Стражът

24.

Ричър се събуди точно в седем и половина. Взе душ, облече се и отиде до рецепцията за кафе и канелени кифлички, докато Сандс се заемаше с тоалета си. Ръдърфорд бе в съседната стая, все така надвесен над лаптопа си. Изглеждаше твърде вглъбен в работата, затова Ричър остави закуската му и се върна през междинната врата. Седна на леглото, а Сандс се настани на фотьойла. Той се разположи удобно, тя се надвеси напред. Ричър ѝ предаде разговора си с Уолуърк, докато се хранеха.

– Искаш да кажеш, че всичко може да приключи още днес? – попита Сандс. – Ако си прав за Клостерман. Ако той работи за руснаците и им предаде сървъра, те ще оставят Ръсти на мира.

– Ако съм прав за Клостерман – потвърди Ричър.

Сандс се намръщи.

– Мисля, че пропускаш нещо. Ако си прав за Клостерман, това означава, че той е убил онази журналистка. Или е наредил да я убият. Ами ако му хрумне, че двамата с Ръсти сте безполезни, след като сте му предали сървъра? И реши да убие и двама ви?

– Ситуацията с журналистката е различна. Тя не е била безполезна, а наистина е попаднала на нещо, докато се е ровила в архива. Открила е информация, която може да разкрие самоличността на руския агент. Затова са я убили. За да ѝ затворят устата. Ние, от друга страна, сме двама алчни глупаци. Така поне изглеждаме в очите на Клостерман. Той смята, че сме се вързали на онези глупости за проучването на семейната история, които ни пробута. И няма да види нищо подозрително в готовността ни да му продадем сървъра. Нещо повече, ще приеме това за доказателство, че не подозираме каква информация съдържа. Което прави убийствата излишни. Би било твърде опасно. Най-малкото заради риска да привлече нежелано внимание. А руснаците определено не си падат по излишните рискове.

– Дали Клостерман би оставил копие от сървъра у Ръсти? Ами ако Ръсти случайно се натъкне на тайната им, както това е направила онази журналистка? Нима това не е излишен риск за Клостерман?

– Възможно е, но само ако той разбере, че Ръсти разполага с копие.

– И ако го увериш в обратното, няма да заподозре, че лъжеш?

– Нямам намерение да го лъжа. Ще го оставя сам да стигне до съответния извод.

– Как?

– Можеш ли да намериш телефонния му номер?

Сандс извади телефона си и въведе няколко команди.

– Ето – обяви тя. – Искаш ли да го набера?

– Не, благодаря – отвърна Ричър и извади телефона, който Ръдърфорд му бе купил. – Продиктувай ми го.

– Защо не използваш моя? Номерът му вече е на дисплея ми.

– Защото така Клостерман ще разполага с твоя номер. А телефоните лесно могат да бъдат проследени.

– След като двамата с Ръсти не сте в опасност, защо аз да съм?

– Най-вероятно не си. Но руснаците не са единствените, които не обичат да поемат излишни рискове.

Икономката на Клостерман вдигна още на първото позвъняване. Тя заяви, че шефът ѝ отсъства, но Ричър отвърна, че току-що е открил нещо много ценно. Две минути по-късно Клостерман вече бе на линия.

– Чудесна новина – каза той. – Бързо се справихте. Кога го открихте?

– Преди пет минути – отвърна Ричър. – Заехме се с издирването веднага щом напуснахме дома ви. Цяла нощ го търсихме.

– Къде беше?

– В една складова клетка в очакване на купувач.

– Невредим ли е?

– Така изглежда. Не съм специалист, но господин Ръдърфорд е. Той е убеден, че всичко е наред.

– Музика за ушите ми! Кога да дойда да го взема?

– Аз ще ви го донеса.

– О! Добре. Колко бързо можете да дойдете?

– А вие колко бързо можете да осигурите парите?

– Те са тук, в сейфа.

– Тогава утре? Или в събота. Най-късно в неделя.

– Защо не дойдете днес? Тази сутрин? Още сега?

