Стражът

6.

В момента, в който Ричър отново пристъпваше в регистратурата на полицейския арест, Сперански слизаше в генераторното. От една страна, за да провери докъде е стигнало почистването. От друга, защото бе развълнуван от предстоящата напрегната нощ. А може би го очакваха много напрегнати нощи, ако Скитника се окажеше поне толкова издръжлив, колкото онази журналистка. Докато Сперански се намираше под земята, двама души направиха опити да се свържат с него по мобилния му телефон. Бяха същите двама, както и предишния път. Единият ползваше апарат за еднократна употреба, другият – кодиран телефон. Но този път, когато Сперански се качи на партера, първи с него успя да се свърже мъжът с кодирания телефон.

– Готово ли е? – попита Сперански.

– Не – отвърна гласът. – Наложи се екипът да прекрати операцията.

Сперански едва овладя желанието си да счупи телефона.

– Защо? Какво се обърка този път?

– Нищо не се обърка. Решението беше правилно. Скитника напусна ресторанта преди Ръдърфорд. Екипът зае позиция в очакване или Ръдърфорд да го последва, или Скитника да си тръгне. Тогава се случи нещо неочаквано. Скитника влезе в бой. Ей така, от нищото, направо на тротоара. Никой не можеше да го предвиди.

– И с кого се сби?

– С трима мъже, двама едри, един хилав. Вероятно местни. Никой не ги е виждал.

– Колко зле пострада? В болница ли е?

– Не. Изобщо не пострада. Спечели боя, при това с лекота. Размаза и тримата. Боят тъкмо приключи, когато се появи полицейска кола. Арестуваха го на място.

– А Ръдърфорд? Той пострада ли?

– Не. Той не взе участие в инцидента. Остана в ресторанта, докато и последният от тримата не се озова на земята, след което трябва да се е измъкнал през задната врата. Видели са го да пресича улицата и да влиза тичешком в сградата, в която живее.

– Видели са го? Защо не са реагирали?

– Полицаите още бяха там. Екипът остана на място. Нямаше избор.

– Къде е Ръдърфорд сега?

– Все още в сградата. Не вярвам да излезе скоро.

Сперански се замисли за миг.

– В инцидента са замесени единствено Скитника и ченгетата, така ли? Никой от нашите?

– Точно така – потвърди гласът.

– Нашите хора не са привлекли внимание? Центъра няма основание за притеснения?

– Точно така.

– Добре. Къде е екипът сега?

– Наблюдава дома на Ръдърфорд.

– Отлично. Знаеш ли, това може да ни бъде от полза. По-лесно ще се справим с всеки поотделно. Знаем къде се намират, а Скитника ще остане в ареста поне до сутринта. Ето какво предлагам. Двама души да наблюдават дома на Ръдърфорд. Останалите от екипа да си почиват. Ако Ръдърфорд не се появи до шест сутринта, да отидат на място, за което ще ви уведомя допълнително. Да се скрият там и да чакат. Скитника сам ще дойде при тях. Лично ще се погрижа за това. А после целият екип ще може да се фокусира върху Ръдърфорд. Хората ни не би трябвало да имат проблеми след елиминирането на Скитника.

Следващото обаждане дойде от телефона за еднократна употреба. Беше съвсем кратко. От човек, който се намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Сбито и ясно. Точно както Сперански обичаше. Но този път Сперански не остави без отговор получената информация, а даде нареждания. И когато минути по-късно телефонът иззвъня отново, Сперански знаеше какво ще чуе:

– Обажда се Марти. Имам нещо, което може да ви заинтересува.

