Стражът

4.

Гудиър съпроводи Ричър до приемната, остави парите и четката му за зъби на масата и продължи към кабинета си. Трябваше да проведе един телефонен разговор насаме. Другото ченге добави паспорта и картата за банкомат с жест като на играч на покер, който слага чиповете си на масата, после му подаде формуляр и химикалка. Ричър се подписа, прибра нещата си по джобовете и поклати глава, когато полицаят се опита да го насочи към задния изход. Вместо това се изкачи по парадното стълбище и мина покрай редицата портрети, окачени в просторното мраморно фоайе. Излезе през средната врата, мина покрай грубо скованата рампа за инвалидни колички и обходи с поглед главната улица. Нямаше намерение да излезе на магистралата, без да е пил кафе. Въпрос на приоритети.

Ричър прекоси моравата и тъкмо се изравни е паркинга, когато чу някой да го вика. Беше Ръдърфорд, който го бе чакал до металната врата, а сега тичаше с вдигната ръка.

– Извинете! Много съжалявам, но не знам името ви. Почакайте, моля!

Ричър забави крачка и позволи на запъхтения дребосък да го настигне.

– Аз съм Ръсти Ръдърфорд – каза той и протегна ръка.

– Джак Ричър.

– Господин Ричър, имате ли нещо против да поговорим за минутка?

– Можем да разговаряме, докато вървим. Бързам за някъде.

– Моля ви! – Ръдърфорд бе останал без дъх и вече започваше да се вълнува твърде много. – Спрете! Спри! Само за миг! Няма да се бавим.

Ричър спря.

– Две неща. Първо, благодаря. Май отървах кожата благодарение на теб.

– За мен бе удоволствие.

– И второ, трябва да те попитам нещо. В опасност ли съм? Полицаят непрекъснато говореше за кражба на кола, което няма нищо общо със случилото се. В килията, преди да ме разпитат, разполагах с достатъчно време, за да обмисля ситуацията. Това не бе случайно. Отначало реших, че онези типове се появиха заради теб. До този момент не ми се бе случвало нищо подобно. Но после се сетих, че един от мъжете се опита да ме сграбчи, преди да се намесиш. Опита се да ме натика в колата. Полицаят заяви, че съм се объркал. Че не било така. Но аз не съм се объркал, нали? Просто искам да разбера какво става.

– Нямам представа – отвърна Ричър. – Това не е моят град. Не те познавам. Не знам какво може да си направил, за да ядосаш някого. Не знам дали притежаваш нещо ценно за някого. Но в града ти определено се случват странни неща. Това е сигурно.

– Какво да правя?

– Ти решаваш. Моята философия гласи: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Предвид обстоятелствата смятам, че ще постъпиш най-разумно, като напуснеш града. А в твое отсъствие да става каквото ще. Върни се, когато нещата се уталожат.

– Да напусна града? – облещи очи Ръдърфорд. – Не, не мога да го направя.

– Защо?

– Всички ще решат, че съм виновен.

– За какво?

– Дълга история.

Ричър се замисли. Скоро щеше да се стъмни. Беше гладен. Трябваше да вечеря. Все едно къде. Освен това през нощта по-трудно щеше да намери кой да го качи на стоп. Нямаше да може да разгледа пейзажа или забележителностите край пътя. Искаше да разбере защо този дребосък с изцапана с кафе риза смята, че доброто му име е по-важно от собствената му безопасност.

– Къде наблизо правят хубави бургери? Можем да хапнем и да ми разкажеш.

– Нали бързаше за някъде?

– Така е. Мога да закъснея малко. Човек трябва да проявява гъвкавост. Казват, че обратното не е здравословно.

