Стражът

14.

Сперански бе в кабинета си. Разглеждаше каталози на търговци на едро на електроуреди и се опитваше да открие най-близкото подобие на прожектор, използван за нуждите на противовъздушната отбрана през Втората световна война, когато кодираният му телефон иззвъня отново.

– Бяхме прави – заяви гласът от другия край на линията. – Беше капан.

– Колко зле е положението? – попита Сперански.

– Можеше да е по-зле. Основният екип от четирима души е слязъл в подземния паркинг. Анализирали са ситуацията, поставили са проследяващо устройство на колата на Ръдърфорд и са се оттеглили необезпокоявани. Скитника е спипал двамата, които са наблюдавали сградата отвън.

– Мъртви ли са?

– Не, но ще бъдат извън строя за известно време. Доста са пострадали. Единият е ухапан от плъх, преди да го открият. Скитника ги е изхвърлил в контейнери за боклук.

– Центъра знае ли?

– Да. Но не се тревожи. Полицията не е замесена. Никой не е видял нищо. Случаят не е привлякъл излишно внимание. Центъра не отменя операцията, но ще вземе мерки.

– Какви мерки?

– Изпращат човек. Денисов. До пристигането му останалите от екипа ще са ангажирани единствено с външно наблюдение.

Сперански замълча. Никога не бе работил с Денисов. Но бе чувал за него. Денисов бе започнал кариерата си като специалист по разпитите. Наричаха го Човека полиграф. Най-вече заради външността му. И заради буйния му нрав. Заради способността му да развързва езици.

– Мислех, че отдавна не използват Денисов за оперативна работа – каза Сперански. – Твърде много от неговите разпити приключват злощастно.

– Не, отново е в строя – отвърна гласът. – Прекара последните пет години в Чечня, където е разширил репертоара си и е поработил върху дисциплината си. Сега е реабилитиран. Отново се ползва с благоразположението на шефовете.

– И те ще му позволят да се заеме с Ръдърфорд? Не е ли прекалено?

– Не с Ръдърфорд, а със Скитника. Останалата част от екипа ще може да съсредоточи усилията си върху Ръдърфорд както преди.

– Чакай малко – възкликна Сандс и отиде до прозореца, след което се обърна и погледна Ръдърфорд в очите. – Как е възможно да изхвърлиш всички сървъри на боклука? Колко машини общо си ползвал?

– Осем. – Ръдърфорд заби поглед в земята. – Е, не ги изхвърлих на боклука в буквалния смисъл… но все пак може да се нарече и така.

– Какво направи с тях?

– Ами първо вратата на сървърния шкаф се счупи, когато я затръшнах. Направих го от яд, щом разбрах, че програмата не работи. После отскубнах всички кабели. Исках да изхвърля целия шкаф на боклука, но когато се опитах да го изнеса от стаята, не можах да го повдигна над прага и го зарязах. Залепих му бележка, на която написах, че е за боклука.

– Това се случи, преди да те уволнят ли?

– Точно така. В деня на атаката.

– Шкафът беше ли още там, когато напусна? – Ръдърфорд сви рамене.

– Нямам представа. Оттогава не съм се връщал в компютърната зала. Нямаше смисъл. Нищо не работеше. Мина ми през ума да се отбия последния ден, но едва бяха минали десет минути от влизането ми, и ми връчиха уведомлението…

– Никого ли не назначиха на твое място?

– Все още не. – Ръдърфорд наведе глава. – Длъжността не изглежда особено привлекателна. Нищо не работи. Водех се ръководител на отдел, но отдел практически няма. Има още двама колеги, като единият е на половин ден. И двамата са в неплатен отпуск, докато компютрите заработят отново.

– Добре тогава, каква е вероятността някой да види бележката? Онази, в която пише да изхвърлят сървърите. И да се заемат с изпълнението ѝ.

– Доста малка.

– С други думи, може да са още там?