В мазето на Съдебната палата имаше четири килии. Всичките бяха празни, ако не се броеше тази с Ричър. Той нямаше представа дали това е нормално. Може би престъпността в града бе на доста ниско ниво. А може би ченгетата не успяваха да заловят престъпниците. Или пък настоящата ситуация ги караше да избягват попълването на формуляри и писането на доклади на ръка. Каквато и да бе причината, Ричър бе доволен от резултата. И бездруго трябваше да пренощува някъде, а съдбата му бе поднесла вариант, който нямаше да го натовари с излишни разходи. Той свали якето си и го сгъна като възглавница. После легна на металната пейка, затвори очи и в главата му зазвуча музиката на Хаулин Улф, последван от Меджик Слим. Ричър отпусна по две песни на всеки, след което преброи до три и потъна в сън. Събуди се точно в седем сутринта, но остана да лежи още час, за да обмисли приоритетите си за деня. И тогава чу стъпки. Бързи и леки. Ричър отвори очи и видя жена в полицейска униформа, която не познаваше. Тя бе висока около метър и седемдесет и три-четири, а фигурата ѝ подсказваше, че е в състояние да пробяга маратонска дистанция преди закуска, без изобщо да се измори. Черната ѝ коса, гъста и лъскава, бе вързана на опашка, а усмивката ѝ бе топла и дружелюбна. Фамилното ѝ име бе изписано върху табелката на униформата ѝ. Рул.

– Добро утро! Време е за ставане! – Полицай Рул отключи вратата на килията и подкани с жест Ричър да излезе. – Разследващият иска да ви види.

– Гудиър? – попита Ричър, без да помръдне.

– Не, нов е – сви рамене Рул. – Дори не го познавам. Пристигна току-що. Сигурно е от друго управление.

– Да предположим, че се срещна с него – каза Ричър и се изправи. – А после какво?

– От него зависи. И от Гудиър.

– Някакви новини за онези идиоти, които ме нападнаха?

– Те… новият разследващ разполага с по-точна информация.

– Имате ли идея защо го направиха?

– Сам казахте – усмихна се Рул. – Защото са идиоти.

– Кои са те?

– Местни отрепки. Не бива да се притеснявате. – Рул замълча и впери поглед в Ричър. – Макар че, като ви гледам, едва ли се притеснявате от някого.

– Не е точно така – отвърна той, взе якето си и излезе от килията. – Онзи ден влязох в спор, воден от грижа за благополучието на група млади музиканти, и…

– Нямах това предвид – каза Рул, хвана Ричър за лакътя и го поведе към коридора. – И мисля, че ме разбрахте.

Новият разследващ накара Ричър да го чака точно половин час. Минута повече от едно просто число. И минута по-малко от следващото. Ричър остана разочарован.

Мъжът бе облечен в черен костюм е бяла риза и тясна вратовръзка в бургундско червено. Беше по-възрастен от Гудиър, това беше извън съмнение, но с колко, трудно можеше да се прецени. Поне с десет години, предположи Ричър. От друга страна, лицето на непознатия бе месесто – изглаждаше бръчките, – но без да провисва. По главата му нямаше и косъмче, но тя изглеждаше обръсната току-що, което не позволяваше на Ричър да различи линията на косата му. Мъжът бе слаб и строен. Изглеждаше в добра форма, без да се набива на очи.

Той седна до масата. Извади черен бележник от джоба на сакото и подкани Ричър да стане от пода и да се разположи срещу него.

– Казвам се Уолуърк. Прекалено рано е за мен, никак не обичам да ставам сутрин, затова да се залавяме за работа. Защо нападна онези мъже снощи?

– Къде е Гудиър? – попита Ричър.

– Тук някъде – отвърна Уолуърк. – Но аз поех случая. Затова ми кажи кой започна боя пред ресторанта.

– Онези тъпаци – отвърна Ричър и скръсти ръце. –Дадох им шанс да се оттеглят. Не съм виновен, че се оказаха прекалено глупави, за да го приемат.

– Защо те нападнаха?

– Вие разследвате. Вие трябва да откриете причината.

– А ти не се сещаш, така ли?

– Освен глупостта им?

– Добре. Искаш да приема, че става въпрос за напълно случайно, непровокирано нападение?

– Непровокирано, да. Случайно, не. Смятаха, че работя за някакъв застраховател. Опитаха се да ме сплашат, да ме накарат да го зарежа.

– И защо го направиха?

– Вие разследвате.

– Добре. Не ми помагай. Помогни обаче на себе си. Чуй ме внимателно. Току-що се върнах от болницата. Онези типове здравата са пострадали. Няма да могат да работят известно време. Всъщност няма да са в състояние да правят почти нищо. И не са никак доволни от това. Търсят начин да си отмъстят. Дори смятат да повдигнат обвинения.