В момента, в който Ричър разговаряше с Ръдърфорд, двама души се опитваха да се свържат със Сперански. Единият по мобилен телефон за еднократна употреба. Другият – по защитената срещу подслушване линия, която бе използвал по-рано. Никой от тях не успя да се свърже с него. Поне първоначално. Той бе слязъл в генераторното помещение. Само за няколко минути. Искаше да огледа мястото, преди икономката да го почисти. Сперански знаеше, че не бива да отлага повече. Част от кръвта стоеше там вече повече от две седмици. Жената бе издържала доста време. Бе издала ключова информация. Бе разкрила името на Ръдърфорд. И какво притежава той. А Ръдърфорд държеше в ръцете си истинско съкровище – в професионално отношение, разбира се. А в лично – жената го бе накарала да се върне в младостта. Мокрите поръчки бяха намалели. Сперански изпитваше носталгия по доброто старо време. Погледна тъмните петна на пода. Капките по стените. Оковите. Инструментите върху количката от неръждаема стомана. По-чистите места, където бяха стояли куфарите. Той се върна към любимите си моменти. И се усмихна. Обикновено не знаеше кога ще получи нова възможност. Или върху кого ще приложи необикновените си умения. Този път знаеше и двете.

Моментът щеше да настъпи много скоро.

Щеше да се заеме с предателката. Когато присъствието ѝ в екипа им престанеше да носи полза.

Първият телефон, който иззвъня, когато Сперански се качи на горния етаж, бе онзи за еднократна употреба. Разговорът бе кратък. Обади се човек, който се намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Кратко и ясно. Точно както Сперански обичаше. И когато няколко минути по-късно иззвъня другият телефон, кодираният, той знаеше какво ще чуе:

– Ръдърфорд се измъкна.

– Добре – отвърна Сперански. – Ще опитаме отново.

– По-добре да не го правим. Центъра се тревожи. Неуспешният опит създаде истинско улично зрелище. Освен това Ръдърфорд получи помощ. Нямаме представа нито от кого, нито колко хора са замесени. Евентуален нов опит може да привлече повече внимание. И да ни създаде проблеми.

– Какво предлага Центъра? Да не правим нищо?

– Шефовете още не са взели окончателно решение. Засега само ще наблюдаваме и ще чакаме. Ще видим дали това, което търсим, няма да се появи само. И ако стане така, първата ни задача е да проверим дали наистина е опасно.

Сперански едва овладя желанието си да разбие телефона на милион парченца. Това беше най-омразната част от оперативната работа. Да получава заповеди от безгръбначни кретени, които по цял ден работят на бюро. Които никога не са рискували живота си на предната линия, а пращат други да го правят. И които са прекалено малодушни, за да се възползват от възможността – възможност, която се явява веднъж в живота! – да разгромят врага дори когато съдбата им я поднася наготово.

Сперански отново поднесе телефона към ухото си.

– Трябва пак да се свържеш с тях. И то веднага. Да ги убедиш, че наблюдението и чакането не са опция. Онова, което търсим, може никога да не се покаже. Това е самата истина. А дори да го направи, може да не е опасно. Това също е вярно. Но всичко това няма значение. Ако онези от ФБР не го открият тук, как ще постъпят? Ще се откажат? Не. Ще продължат да търсят. Ще стигнат до самия източник. И може да го направят, преди да приключим нашата мисия. Което е равносилно на катастрофа за нас. А да стигнат до източника, след като приключим мисията, би означавало краят на… нашия агент. Което очевидно няма да позволя да се случи.

– Разбирам. И съм съгласен. Но Центъра се притеснява случаят да не добие публичност. Да не привлече внимание. Да не разкрие плановете ни.

– Кажи им, че няма такава опасност. Външната намеса бе еднократно явление. Случаен минувач, скитник, бивш военен полицай, който се досетил какво става и се намесил. Няма да го направи отново. Ченгетата го посъветваха да напусне града.

– Откъде знаеш?

– Живея в този град вече повече от петдесет години. Имам източници.

– Надеждни ли са?

– Получавам информация директно от полицейското управление.

– Това е добре. Ами ако Скитника не напусне града?

– Тогава ще взема мерки.

– Както направи с онази журналистка ли?

– Именно.

– Добре. Ще говоря с тях. Ще се опитам да ги убедя да подновим поне наблюдението.

– Не е достатъчно. Трябва да приберем Ръдърфорд, и то бързо. Шефовете не разбират колко усилия положихме, за да разпалим тази масова истерия. Използвах всичко. Местна преса. Слухове. Цяла армия от ботове в социалните медии. Засега всичко е наред, но това няма да продължи дълго. Балонът ще се спука. Нещо друго ще се случи и ще прикове вниманието на хората. Ръдърфорд трябва да изчезне, докато всички в града го мразят.