– Възможно е.

– Да тръгваме тогава. Какво чакаме? Да отидем и да проверим.

– Няма смисъл. Не можем да влезем. Взеха ми ключовете.

– Ръсти! Сериозно ли? Помисли малко! Забрави ли къде съм работила цели десет години? За един федерален агент няма заключени врати. Освен това там няма да има никого. Охранителната система не работи. Сървърният шкаф може да е навън, на тротоара, и да ни очаква да го вземем.

– Как ще го преместим?

– Няма да е проблем. В склада трябва да има товарна количка. Как иначе са го внесли навремето?

– Имах предвид друго. Няма да се побере в колата ми.

– Затова взех микробус под наем. Но няма да идваме тук с него. Не и при положение, че сградата е под наблюдение, а портиерът докладва всяка твоя стъпка. Ще го оставим в склад под наем. Ще го скрием там. А утре ще наемем офис. Или дори стая в мотел. Ще ни трябва захранване. Работно място. Далече от чужди очи.

Тримата съставиха ясен и подробен план. Сандс щеше да излезе първа и да се помотае във фоайето. Щеше да се извини на портиера за грубото си държание и да спомене, че приятелят ѝ се чувства много по-добре. Толкова добре, че ще излезе да се поразходи с колата. Ричър и Ръдърфорд щяха да предоставят на портиера достатъчно време, за да изпрати съобщението. След което щяха да се спуснат в подземния паркинг и да вземат фолксвагена на Ръдърфорд. Ричър щеше да шофира. Щеше да мине по уличката с контейнерите за боклук, но достатъчно бавно, за да може Ръдърфорд да скочи, да се скрие и да изчака Сандс да го вземе. После Ричър щеше да продължи да отвлича вниманието на хората в тойотата и така Ръдърфорд и Сандс щяха да разполагат с достатъчно време да отидат до бившата месторабота на Ръсти.

Казват, че и най-добрите планове оцеляват само до първия контакт с врага.

Или в този случай, докато надделее желанието на Ричър за контакт с врага.

Той започна да кръстосва безцелно улиците на града, досущ като човек, който няма никаква представа, че за бронята на колата му е прикрепен предавател, и се опитва да открие дали някой не го следи. Беше му тясно и некомфортно, въпреки че бе дръпнал седалката назад. Педалите, които стърчаха от пода, бяха толкова твърди и неудобни. Нямаше достатъчно място за краката му. Ръчната скоростна кутия постоянно тракаше и виеше, а честите завои изискваха почти непрекъсната смяна на предавките. Но най-много от всичко Ричър се дразнеше от обстоятелството, че се налага да приеме на доверие присъствието на преследвачи по петите си. Той обичаше да усеща присъствието им. Да ги вижда в главата си като точици, които се движат по карта. А сега се чувстваше като в пълен мрак. Сякаш всички светлинки бяха изчезнали.

Ричър провери резервоара на фолксвагена. Беше почти празен. Винаги се учудваше на цивилните, които забравяха да напълнят резервоара на колата си. Какъв е смисълът да разполагаш с кола, ако тя не е добре поддържана, готова за ползване? Той поклати глава и се насочи към бензиностанцията, на която се бе отбил по-рано с Ръдърфорд. Избра колонката, която бе най-близо до сградата, и пристъпи към нея от дясната ѝ страна. Така евентуален наблюдател откъм шосето нямаше да успее да разгледа добре колата. Ричър заключи шофьорската врата и влезе вътре.

Започна от щанда с дрехите. Обикновено не се преобличаше по два пъти на ден, но сега условията го изискваха, тъй като ситуацията бе динамична. В момента действаше на тъмно, затова бе важно да заблуди противника. Ричър избра черен панталон и черен суичър с качулка, плати и отиде да се преоблече в тоалетната. После се върна на щанда за дрехи и грабна пакет с три тениски от рафта. Накрая взе карта, фенерче и туба за бензин от щанда за автомобилни принадлежности. Плюс стек с дванайсет бутилки вода. Напълни огромна половинлитрова чаша с онова кафе с двойна доза кофеин, което шофьорите на камиони пият, когато им се налага да пътуват цяла нощ. На касата добави към покупките си две запалки и предплати бензина.

