдигна крака на своя противник, в резултат на което мъжът се олюля с надеждата да запази равновесие, а на лицето му бе изписано искрено възмущение.

– Запази тези удари за спортната зала – посъветва го Ричър. – Защото там има правила, докато тук има само решения и последствия. В твоя случай става въпрос само за едно решение. И ти трябва да го вземеш сега. Трябва да решиш дали да ми кажеш какво знаеш. Не го ли направиш, никога няма да проходиш отново. Не и без накуцване.

Мъжът не отговори.

– Помисли си хубаво – продължи Ричър. – Виждал ли си някога рентгенова снимка на коляно? Костите са най-малкият ти проблем. Те заздравяват лесно. Трябва да мислиш за останалото. Връзки. Сухожилия. Хрущяли. Но най-вече за връзките. Ако те пострадат, при това не особено сериозно, и ти си световноизвестен спортист с купища пари и мигновен достъп до болница, имаш шанс да се възстановиш. Но ти не си световноизвестен спортист. Предполагам, че не разполагаш с купища пари. Мога да те уверя, че ако моят крак се стовари върху коляното ти с цялата тежест на тялото ми, уврежданията ще бъдат повече от тежки. Мога да ти го гарантирам.

Мъжът се дръпна назад в опит да освободи крака си. Замахна с лявата ръка с надеждата да удари Ричър, но възможностите му за реакция бяха ограничени от блокирания му крак.

– Добре – предаде се той, останал без дъх. – Добре. Прави каквото искаш. Няма да ти кажа нито дума.

Ричър не помръдна.

– Хайде. Какво чакаш? Направи го!

– Това е последният ти шанс – каза Ричър. – Какво искате от Ръдърфорд?

– Няма значение какво ще ми направиш. Никога няма да ти кажа нищо.

– Щом искаш.

Ричър вдигна десния си крак, задържа го във въздуха и погледна мъжа в очите. После понечи да го стовари върху коляното на опорния крак на своя противник. Мъжът отметна глава назад, затвори очи и изохка тихо, но не каза нито дума. Обувката на Ричър бе солидна, тежка. Ричър спря крака си на сантиметър от коляното му. А после стъпи на земята. Пусна крака на мъжа и едновременно с това го удари с юмрук под ухото. Противникът му залитна настрани, с все още протегнат десен крак, сякаш се канеше да ритне футболна топка, и не помръдна повече.

Ричър се увери, че човекът диша, след което взе пистолета му, който се оказа добре поддържан за разлика от оръжието на Марти. После го претърси. Откри портфейл с пари, които прибра като военна плячка, но не намери кредитна карта, шофьорска книжка или какъвто и да било документ с име или адрес. Не откри и резервен пълнител. Джобовете на мъжа бяха празни с изключение на мобилния му телефон. Ричър натисна бутона под дисплея, но се появи съобщение, че устройството не разпознава пръстовия му отпечатък, затова да опита отново или да въведе код. Ричър поднесе телефона към палеца на изпадналия в безсъзнание мъж и дисплеят светна. Ричър докосна иконката с изображение на телефонна слушалка. Появи се списък с обаждания. Най-старите бяха от вчера. Нямаше гласови съобщения. Нито пък текстови. В указателя имаше само пет номера без нито едно име срещу някой от тях. Ричър прибра телефона в джоба си, мушна пистолета в колана и взе найлоновия плик, който бе оставил между двата контейнера за боклук. Извади тиксото, омота глезените на мъжа, а после и ръцете му зад гърба. Постави парче тиксо и върху устата му. Накрая го метна на рамо и го изхвърли в единия контейнер.