Ръдърфорд поведе Ричър към любимия си ресторант. Той се намираше на приземния етаж в бизнес център на главната улица, само на три преки от кафенето. Ричър не остана очарован от екстериора, но трябваше да признае, че дизайнерът е свършил чудесна работа вътре. Цветовата схема следваше стила от петдесетте години и изобилстваше от хром, а всички сепарета от двете страни на салона имаха собствени миниатюрни джубоксове. На задната стена бе монтиран старомоден обществен телефон, а централната част на помещението бе заета от цяла редица маси за четирима с пластмасови плотове. Страничните стени бяха покрити с огромни рисунки на автомобили, все кабриолети. Кадилаци и шевролети. Тюркоазени и розови. Които профучават по живописни магистрали или стоят паркирани край заснежени планини и кристално чисти езера, а край тях щастливи семейства си устройват пикник или играят футбол.

В ресторанта нямаше други клиенти, затова Ричър и Ръдърфорд се настаниха в едно сепаре по средата на дясната редица. Над масата им бе окачен тюркоазен шевролет. От мястото си Ричър можеше да държи под око вратите към улицата и кухнята. Миг по-късно се появи сервитьорка. Тя се усмихна на Ричър, но бързо помръкна, когато видя кой му прави компания. Ричър поръча два чийзбургера и кафе. Ръдърфорд си поръча един бургер. Двамата мълчаха, докато сервитьорката донесе кафетата им.

– Видя ли как ме изгледа тя? – попита Ръдърфорд и побутна чашата си настрани.

– Аз също бях доста непопулярен в определени среди преди време – отвърна Ричър. – Но защо целият град те мрази? Какво си направил?

– Нищо.

– Добре – съгласи се Ричър, – а какво не си направил?

– Предполагам, че големият ми грях е, че не положих достатъчно усилия да отхвърля всякаква съпричастност с кашата, в която се забърка градът.

Ричър се сети за неработещите улични светофари и полицейски компютри.

– Да не би да отговаряш за общинските финанси? Да не би да си счетоводител в кметството?

– Не – отвърна Ръдърфорд и се облегна на канапето в сепарето. – Как ти хрумна това?

– Нищо в този град не работи. Обикновено причината е неплатени сметки.

Ръдърфорд се усмихна за пръв път, откакто Ричър го бе срещнал.

– Де да беше това проблемът! Лесно можеше да бъде решен. Ситуацията е много по-сериозна. Но пак е свързана с пари. Станахме жертва на атака с рансъмуер.

– Нямам представа за какво говориш.

– Рансъмуер? Зловредна компютърна програма, която заключва дадена компютърна мрежа. Самите компютри и данните в тях. Всички записи и архиви, цялата информация от различните отдели, всички лаптопи, таблети и телефони, ако са свързани с мрежата. Всичко това се прави с цел плащането на откуп. Нали това означаварансъм?

– Добре, как може да бъде отключена тази мрежа, за да заработи отново?

– Трябва да си купиш ключ.

– Откъде?

– От хакера, който те е атакувал.

– Наистина ли?

– О, да. Все повече градове стават жертва на подобни атаки. Понякога дори няколко града едновременно, ако компютърните им мрежи са свързани.

– Този град свързан ли е с друг?

– Не, всичко си правим сами.

– В такъв случай някой ви е избрал поради конкретна причина. Каква?

– Не виждам такава. Просто сме прекалено лесна мишена. Инфраструктурата ни е мечта за всеки хакер. Миш-маш от отдавна остарели, отживели времето си системи. Напълно уязвими, оставени без никаква защита. Тази практика набира огромна популярност. Хакерите атакуват все повече градове, болници, полицейски управления. Дори корпорации, но те обикновено прикриват истината и плащат тихомълком.

– Корпорациите плащат?

– Понякога. Но дали го правят в повечето случаи… Наистина не знам.

– Нима плащането на откуп не насърчава тази практика?

– Вероятно – сви рамене Ръдърфорд. – Но какъв избор имат жертвите?

– Градът няма да плати, така ли?

Ръдърфорд не отговори.