Ричър се върна в колата и разпредели новите си придобивки. Всичко освен кафето и тубата отиде на пода пред седалката до него. Остави там и по-големия нож и тиксото, които бе купил по-рано. Прибра по-малкия нож и запалките в джоба си и мушна двата пистолета на кръста си. Напълни догоре резервоара на фолксвагена, а също и тубата, която прибра в багажника. Разгледа картата, за да открие как да стигне до шосето, по което Марти бе потеглил сутринта, без да се връща отново в града. Откри маршрут, който извиваше на запад. Намести се с усилие зад волана и потегли.

На картата пътят бе представен като дебела черна линия. Което предполагаше, че е широк. Достатъчно широк. Като този, по който Ричър бе стигнал до бензиностанцията. Този път обаче той стана жертва на груба грешка на картографията. На практика шосето се оказа малко по-широко от черен път. Ричър предположи, че оттук първо са минавали конски впрягове с каруци, след което коловозите са били заравнени с трактор и накрая общинските власти са решили да се погрижат за него. Да го разширят малко. Да го поизправят. Да положат тъничък слой асфалт. И от време на време да изпращат някоя ремонтна бригада, която да се грижи за неравната напукана асфалтова лента, която се виеше като змия през полята и рехавите горички. Ричър караше бавно и спокойно. Целта му бе да ограничи до минимум превключването на скоростите. Освен това не искаше да се озове в някоя канавка.

В крайна сметка пътят го отведе южно от града, до маршрута, който Марти бе използвал. Бързо се смрачаваше и трафикът, който и бездруго бе слаб през деня, сега намаля още повече. Ричър поглеждаше в огледалото през няколко секунди. Нямаше и следа от кола след него. Нито последен слънчев отблясък върху предното стъкло. Нито светлина от фарове. Ричър излезе на дълга права отсечка и натисна педала на газта до ламарината. Двигателят затрака силно, воланът заподскача в ръцете му. Той поддържа тази скорост до първия завой, след което натисна спирачките. Закъсня с частица от секундата. Колата се затресе, тесните гуми засвириха. Ричър навлезе в насрещната лента, изправи волана, прибра се в своята и намали скоростта. Погледна в огледалото. Нямаше и следа от кола зад гърба му. Подмина мястото, на което Марти бе спрял. Отново погледна в огледалото. И отново никаква следа от кола. Ричър видя полето, през което бе минал направо. Нямаше и следа от кола. Натисна газта и мина под моста, по който някога фермерите бяха пренасяли вода за насажденията. Никаква следа от кола. Миг по-късно немощните фарове на стария фолксваген осветиха големия надпис Студебейкър. Ричър намали скоростта, защото искаше преследвачите му да видят какво прави. Стига някой да го преследваше, разбира се.

Ричър насочи фолксвагена между стария автосалон и изоставената бензиностанция. Той спря колата и излезе, като остави вратата си отворена. Надзърна в бензиностанцията, за да се увери, че Марти не е там, окован все така в белезници за онази тръба, след което взе тубата от багажника и бутилките вода, тениските и фенерчето от пода до седалката. Ричър остави и дясната врата отворена, после се насочи към онази част от автосалона, от която бе видял да се появяват жената и един от мъжете. Дръпна силно парчето шперплат. То не бе добре заковано в единия край и Ричър разшири отвора, за да се промъкне. Озова се в просторно помещение с високи сводести прозорци, заковани с дъски. Покрай едната стена бяха наредени витрини с изпочупени стъкла и празни рафтове. Ричър насочи лъча на фенерчето надолу към пода, обходи бавно помещението и откри следи от обувки върху прахоляка. Проследи ги и откри врата в срещуположния край. Тя водеше към дървено стълбище, което определено не изглеждаше в добро състояние. Боята се бе олющила отдавна, стъпалата бяха напукани и дори разцепени, парапетите бяха провиснали. Ричър се замисли дали да се качи. Можеше да реализира плана си и на земята, стига да намереше добро прикритие. Но в момента бе настроен да търси не само практично, но и зрелищно решение.