– Няма да успеем днес. Скоро ще стане обед. Още не сме копирали сървъра. Трябва ни специално оборудване. Знаете, че сървърите не са като лаптопите. Те приличат повече на един огромен външен харддиск. Нужни са компютри, мрежи, софтуер. И тъй като господин Ръдърфорд не работи вече за градските власти, той не разполага с достъп до същите ресурси. Налага се да поиска услуга от приятел. От човек в Нашвил, който може да направи това. Не успеем ли там, ще се наложи да отидем до Ноксвил.

– Защо ви е притрябвало да правите копие?

– Честно казано, едва ли ще ни потрябва. По-скоро ни се иска. Сам казахте, че на сървъра е записана част от архива на общината. Това може да се окаже интересна възможност. И ако след тази хакерска атака възникнат проблеми с възстановяването на дигиталния архив, господин Ръдърфорд би могъл да дари сървъра на града. Да покаже, че не е обиден от несправедливото отношение към него.

– Много щедро от страна на господин Ръдърфорд, но както ви казах и вчера, не съм от най-търпеливите. Мразя да чакам. Какво ще кажете да ми донесете сървъра още сега? Или ми позволете да дойда и сам да го взема. И двата варианта ме устройват. Ако наистина възникне някакъв проблем с общинските архиви, лично ще даря сървъра от името на господин Ръдърфорд. Какво ще кажете?

– Не знам. Господин Ръдърфорд няма търпение да прегледа съдържанието на сървъра. Да научи повече за историята на града. Нали разполага с достатъчно свободно време…

– Успяхте ли да прегледате тези архиви?

– Не, изобщо.

– Ужасно скучни са, повярвайте ми. Те са в състояние да ви уморят от скука, освен ако не проявявате специален интерес към тях като мен, а аз го правя заради баща ми. Архивите съдържат протоколи от заседания на градския съвет, на които се обсъжда броят кокошки, които хората имат право да отглеждат в дворовете, или разрешителните, от които се нуждаят, за да продават прясна риба. Такива неща… Ръдърфорд няма да пропусне нищо интересно, ако донесе сървъра направо тук. А аз мога да бъда много благодарен.

– Колко благодарен?

– Да речем… още хиляда долара.

Ричър не каза нищо.

– Още две хиляди? – попита Клостерман.

– Добавете пет хиляди – каза Ричър – и ще бъдем при вас след трийсет минути.

Ричър извади от гардероба втория клониран сървър, прибра го в багажника на колата на Марти и потегли към дома на Клостерман. Чувстваше се като бейзболист в началото на деветия ининг. Резултатът бе равен и той имаше един-единствен шанс да спечели мача, без да влиза в продълженията. Но противникът щеше да направи смяна, да включи нов играч от друга лига. Който не бе на стадиона при започването на мача. Следователно с неизвестни възможности. Но със солидна репутация.

Ричър се озова пред портала, натисна бутона на интеркома, представи се и изчака металната врата да се плъзне встрани, след което влезе в двора и паркира на същото място като предишния път. Изкачи стъпалата и прекоси верандата. Икономката го очакваше на прага, облечена в същата черна рокля със същата бяла престилка. Косата ѝ бе вдигната на същия кок. Тя го поздрави с тихия си студен глас и го поведе по коридора. Крачеше с ефирна лекота по старите плочи на пода и покрай портретите на стените. Двамата с Ричър се озоваха пред последната врата вдясно. Камериерката почука, отвори и отстъпи встрани, за да направи място на Ричър. Клостерман вече го очакваше, седнал на фотьойла си. Беше облечен в черен костюм с бяла риза и тясна черна вратовръзка. Косата му изглеждаше по-добре сресана. Имаше вид на човек, който се кани да отиде на погребение.

Клостерман остави вестника и се изправи.

– Това ли е? – кимна той към черната кутия в ръцете на Ричър.

– Както обещах – отвърна Ричър.

– Отлично. Оставете го на масата.

Ричър остави сървъра до ваза с малки бели цветя. Беше виждал такива и преди, но не и на живо, а в една книга, която бе прочел преди много години.

Клостерман взе пакета, който бе оставил до фотьойла си. Той бе от кафява хартия, а горната му част бе прегъната като на онези торби от амбалажна хартия, в които ресторантите доставят храна по домовете. Клостерман го подаде на Ричър с думите:

– Хонорарът ви. Всичко е тук. Включително бонусът ви.