– Нека го направят. Обвиненията няма да издържат.

Уолуърк сви рамене.

– Може би да, а може би не. Но при всички случаи това означава съдебен процес. Няма друг начин. А местните съдилища са затрупани с работа. Ще мине доста време, преди делото да влезе в съдебната зала. Междувременно ще те оставят в ареста. Не забравяй и съдебните заседатели, които ще бъдат все местни. Смяташ ли, че ще им допадне идеята в града им да се появи някакъв хулиган и да пребие трима техни съграждани? И още нещо. Онези тримата са наели професионален фотограф, който е направил много снимки. На тях се виждат отоци, порязвания… С две думи, грозна гледка.

– Те и преди това не бяха големи красавци.

– Не споря. Но я си представи, че сред съдебните заседатели има няколко майки? Как ще реагират те, ако допуснат, че подобно нещо може да се случи със синовете им? Поемаш голям риск.

Ричър не отговори.

– Разбира се, нещата могат да се развият и в съвсем друга посока. Вероятно бих могъл да разубедя онези тримата. Да ги накарам да се откажат от идеята за повдигане на обвинения. Но направя ли го, ще трябва да получа нещо в замяна.

– Например?

– Става въпрос за предишния инцидент. Онзи, в който е замесен и Ръсти Ръдърфорд. У Гудиър е останало усещането, че не си бил напълно откровен с него. Кажи ми истината и ще те измъкна от тук.

– Някакви типове се опитаха да отвлекат Ръдърфорд, аз им попречих. Това е всичко. Какво повече има за разказване?

– Проследил си Ръдърфорд, докато е вървял по улицата, нали така?

Ричър кимна.

– Видя ли го да изпуска нещо? Да хвърля нещо в кошче за боклук или в улична шахта?

– Не.

– След като ти се намеси, той опита ли се да скрие нещо преди появата на полицаите?

– Не.

– Става въпрос за много малък предмет – ключе или флашка.

– Нищо не е крил.

– Видя ли го да пуска писмо в пощенска кутия?

– Не.

– Сигурно сте разговаряли в ресторанта. Ръдърфорд спомена ли, че е наел складово помещение или банков сейф?

– Не.

– Пътувал ли е някъде напоследък?

– Не. Но спомена, че ще замине за няколко дни на риболов в Нова Скотия, където има къща в планините. Когато извади портфейла си, за да плати за вечерята, видях, че държи в него мексикански паспорт. А също и самолетен билет, плюс цяла пачка песо.

Уолуърк затвори бележника си.

– Шегуваш ли се с мен, господин Ричър?

– Че защо не? Ти се шегуваш с мен от самото начало, господин полицай. Или трябва да кажа агент?

Уолуърк не отговори.

– Издаде те до голяма степен костюмът – продължи Ричър. – Донякъде въпросите. Но най-вече обувките.

Уолуърк неволно сведе поглед към краката си.

– Обзалагам се, че струват три пъти повече от обувките на Гудиър – каза Ричър. – Въпреки това залагам хиляда долара, че той не би разменил своите обувки за твоите. Дори да са неговият размер, дори да са чисто нови. Погледни ги само. Подметката е толкова тънка. Няма свободно място около върховете на пръстите. Кожата е прекалено фина. Никое ченге в света не би носило подобни обувки.

Уолуърк издиша бавно и продължително.

– Знаех си, че е грешка. Прочетох досието ти от армията. Исках да бъда откровен с теб от самото начало, но шефката не ми позволи и настоя да прибягна до този маскарад. Знам, че сега ще бъде много по-трудно да ми се довериш, но погледни на ситуацията от този ъгъл… Мога да си тръгна още сега. Да отрека всичко. Да заявя, че никога не съм разговарял с теб. Но няма да го направя. Ще ти кажа истината.