Ричър започна да се изкачва по стълбището, като стъпваше възможно най-близо до стената, където то би трябвало да е най-здраво. Вземаше стъпалата едно по едно, като ги проверяваше внимателно, преди да прехвърли цялата си тежест върху всяко от тях. Така се добра до площадката на върха, която водеше до люк, през който да излезе на покрива. Ричър прехвърли през него бутилките с вода, а след тях и тубата с бензин. Накрая се провря и той самият. Покривът бе гладък. Вероятно някога е бил покрит с ламарина, която да го направи водоустойчив, а също и да предпази сградата от жарките лъчи на лятното слънце. Сега повърхността бе потъмняла и боята падаше на люспи. Покривът беше осеян с листа, клонки и всевъзможни боклуци, които вятърът бе довял. Повечето от тях бяха струпани в подножието на ниската стена, която го опасваше. Самата стена бе висока около деветдесет сантиметра. Прилича на крепостен вал на миниатюрен замък, помисли си Ричър. Той имаше намерението да я използва именно в такава роля.

Ричър прекоси покрива до задния му край, който се намираше близо до съседната сграда, извади шест бутилки от стека, изля водата и ги напълни с бензин. Наряза две тениски на ивици и ги напъха в бутилките, като остави достатъчно плат да виси отвън. Накрая подреди бутилките в основата на стената и извади от джоба си една от запалките.

В плана на Ричър липсваше само един елемент. Мишена. Той седна и зачака. В прохода между двете сгради не се появи кола. Ричър започваше да се тревожи, че всичките му усилия са отишли напразно. Отиде до другия край на покрива, откъм стълба с рекламата на "Студебейкър", и огледа шосето. Пустота. Изведнъж – на близо четиристотин метра в далечината – като че ли проблесна нещо. А може би просто му се бе сторило. Ричър не бе сигурен. Той продължи да наблюдава пътя с надеждата блясъкът да се появи отново и тогава чу шум от автомобилен двигател. Някой идваше, но от другата посока. Товарен микробус. Движеше се бързо и подскачаше по шосето. Зад волана седеше може би водопроводчик, който няма търпение да се прибере у дома след тежък ден. Или електротехник. Или просто някой пияница.

Микробусът намали и фаровете му осветиха познат силует, спотаил се под моста. Синята тойота. Тя го бе проследила. Но пътниците в нея като че ли нямаха намерение да установяват контакт с Ричър. А само да го наблюдават. Да разберат къде отива. Да го следят достатъчно отблизо, за да видят, ако смени колата или се качи при някого. Бяха прекалено далече, за да може Ричър да подпали тойотата. Затова той продължи да наблюдава и да обмисля възможностите да промени тактиката. Да скъси разстоянието.

Изминаха пет минути. Пътниците в тойотата не помръдваха. Тогава телефонът на Ричър завибрира. Бе получил ново съобщение. Пак от Ръдърфорд. Пак със същото съдържание. В безопасност. Това означаваше, че Ричър също може да се върне в града. Да остави тойотата да го последва. Да се влачи подире му, водена от електронния предавател. Хората в нея щяха да изпратят на шефовете си скучен, безобиден доклад, който да не пропусне нито една подробност от вечерта на Ричър. На него обаче тази идея не му допадна. Когато изпращаше послание, Ричър държеше то да бъде ясно и недвусмислено. Някой бе пуснал шестима души подире му. Щеше да е добре да завърши деня, като изпрати в болница поне двама от тях.