Ричър погледна вътре. В плика имаше три пачки банкноти, всяка с дебелина три сантиметра. Чисто нови двайсетачки. По двеста и петдесет във всяка пачка. С други думи, по пет хиляди долара. Теглото им бе като на голям бургер. Ричър извади парите, прибра всяка пачка в отделен джоб и върна празния плик на Клостерман.

– Не забравяйте какво ни обещахте – каза Ричър. – Появят ли се проблеми с възстановяването на дигиталния архив, вие ще дарите сървъра на града. От името на Ръдърфорд.

– Имате думата ми – отвърна Клостерман. – А сега, ако ме извините, трябва да се подготвя за важна среща.

Той извади от джоба си малка сива кутийка, която приличаше на дистанционно за гаражна врата например. Натисна бутона. Изчака. Нищо не се случи.

Клостерман изглеждаше раздразнен. Натисна бутона отново. Изчака. Нищо не се случи.

– Извинявам се – каза той. – Аня сигурно е заета. Моля, последвайте ме.

Клостерман отвори вратата и поведе Ричър по коридора. Когато наближиха другия му край, Ричър чу икономката да говори, най-вероятно по телефона. Гласът ѝ звучеше по-силно от преди, а тонът ѝ бе още по-студен.

– Не, не може – каза тя. – Подранили се сте с един час. Трябва да си тръгнете и да се върнете в уреченото време. Не ме интересува. Проблемът не е на господин Клостерман. Може би той не се нуждае от услугите ви, след като не сте в състояние да изпълните толкова прости инструкции.

Ричър знаеше, че трябва да напусне къщата, за да се задейства планът му, но много искаше да разбере какво прави Клостерман. Вероятно изпраща съобщения по командната верига: Сдобихме се със сървъра. Започваме верификация. А после друго съобщение до екипа, който трябва да наблюдава Ръдърфорд: Мисията изпълнена. Изтеглете се. И накрая до специалиста от Москва: Присъствието ви не е необходимо. Върнете се в базата.

Ричър потегли към портала и докато го чакаше да се отвори, извади телефона си и набра Уолуърк. Съобщи му, че е предал сървъра, и го попита за нова информация относно Клостерман. Уолуърк не разполагаше с нищо, но обеща да го уведоми в мига, в който научи нещо ново. А също и щом – а това определено бе по-важното – научи от Фишър, че клетката ѝ е изтеглена. Ричър подкара по улицата. Той бе нанесъл добър удар с бухалката. Топката летеше във въздуха и не му оставаше нищо друго, освен да чака дали тя ще прелети над оградата.

Дали пък не можеше да направи нещо? Клостерман бе споменал някаква среща. Не бе уточнил, че тя ще се проведе в дома му, но Ричър беше останал с такова впечатление. Клостерман бе казал трябва да се подготвя, а не трябва да отида. Освен това някой се бе появил час по-рано от уреченото. Между двете събития може би нямаше никаква връзка. А може би щеше да пристигне някой от контактите на Клостерман. За да поговорят за аранжирането на цветя например. Или за нещо друго. Но не и за сървъра, предположи Ричър. Човекът, който бе подранил, определено не играеше важна роля. Икономката го бе показала съвсем ясно. А руснаците биха допуснали до нещо толкова ценно като сървъра единствено доверени лица от най-вътрешния си кръг.

За каквото и да ставаше въпрос, Ричър предположи, че си заслужава да отдели един час, за да види кой ще дойде със свежа информация при Клостерман. Така пред самия Ричър щеше да се появи възможност да научи нещо.

Нямаше къде да скрие нито колата, нито дори себе си, затова той отби встрани и включи аварийните светлини. Избра внимателно мястото. Хората са склонни да правят заключения на базата на физическа близост. Виждат например човек до пешеходната пътека и решават, че ще пресече улицата. Ричър не искаше да спре близо до дома на Клостерман и да създаде впечатление, че чака някого. Искаше да внуши, че няма нищо общо с него. В същото време обаче не биваше да се окаже прекалено далече, защото така нямаше да може да разгледа гостите на Клостерман.

Ако те изобщо се появяха.

Ричър бръкна под арматурното табло и потърси лостчето за отваряне на капака на двигателя, а после позвъни на Сандс, за да ѝ каже какво е намислил. Накрая се облегна на седалката и зачака.