Уолуърк извади портфейла си, измъкна от него ламинирана служебна карта и я остави на масата до бележника си. В средата ѝ имаше синьо-бял орел, който стискаше тринайсет стрели в ноктите на единия си крак. В другия държеше маслинова клонка с тринайсет листенца. Имаше и герб с планини отляво и вода отдясно. Във външния периметър около емблемата бяха изписани думите: Министерство на вътрешната сигурност, САЩ. А под нея: Джеферсън Уолуърк, специален агент, Агенция за инфраструктурна сигурност.

– Това съм аз – каза той.

– Какво всъщност те интересува? – попита Ричър.

– Хакерската атака срещу града. Чу ли за нея?

Ричър кимна.

– Има два начина програма от типа рансъмуер да проникне в която и да било компютърна мрежа. Или през интернет, или през устройство, което е физически свързано с нея. Флашпамет, хард диск или нещо подобно.

– Ръдърфорд не го е направил.

– Сигурен ли си?

– Нали си чел досието ми. Знаеш, че бях във военната полиция. Там се развива добър усет към хората. Разговарях с Ръдърфорд, прекарах известно време с него. Не го е направил.

– Може и да си прав. Всъщност надявам се да си прав. Но тъй като не разполагаме с доказателства, това си остава само възможност или предположение, което трябва да приема или да отхвърля.

– Тогава говори с Ръдърфорд. Погледни го в очите и го попитай. Уличи го в лъжа или му помогни да изчисти името си.

– Иска ми се да можех да го направя.

– Защо не?

– Ами ако е замесен? Ще се свържем е него, а той ще предаде информацията на своите съучастници и те ще прекратят преговорите със застрахователната компания. Информационната система на града ще остане заключена за вечни времена. След което хакерите ще се скрият дълбоко в дупката, от която са изпълзели, и няма да имаме никакъв шанс да ги пипнем. Възможно е съучастниците на Ръдърфорд да го следят тайно и да разберат за срещата ни. Резултатът ще бъде същият.

– Какво ще правите тогава?

– Другата възможност е да следим интернет. И да стискаме палци нещо да изскочи. А дотогава ще те помоля да не казваш нищо на Ръдърфорд. Или на когото и да било. Разчуе ли се, това може да има много сериозни последствия.

– Ръдърфорд е изгубил работата си. Целият град го мрази. Едва не го отвлякоха. Нямам никакво намерение да го излагам на опасност.

– Добре. Благодаря. А сега, преди да си тръгна, трябва да ти предам послание от Гудиър. Онова предложение от типа услуга за услуга. Как да убеди онези тримата да не повдигат обвинения? Идеята беше негова. Аз просто се възползвах от нея. Гудиър иска от теб да направиш нещо.

– Какво?

– Да напуснеш града. Още тази сутрин. Всъщност… веднага. Уредил е кола, която те чака отвън. Ченгетата ще те откарат до магистралата. Освен това Гудиър иска думата ти, че няма да се върнеш.

– Ами ако не замина?

– Стига бе, Ричър! Вчера сам си искал да те откарат до магистралата!

– Това беше вчера. Междувременно градът започна да ми харесва.

– Гудиър ти прави добро предложение, Ричър. Пристигнал си тук преди по-малко от двайсет и четири часа, а вече си замесен в две улични сбивания.

Той се замисли за миг върху предложението. Трябваше да вземе предвид и как ще се отрази решението му върху Ръдърфорд. В един идеален свят Ричър щеше да открие кой е изпратил онези главорези пред ресторанта. Нямаше да е справедливо някакви обикновени бандити да платят цената за случилото се. От друга страна обаче, в града нямаше автогара. Нямаше и голям поток от камиони, чиито шофьори най-често вземаха стопаджии. В наши дни все по-малко хора се осмеляваха да качат непознати в колите си. Особено непознати с габаритите на Ричър.

– Добре – съгласи се той. – Ще си тръгна. Тази сутрин. Но имам две условия.

– Няма шанс да изкараш някой долар. Да сме наясно от самото начало.

– Не става въпрос за пари, а за нещо съвсем друго. Онези идиоти ме нападнаха, защото смятаха, че работя за застрахователен агент. Това трябва да е младежът, който вчера ме докара до тук. Отседнал е в хотел някъде в града. Нюйоркчанин. Млад. Двайсетинагодишен. Едва ли ще ви бъде трудно да го откриете. Погрижете се онези типове да не насочат вниманието си към него, след като напусна града. Това означава да ги предупредите да го оставят на мира. Отправете предупреждението на език, който разбират. Наясно ли сте какво имам предвид?