Ричър прибра запалката в джоба си и изля бензина от бутилките. Спусна се по стълбите в автосалона, прекоси помещението и се озова пред вратата в средата на отсрещната стена. Тя водеше към коридор с друга врата в далечния край, плюс още една врата отляво и две отдясно. Предвид възрастта на сградата Ричър предположи, че зад вратата отляво се намират външен офис, предназначен за секретарка, и вътрешен, използван от управителя на автосалона. Или от собственика. И двете помещения бяха празни. Първата врата отдясно водеше до малка кухня, в която нямаше никакви уреди, само евтин пластмасов плот с достатъчно място за приготвянето на напитки и сандвичи. Втората отвеждаше до две тоалетни с килер между тях, използван някога от чистачките. В него имаше метла, парцал за под, кофа. Ролки кухненска хартия, шише белина и препарат за почистване на пода. Ричър продължи към вратата в края на коридора. Зад нея се намираше последното помещение в сградата. То бе огромно, с ролетни врати отстрани и канали за автомобили, вкопани в земята, но без подемници или достатъчно място за компресор и инструменти. Тук са мили и лъскали колите, преди да ги изложат в салона, помисли си Ричър. Или са ги приготвяли, преди да ги предадат на новите собственици. До една от стените имаше метален шкаф. Ричър го отвори с усилие и откри туба е паста за миене на ръце, отдавна изсъхнала. Кутия полираща вакса за автомобил. Друга кутия с паста за избелване на автомобилни гуми с бял кант. Шише течен перилен препарат. Концентрат за премахване на катран. Течност за миене на прозорци. Ричър отвори шишето и помириса съдържанието му. Кимна доволно. Върна се в килера и взе белината. Време бе да покаже какво си спомня от уроците по химия в гимназията.

Ричър се провря в отвора между талашитените плоскости и се върна при колата. Застана до задната броня и плъзна ръка отдолу, за да напипа проследяващото устройство. Откачи го и го постави на земята точно под фолксвагена. Изпи последната глътка кафе, свали капачето и изсипа утайката на земята. Уви последната останала тениска около главата си така, че тя да покрие носа и устата му. После се зае да смесва препаратите на една ръка разстояние, което при него бе по-голямо, отколкото при повечето хора. Първо изля белината в чашата за кафе. Напълни я до половината, след което сипа препарат за миене на прозорци. Сложи капачето. Затвори дясната врата. Свали прозореца отляво, седна зад волана и запали двигателя. Ричър хвана чашата в лявата си ръка, за да може да сменя скоростите с дясната. Потегли бавно към шосето. Караше без светлини, възможно най-плавно, без да друса, обратно към града.

Тойотата не бе помръднала от мястото си под моста. Беше спряла с дясната страна към масивните тухлени колони, крепящи конструкцията през последните сто години. Ричър приближи фолксвагена плътно до шофьорската врата и така тойотата се оказа притисната от двете страни като плънка в сандвич. Ричър свали тениската от лицето си. Жената зад волана на тойотата го погледна. Първата ѝ реакция бе изненада, втората – подозрение. Ричър ѝ махна да свали прозореца.

– Как сте? – попита Ричър и я озари с възможно най-дружелюбната си усмивка. – Външното наблюдение може да бъде безкрайно скучно занимание, нали? Затова ви донесох нещо, което да ви освежи, да ви вдъхне малко живец…

Ричър свали капачето, протегна ръка през скута на жената и изсипа съдържанието на чашата върху централната конзола на тойотата. После вдигна прозореца на фолксвагена. Миг по-късно в съседната кола се издигнаха кълбета зеленикав дим. Гимназиална химия. Която Ричър отлично си спомняше. Четиримата в тойотата започнаха да крещят и да търкат очи, след което веднага посегнаха към дръжките на вратите. Вратите от другата страна обаче се удариха в тухлените колони, а отворите бяха прекалено тесни, за да се измъкне през тях човек. Вратите откъм Ричър пък бяха притиснати от фолксвагена. Ричър изчака още малко и потегли. В огледалото видя как първата двойка излиза навън и се олюлява. Последва я втората двойка. Четиримата се запрепъваха около тойотата с протегнати напред ръце като зомбита от филм на ужасите.