В продължение на половин час не се случи абсолютно нищо. Тогава се появи камион на пощенската служба. Минута по-късно мина жена в сребрист джип. И двамата шофьори не обърнаха никакво внимание на Ричър. Той се приведе напред, тъй като очакваше гостите на Клостерман да се появят след пет минути. Ако изобщо се появяха. После Ричър слезе от колата, вдигна капака и се престори, че оглежда двигателя. Лицето и главата му оставаха скрити откъм улицата. От мястото си обаче държеше под око портала и началото на уличката към дома на Клостерман.

В продължение на седем минути не се случи абсолютно нищо. Тогава се появи мерцедес. Седан. Дълъг, черен, лъскав. Ричър запамети регистрационния му номер и го проследи с поглед. Мерцедесът спря пред портала. През левия прозорец се подаде ръка в бял ръкав. Ще натисне бутона на интеркома, каза си Ричър. Но мъжът зад волана не натисна един бутон, а четири. Явно въвеждаше код. Вратата се плъзна встрани, колата продължи напред и се насочи към паркинга пред къщата. Следващата кола бе пикап, "Додж Рам", алено-червена и още по-лъскава. Шофьорът използва интеркома, изчака вратата да се отвори и влезе. След него се появи форд Ф150, а после и бял микробус с надпис Генератори "Джерард " отстрани. И двамата шофьори използваха интеркома. Накрая в далечината забоботи мотоциклет. Оказа се поръчкова машина с изрисувани върху резервоара пламъци, удължено кормило с високи дръжки и широки стапенки. Мотористът бе облечен с черен кожен панталон, черен кожен елек с огромен паяк, избродиран на гърба, и черни ботуши. Носеше очила с кръгли огледални стъкла, а на главата – кърпа с американското знаме вместо каска. Той спря пред вратата и извади телефон от джоба на елека си. Това трябва да е онзи, подранилият, помисли си Ричър. Сега пък закъсняваше. Рокерът натисна бутон, поднесе телефона до ухото си и го остави там в продължение на трийсет секунди. После го свали, натисна друг бутон и го прибра в джоба си. Направи обратен завой с възможно най-малкия радиус, на който бе способен, форсира двигателя няколко пъти, пусна съединителя, превъртя задната гума и остави широка черна лента от каучук на асфалта.

Срещата можеше да се проведе и без него. Икономката му го бе казала съвсем ясно.

Ричър изчака още пет минути, да не би някой друг да се опита да влезе, след което пусна капака и се върна в колата. Запали двигателя и тъкмо преди да включи на скорост, телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уолуърк.

– Някакви новини? – попита Ричър.

– Имам нещо, но не и от Фишър – каза агентът. – Става въпрос за Клостерман. Открихме информация за миналото му. Или по-точно, за баща му Хенри, или Хайнрих, както е рожденото му име. Имигрант от Германия. Това вече е потвърдено. Пристигнал в Ню Йорк през четиресет и шеста година, след което се озовал в Тенеси. Оженил се през петдесета, същата година се родил и малкият Хенри. Хайнрих купил къщата две години по-късно от шпионите и живял в нея до смъртта си през шейсета. Нищо интересно. Нищо, което може да струва десет бона.

– Клостерман вдигна мизата до петнайсет.

– Как го направи? Заплаши да му счупиш краката ли?

– Обясних му, че трябва да плати бонус, ако не иска да получи копие, а оригинала.

– Умен ход, Ричър. Ако информацията му трябва само за да проучи семейната си история, едва ли ще го е грижа дали ще направиш копие или не. Да не говорим за абсурдната сума, която ти е платил.

– Именно. Но постъпката му изглежда логична, ако в сървъра наистина е скрито нещо тайно, което той не иска да излезе наяве.

– Което означава, че Клостерман работи за руснаците. Господи!

– Така е – съгласи се Ричър. – Има още нещо. След като си тръгнах, у Клостерман пристигнаха няколко души. Явно организират някаква среща. Можеш ли да провериш регистрационните номера на колите им?

– Не би трябвало да го правя – отвърна Уолуърк, – но ще ти звънна, щом получа резултат.