– Мисля, че да – усмихна се Уолуърк.

– Предупредете и него да си отваря очите на четири, в случай че онзи, който е пратил снощните отрепки, изпрати други вместо тях. Професионалисти.

– Мога да го уредя – кимна Уолуърк.

– Остава Ръдърфорд. Разследвайте го колкото си искате, щом се налага. Но се погрижете и за неговата безопасност. Той определено не е в състояние да го направи сам.

Колата, която Гудиър бе уредил, стоеше на паркинга до Съдебната палата. Когато Ричър излезе през металната врата, видя дълга елегантна немска машина, боядисана изцяло в черен металик, която блестеше на утринното слънце, сякаш току-що бе излязла от автосалона. Строго погледнато, това бе седан с четири врати и багажник, но Ричър прецени, че задната част е прекалено ниско над земята. Колата сякаш бе приклекнала над асфалта, вместо да стъпва на него с четирите си колела, като че ли някой я бе натиснал силно надолу, преди да я свали от конвейера.

Шофьорът видя Ричър да излиза. Той натисна един бутон на таблото и багажникът се отвори, след което мъжът слезе и заобиколи пъргаво автомобила. Бе на около петдесет и пет според преценката на Ричър, с късо подстригана сребриста коса, обветрено лице и грубата сбръчкана кожа на човек, който прекарва доста време на открито. Не беше висок – не повече от метър и седемдесет и осем – и бе облечен в светъл памучен панталон и бяла риза, която му бе тясна в раменете и на корема. Приличаше на човек, който дълго време е поддържал добра форма, но сега губеше битката с килограмите, макар да не си го признаваше. Мъжът погледна Ричър и се усмихна, без да крие неудоволствието си, че се налага да качи човек с неугледната външност на Ричър в излъсканото си до блясък возило.

– Аз съм Марти. Ти ли си Джак Ричър?

Ричър кимна.

– Можеш да затвориш багажника, Марти. Нямам багаж. Само дрехите на гърба ми.

Признанието му определено не вдъхна ентусиазъм у Марти. Шофьорът поклати глава, натисна някакъв бутон, разположен под ръба на капака, проследи с поглед бавното затваряне на багажника и заобиколи колата от дясната ѝ страна. Отвори задната врата и изчака Ричър да се намести в тясното пространство. После мина отляво и седна зад волана. Сложи си колана, запали двигателя и потегли. Марти подмина Съдебната палата, зави наляво и продължи по улици, застроени с малки еднофамилни къщи, след което излезе на широко шосе, от двете страни на което се простираха ниви с ниски тъмнозелени насаждения. Положението на слънцето подсказа на Ричър, че пътуват на юг.

– Къде отиваме, Марти? – попита Ричър и се премести в средата на задната седалка.

– Към магистралата. – Марти го погледна в огледалото, преди отново да насочи поглед към пътя пред себе си. – Нали там искаш да отидеш?

– Дойдох по магистралата – намести се по-удобно Ричър. – Тя минава на север от града.

– Пътуваме към друга магистрала.

– Коя друга магистрала? И защо?

– Виж какво, Гудиър ми е приятел. Той ме помоли да откарам някого до магистралата. Изобщо не спомена коя. Тази, към която отиваме, ми е по-удобна, тъй като по-късно имам работа в същата посока. За теб няма разлика дали отиваш на юг или на север. Не можеш да имаш претенции, след като ти правя услуга. Или предпочиташ да вървиш пеша? В тази жега?

– Всъщност да – отвърна Ричър. – Предпочитам да вървя пеша. Жегата не ме притеснява. Остави ме тук.

Марти продължи да кара.

– Гудиър иска да е сигурен, че ще напусна града, така ли? Казал го е съвсем ясно, предполагам?

– Да.

– И защо според него съм станал толкова нежелан?

– Защото се впускаш в улични сбивания. Създаваш проблеми. Сприятеляваш се с хора, които всички мразят. Такива неща.