– Струва ми се, че подобни опити за изнудване трябва да бъдат пресичани в зародиш – каза Ричър, – а не насърчавани. Едно е да се престориш, че ще им платиш, и да уговориш размяна: парите срещу ключа. Но мръсниците, които са те атакували, не бива да се измъкнат с нито един цент в джоба. Изобщо не бива да се измъкнат. Трябва да се увериш, че ключът работи. А после да откриеш базата им и да я изпепелиш. Да откриеш всички замесени и да изпепелиш домовете им. Така ще им изпратиш ясно послание и през ум да не им минава отново да опитат нещо подобно.

– Много ми се иска да можехме да постъпим именно по този начин – отвърна Ръдърфорд, – но не е възможно.

– Защо?

– Не става въпрос за куфарчета, натъпкани с банкноти. Изобщо не говорим за пари в брой. Тези хора винаги искат виртуална валута. Обикновено биткойни. Ключът също не е материален обект, а компютърен код. Той се изпраща по интернет от адрес, който е толкова добре прикрит, че е невъзможно да откриеш подателя. Нерядко адресът е регистриран в Съединените щати, друг път в Русия, Иран или друга подобна държава.

– Не можете ли да разбиете кода?

– Да, но само на теория. Има специализирани компании, към които пострадалите от рансъмуер могат да се обърнат. Една моя приятелка има подобна фирма. Тя беше федерален агент, специалист в областта на киберпрестъпленията. Но услугите на подобни компании струват скъпо и никой не дава гаранции за успех. Да не забравяме и фактора време. Колко дълго можеш да си позволиш да останеш без жизненоважна инфраструктура? Някои програми от типа рансъмуер имат вграден лимит от време. Ако жертвата не плати до еди-колко си дни или седмици, програмата изтрива всичките ти данни.

Появи се сервитьорка с кана кафе и доля чашата на Ричър. Беше различна жена. По-млада, малко по-висока и доста по-дружелюбна. Тя не се намръщи на Ръдърфорд, а дори му се усмихна, след което се обърна към Ричър и наклони глава настрани.

– Познавам ли ви отнякъде?

– Не мисля. Днес пристигнах в града.

– Разбира се! Знаех си, че съм ви виждала. Да, да, видях ви да слизате от една кола до отсрещния тротоар. Шевролет, нали? Сребрист? Един елегантен тип я караше. Банкер може би?

– Застраховател.

– Почти познах. Това интересна работа ли е? Имам предвид застраховането.

– Защо ме питате?

– Онзи човек не е ли шефът ви?

– Нямам шеф.

– Значи сте напълно независим?

– Това е идеята.

– Сигурно е хубаво. Бургерите ви ще пристигнат съвсем скоро. Повикайте ме, ако ви потрябва нещо междувременно.

Ръдърфорд изчака сервитьорката да се върне в кухнята.

– И така, говорехме за рансъмуер. Не платиш ли, за да получиш ключа, разполагаш с два варианта. Да започнеш отначало, което е изключително бавен и скъп процес. – Ръдърфорд се поколеба и продължи: – Или да изтриеш цялата информация от всичките си компютри и да заредиш резервното копие.

– Втората опция ми звучи добре. Защо градът не го направи?

– За целта са нужни две неща. Първото се нарича бекъп, чисто, незаразено с компютърни вируси копие на данните. И компютърен специалист, който да ги инсталира отново.

– И градът не разполага е компютърен специалист?

– Вече не. Въпросният специалист бях аз. Но шефовете ме уволниха.

– Защото не си направил резервно копие?

– Донякъде. Но нещата са по-сложни… Непрекъснато повтарях на шефовете, че се нуждаем от система, която да ни защити от хакерски атаки, а също и от резервно копие на цялата информация, ей така, за всеки случай. Повтарях, че градът ни е лесна мишена. Това обаче бе свързано с големи разходи и общината отказа да отпусне необходимите средства. Трябваше да напусна още тогава. Но аз харесвам града… или по-точно, харесвах го.

– С други думи, не си взел нужните мерки за сигурност и сега това рефлектира върху теб?

– Не. – Ръдърфорд затвори очи за миг. – Направих нещо още по-глупаво.

Изминаха двайсет и пет минути, а телефонът на Наташа още не бе звъннал.