Когато се върна в апартамента на Мич, Ричър имаше чувството, че се пренася напред във времето и надзърта в бъдещето. Ръдърфорд стоеше прегърбен. С увиснали рамене. Унил. Влачеше крака по пода. Погледът му бе помътнял, сякаш бе остарял с петдесет години само за тази вечер.

– Да не би да си пил? – попита Ричър.

Ръдърфорд не отговори.

– Къде е Сара?

– Банята. – Ръдърфорд едва се добра до канапето и седна тежко.

– Как мина?

– Имаме добри новини – отвърна Ръдърфорд. – Някои дори са повече от добри. Но имаме и ужасни новини. С кои да започна?

– С добрите.

Ръдърфорд посочи към кухненския бокс. На плота стоеше голям сребрист лаптоп, свързан с електрическата мрежа посредством навит като спирала кабел.

– Взехме това.

– Компютър? – попита Ричър.

– Не просто компютър – отвърна Ръдърфорд с нотка гордост в гласа. – А компютърът, за който онези тъпаци, адвокатите на градската управа, ми поискаха четиринайсет хиляди долара. Това е добрата новина. Не ме ли възстановят на работа, мога да се преквалифицирам в професионален взломаджия. Влязохме. Излязохме. Никой не разбра, че сме били там.

– А сървърите?

– С тях са свързани лошите новини. Няма ги. Проверихме навсякъде. Не е останало дори счупеното стъкло от вратичката на сървърния шкаф.

– Но няма да се откажем, нали, Ръсти? – Сара излезе от вратата до кухненския бокс. Косата ѝ бе увита в кърпа, а тя бе облякла черна сатенена роба, която ѝ бе с няколко номера по-голяма. – Ще открием проклетите сървъри. Ще започнем още утре. Ще претърсим целия щат. Цялата страна, ако се налага. Все ще ги открием някъде.

– Как изглеждат? – попита Ричър. – Можете ли да ми ги опишете?

– Мога да ти покажа снимки – каза Ръдърфорд. – Да ти дам модела, серийните номера… Защо?

– Оставете ме аз да ги открия. Двамата със Сара трябва да напуснете града.

– В никакъв случай. – Ръдърфорд скръсти ръце. – Вече го обсъждахме.

– Няма да заминем без сървърите. – Сара седна на канапето до Ръдърфорд. – Можем да ги пренесем където си искаме. И да работим от всяка точка на страната. Няма да спечелим нищо, като се излагаме на опасност по-дълго от необходимото.

– Трябва да тръгнете още сега – настоя Ричър. – Някой иска тези сървъри толкова много, че изпрати шестима души след вас. Те се провалиха, но смятате ли, че шефовете им ще се откажат? Не. Ще изпратят дванайсет души. Осемнайсет. Кой знае колко? И когато ви спипат, колко време ще оцелеете, след като разберат, че не знаете къде са сървърите?

Сандс намести кърпата на главата си. Ръдърфорд не каза нищо.

– Трябва да заминете – продължи Ричър – Открия ли сървърите, ще ги предам на ФБР. Те знаят какво да правят с този дигитален отпечатък, който смятате, че се намира в някой сървър. Ще се върнете, когато стане безопасно, ако все още го искате.

– Не. – Ръдърфорд поклати глава. – Не ме интересува колко хора ще пратят. Няма да позволя да ме прогонят от дома ми. И няма да дам сървърите на никого. Все още… не и ако има шанс да доразвием "Цербер" и да го превърнем в програма, която да донесе много пари. Не искам да ти се сторя твърде елементарен или алчен, но я погледни този апартамент! Мич е десет години по-млад от мен. Хрумнала му е една добра идея и… виж! А аз цял живот си скъсвам задника от бачкане! Заслужавам този шанс!