Сградата на мотела бе ниска и продълговата, с кафява дъсчена фасада. Беше разделена на деветнайсет секции. Офис в източния край с вход, покрит с навес, и ниша за автоматите за лед и напитки. Следваха осемнайсет стаи, всяка с врата и прозорец, които започваха от офиса и стигаха до западния край на сградата. Екипът на Наташа се бе настанил в стаите от петнайсета до осемнайсета. Бяха оставали петнайсета свободна, за да послужи като буфер между тях и евентуални гости в четиринайсета. Все пак стените бяха прекалено тънки. Василий и Анатолий, двамата от събърбъна, бяха в шестнайсета, Иля и Петя в седемнайсета, Наташа и Соня в осемнайсета.

– Защо не ни казват нищо? – възкликна Василий. – Как можем да изпълним заповедите, ако не получим такива?

– Ами ако вече са изпратили нови нареждания? – попита Соня. – Но не на нас, а на друг екип. И ако са решили да се отърват от излишните свидетели?

– Престани! – скастри я Наташа. – Звучиш параноично!

– Така ли? – отвърна Соня. – Помисли само. Знаят къде сме. Знаят, че сме всички заедно. Това допълнително ги улеснява.

Иля, който лежеше на канапето, изохка и отвори очи.

Василий отиде до прозореца.

– Чисто е. Засега.

Изминаха четиресет минути. Телефонът на Наташа звънна най-после.

Ричър отхапа от първия си бургер.

– И каква глупост си направил?

– Опитах се да оправя всичко сам – поклати глава Ръдърфорд. – Разработвах система за откриване и неутрализиране на кибератаки. Нарекох я "Куче пазач". Онази приятелка, която споменах. От ФБР. Тя ми помагаше. Искаше да я кръстя "Цербер". Ако системата дадеше добри резултати, щяхме да я пуснем на пазара заедно. Щяхме да направим състояние.

– Предполагам, че системата не е проработила.

– Точно така. Нито тя, нито резервната база данни, която се опитвах да създам. Въпреки това за всичко обвиниха мен. Което е толкова несправедливо. Никой от онези типове, които ме уволниха, няма представа срещу какво бях изправен. Много кибератаки са спонсорирани от различни държави. Те разполагат с огромни халета, пълни с хора, които не се занимават с нищо друго освен с хакерство. Ресурсите им са неограничени. От другата страна на барикадата съм аз самичък и се опитвам да сглобя компютърна система от стари части, които намирам където ми попадне.

– Като Давид и Голиат. С тази разлика, че в случая е спечелил Голиат.

– Именно. Но ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че това е логичната развръзка.

– Колкото логично или нелогично да са се развили нещата, ти пак си оставаш без работа. И всички те мразят. Да, градът ви е хубав, но не е единствен на този свят. Защо не заминеш някъде за известно време?

– Може и да го направя. Но после. Първо трябва да изчистя името си.

– Как?

– В стария ми лаптоп има документи, които доказват, че съм невинен. Наех адвокат и изпратихме призовка до градските власти да предоставят лаптопа. Така мога да докажа, че съм предупреждавал шефовете, а те не са ми обръщали внимание. Има и още нещо. Един мръсник разпространява слухове, че аз съм пуснал вирус в компютърната мрежа. Твърди, че не съм качил актуална версия на противовирусната защита, докато съм бил извън града, а после съм отворил заразен имейл. – Ръдърфорд завъртя очи. – Не мога да повярвам! Та нали аз въведох политиката за постоянна актуализация на софтуера! Обзалагам се, че тъкмо той е пропуснал да качи новата версия на програмата. Получа ли си лаптопа, ще го докажа.

– Ръсти, възхищавам се на духа ти, но сигурен ли си, че това е най-добрият начин на действие? Това ще бъде пирова победа, на която няма да си в състояние да се насладиш, защото някой бандит ще те натика на задната седалка на автомобила си.

– Полицаят беше категоричен, че това не е бил сериозен опит за отвличане. А и кой би ме отвлякъл? За какво? Не съм богат. Нямам прочути роднини. Не знам никакви тайни. Не съм спал с чужди жени…

– И все пак някой е изпратил онези типове по петите ти. При това не за да те покани на чай с бисквити.

– Разсъждавах върху това. Не познавам никого от тях. Следователно и те не ме познават. Може да са ме сбъркали с някого.

– Чувал ли си за едно ново изобретение? Нарича се фотография. Казват, че вече и мобилните телефони могат да правят снимки.

– Разбрах, разбрах… Но да наемат шайка бандити, за да ме отвлекат някъде и да ме пребият? Защо да го правят? И дори всички в града да смятат, че аз съм виновен за хакерската атака, има ли някой пострадал? Това е просто масова истерия. Вестниците, социалните медии, хората говорят пълни глупости. Разправят как училищата щели да затворят врати. Как половината коли на полицията щели да отидат за скрап. Цените на бензина щели да скочат двойно. Общинската управа щяла да увеличи работното време на служителите и да ги лиши от служебни телефони. Че кой днес не разполага с неограничени минути? Вярно, справките в градския архив стават доста по-бавно, което малко ни излага, но не сме единствените. Много градове се сблъскват с подобни проблеми. Те обаче не са причина за престъпления. Ако системите заработят до края на месеца, когато се изплащат заплатите, всичко ще бъде наред. Каквото и да си говорят хората дотогава.

– От колко време компютрите ви са блокирани?

– Две седмици.

– До края на месеца остава една седмица. Градът не разполага с резервно копие на базата данни. Ако кметът и останалите решат да започнат от нулата, това ще им отнеме доста време, сам го каза. Освен това не разполагат с компютърен специалист. Което е сериозен проблем.

– Но градът няма да започне от нулата. Ще плати. Не ти ли казах? Сделката е почти уредена.

– Подобно плащане ще остави голяма дупка в някоя банкова сметка. Кметът едва ли ще остане доволен.

Ръдърфорд поклати глава.

– Парите ще дойдат от застрахователната компания. Вече изпратиха човек, който да поеме преговорите и да се опита да намали сумата. Може да е онзи застраховател, с когото си дошъл в града. Дори застрахователната компания да плати цялата сума, не мога да си представя, че една голяма корпорация ще пожелае смъртта ми.

По-дружелюбната от двете сервитьорки взе празните им чинии.

Ричър отпи от кафето си.

– Спомена, че си разработвал някаква нова система, която засича хакерски атаки и ги предотвратява. Системата ти се е провалила, ясно е. Но въпреки това не може ли да ти помогне по някакъв начин? Помисли си за войник, който носи бронирана жилетка. Той би трябвало да е неуязвим, но се появява нов вид патрон, който пробива жилетката. Жалко за войника, защото вече е мъртъв, но все пак специалистите могат да научат много. Калибъра на куршума. От какъв материал е изработен. Имал ли е кух връх. И така нататък. Това впоследствие им помага да вземат решения.

– И аз разсъждавах в тази насока. На това се надявах. Проверих, при това безброй пъти и… нищо. Не извадих късмет. Изпратих копие на моята приятелка. Тя също работи по въпроса, разполага с повече ресурси от мен, но резултатите не са обнадеждаващи.

Ричър остави няколко банкноти на масата и се измъкна от сепарето. Дружелюбната сервитьорка прибра телефона в джоба на престилката си, пристъпи към тях и попита може ли да поговори с Ръдърфорд. Нуждаеше се от помощта му. Гласът ѝ твърдеше, че е нещо, свързано с компютри, но езикът на тялото подсказваше, че става въпрос за друго. Ричър се усмихна. Бе установил, че хората реагират на кризите по два начина. Едните се залавят да решат проблема, а другите се опитват да докажат, че вината не е тяхна. Ричър харесваше първия тип хора. По всичко изглеждаше, че Ръдърфорд е от тях.

Ричър излезе навън. Застана встрани от витрината, за да остави Ръдърфорд насаме със сервитьорката. От сенките излезе мъж. Беше висок метър и осемдесет и два-три. Очите му бяха хлътнали дълбоко в бледото му небръснато лице. Бе обул стари работни ботуши, под чиято прокъсана кожа се виждаха стоманени бомбета. Джинсите му бяха ужасно мръсни, а върху тясната си черна тениска непознатият бе облякъл масленозелено яке. Вероятно от армейските излишъци, помисли си Ричър. Италианско, ако се съдеше по нюанса на зеленото.

Мъжът пъхна ръка в джоба на якето и насочи нещо твърдо и цилиндрично към гърдите на Ричър.

– Мърдай! – нареди той. – Тръгвай натам!