– Струва ми се справедливо – обади се Сандс и прибра непокорен кичур коса под хавлиената кърпа. – Разбира се, че заслужаваш шанс. Ще спечелиш много, ако "Цербер" успее. И двамата ще спечелим. Но няма да спечелиш, ако те убият. Затова не го приемай така, сякаш някой те прогонва от дома ти. Приеми го като отпуск. Ако Ричър открие сървърите, ще направим копие и ще го предадем на ФБР. Ще сключим споразумение с Бюрото, което да не им позволява да създават продукти на базата на това, което ще намерят на сървърите. Не че ще го направят дори да не сключим споразумение… А междувременно ще продължим работата върху модели. При мен, където е далеч по-безопасно. Представи си как ще се чувстваш, когато се върнеш в града с чисто нов ролс-ройс. Бившият ти шеф ще те моли да заемеш старата си длъжност. А ти ще го пратиш по дяволите.

Нещо изписука в кухнята и Ръдърфорд се изправи.

– Това е моят компютър. Приключил е с обновяването на софтуера. Най-после. Я да видя… – В този момент телефонът му иззвъня. Ръсти погледна дисплея и съобщи: – Местен номер. Не го познавам. Да вдигна ли?

– Това е твоят телефон – отвърна Ричър.

Ръдърфорд натисна един клавиш и поднесе телефона до ухото си.

– Ало! – Той се заслуша за момент, след което подаде апарата на Ричър. – Полицай Рул. Иска да говори с теб.

– Аз съм – каза Ричър, стана и отиде до прозореца.

– Трябва да поговорим – заяви Рул. – Ще ти дам адрес. Ела сам. Вратата на гаража ще бъде отворена. Влез направо и остани в колата.

Ричър с лекота откри адреса, който Рул му бе дала. Оказа се малка еднофамилна къща с чист и съвсем обикновен двор, разположена на чиста и съвсем обикновена улица в задрямал квартал на километър от Съдебната палата. Улицата беше преасфалтирана преди година, ако се съдеше по цвета и липсата на пукнатини. Липсата на тротоари обаче изглеждаше странна. Уличното платно опираше в имотите на хората. То бе долепено направо до моравите, подходите към гаражите или лехите с цветя и ниски храсти. Ричър се запита дали това се дължи на горещината. Или на влагата. А може би жителите на това градче просто не обичаха физическите усилия, свързани с излизането от собствените им дворове.

Ричър видя отдалече къщата, която търсеше, защото пред нея бяха паркирани полицейска патрулка и хонда сивик последен модел. Той предположи, че това е личният автомобил на Рул. Ричър намали в началото на пряката и погледна в огледалото, за да се увери, че никой не го следи, след което зави по уличката към гаража. Ролетната врата мигом започна да се вдига с потракване и когато се отвори напълно, Ричър влезе в гаража. Той угаси двигателя и вратата започна да се затваря. На едната стена бе монтирана алуминиева стълба, на другата бе окачено колело. Имаше и масивен стелаж, отрупан с торове, хербициди и всевъзможни градински инструменти, които Ричър нямаше представа за какво служат.

Когато вратата на гаража се спусна докрай, вляво от Ричър се отвори друга врата, през която се влизаше в къщата. На прага се появи полицай Рул. Тя бе облечена с тъмносин спортен панталон и тениска в същия цвят. Косата ѝ бе хваната със златна шнола. В ръката си държеше тънък плик. Ричър отвори вратата на колата и понечи да излезе, но тя поклати глава и му нареди с жест да остане вътре.

– Трябва да побързаме. Съседката ми ще се прибере всеки момент, а не искам да види как си тръгваш.

– Смяташ, че те шпионира ли?

– Май никога не си живял в малък град – усмихна се Рул, но лицето ѝ бързо помръкна. – Разбира се, че ме шпионира. Тук всеки шпионира всекиго. Може би не по начина, който си представяш, но все пак… Заповядай – каза тя и подаде на Ричър голям плик. – Това е за теб.

– Какво е? – попита той.

Пликът не беше надписан. Нямаше адрес, печат или етикет.

– Материалите по случая. Или по-точно, копия. Случаят с убийството на онази журналистка, за която ме пита.

– Защо ми ги даваш?

– Защото ми дойде до гуша. Случилото се с нея е ужасно, а никой в управлението не си мърда пръста. Ти си бил военен полицай. Демонстрира добра интуиция по отношение на онзи боклук, приятеля на Холи. Може да откриеш нещо. Да помогнеш на справедливостта да възтържествува. Името на жертвата е Тони Гарза. Не съм чувала Гудиър да го произнася на глас.

Полицейските фотографии на убитата журналистка лежаха в плика, а пликът лежеше под стелката на предната дясна седалка в колата на Марти. Винаги съществуваше вероятността някой пътен полицай да спре Ричър за проверка, а той не искаше ченгето да забележи плика и да започне да задава въпроси. Но макар да бе скрил снимките, онова, което те бяха запечатали, продължаваше да измъчва съзнанието му, докато шофираше. Фактът, че ги бе видял, нямаше никакво значение за Тони Гарза. Тя си оставаше все така мъртва. За Ричър обаче имаше значение. Той не изключваше възможността именно убийците на Гарза да преследват Ръдърфорд. Или най-малкото, хора от тяхната организация. След като Ричър се бе уверил на каква жестокост са способни те, не биваше да оставя Ръдърфорд сам.

Сандс отвори на Ричър, когато той почука на вратата на апартамента. Тя бе изсушила и сресала косата си и бе облякла спортен клин и широка светлорозова копринена блуза.

– Всичко наред ли е? – попита Сандс. – Рул защо искаше да се срещне с теб?

– Имаше информация за мен. Искаше да поговорим на четири очи. Като ченге с ченге… бивше ченге. Във връзка с един случай, за който я разпитвах по-рано.

– Информацията полезна ли беше?

– Не бих я нарекъл полезна, но хвърля допълнителна светлина върху станалото.

Ръдърфорд седеше в кухнята пред лаптопа, чиято батерия очевидно не бе в добро състояние, тъй като кабелът му бе включен в контакта.

– Това нещо работи ли? – попита Ричър. – Трябва да намериш онзи имейл, който Тони Гарза, журналистката, ти е изпратила.

Ръдърфорд затрака по клавиатурата и след минутка подкани Ричър да погледне екрана.

– Ето го – обяви Ръдърфорд. – Както казах, тя се интересуваше от архива на сделките с недвижими имоти. И по-конкретно, от един адрес. Но не спомена името на собственика.

– А второто съобщение? – попита Ричър.

Ръдърфорд поклати глава.

– Беше го оставила на гласовата поща. Изтрих го веднага щом го прослушах.

– Имаш ли адреса на въпросния имот? Сградата още ли е там? Ако някой живее там, бих искал да му отида на гости. Още утре сутринта.

– Сутринта трябва да се заемем с издирването на сървърите – обади се Сандс.

– Ще видя какво мога да открия – отвърна Ръдърфорд. – Дайте ми две минути. – Той въведе някакви команди, извика на екрана разни карти, влезе в няколко бази данни и накрая обяви: – Да, къщата си стои на мястото. Оказа се доста известна. Или прочута. За пръв път виждам адреса ѝ. Винаги съм я знаел с името, с което я наричат местните. Къщата на шпионите. През петдесетте години в нея са живели двама съветски агенти. В момента е собственост на бизнесмен на име Хенри Клостерман.