– И ако ще продължа да създавам проблеми, той предпочита това да стане на друго място, нали?

– Точно така.

– Не му ли е минало през ума, че мога да създам проблеми тук, в колата?

– Мина му през ума. Но аз все пак съм служил в полицейското управление цели двайсет години. Гудиър знае, че ако си достатъчно глупав да опиташ нещо, аз ще се справя. – Марти помръдна с дясното бедро, за да покаже малък пистолет и чифт износени белезници, скрити между тялото му и ръба на седалката.

Пистолетът е напълно безполезен, помисли си Ричър. Марти нямаше да стигне до него, освен това се нуждаеше от поне един помощник, за да има някакъв шанс. Някой на задната седалка, който да насочи оръжие към Ричър и да не му позволи да помръдне от мястото си. Марти не можеше да го направи. Не и докато шофираше. Не можеше да следи пътя и да държи Ричър под око. За да го направи, трябваше да върти глава непрекъснато. В случай на нужда да стреля почти наслуки, но тогава Ричър щеше да му отнеме пистолета.

– Помисли само – каза Марти. – Ченгетата неслучайно те гонят от града. Мислиш ли, че някой ще се затъжи за теб, ако те открият в крайпътна канавка, надупчен с куршуми от пистолет, регистриран на името на някоя отрепка по времето, когато Рейгън беше президент?

– Аз определено бих се натъжил.

– Кого го е грижа за твоите чувства?

Ричър се плъзна още малко наляво.

– Разговорът пое в неправилна посока, Марти. Да сключим примирие и да започнем отначало. Какво ще кажеш? Няма да създавам проблеми в колата ти. А ти ще ми кажеш къде ме водиш. И не ми казвай "към магистралата", защото това не е вярно.

– Добре. Прав си, не отиваме към магистралата.

– А къде?

– Ще разбереш, когато пристигнем.

– Не ме познаваш достатъчно добре, Марти, затова не ти се сърдя, но да знаеш, че не съм от хората, които обичат неясни отговори. Обичам прецизността. Затова ще ти дам още един шанс. Къде отиваме?

Марти отново помръдна бедро и потупа пистолета с дясната си ръка.

– Защо смяташ, че си в позиция да ми даваш втори шанс?

– Забелязал ли си случайно през тези двайсет години, които си прекарал в полицията, че патрулните коли имат плексигласов панел, който разделя предните седалки от задните?

– Разбира се, че съм го забелязал. И трябва да кажа, че никога не съм ги одобрявал. Тези панели са устойчиви на куршуми и не ти позволяват да застреляш някой мръсник отзад.

– Напълно разбираема позиция предвид положението ти в момента. – Ричър помръдна още малко наляво. – Но може би ще промениш мнението си.

Ричър откопча предпазния колан на Марти, грабна свободния му край с лявата си ръка и с лявото си коляно притисна металния език към вратата. После се пресегна, постави лявата си длан върху челото на Марти и блъсна главата му назад. Колата поднесе настрани, Марти сграбчи волана и я овладя с усилие. После извади пистолета, насочи го назад и се опита да го завърти към Ричър, който се бе долепил плътно до шофьорската седалка.

Ричър увеличи натиска върху гърлото на Марти, докато усети, че гръклянът му поддава.

– Пусни пистолета.

Марти продължи с опитите си да го насочи към Ричър, но в един момент осъзна колко безполезно е това и пусна оръжието. То отскочи от седалката до него и падна на пода.

Ричър намали натиска.

– Добре. А сега спри колата.

Марти ускори.

– Не постъпваш умно, Марти. Ако не спреш колата, ще се случат няколко неща. Първо, ще продължа да притискам врата ти, а там минават какви ли не вени и артерии, които ще сплескам. Това ще преустанови достъпа на кислород до мозъка ти и скоро ще изгубиш съзнание. Ако колата още е в движение, ще катастрофираме. Лично мен това не ме притеснява. Аз съм на задната седалка. Ти, от друга страна, ще имаш проблем. И то голям. Не знам дали разбираш нещо от физика, но се сещам за принципа на инерцията. Говори ли ти нещо тази дума?

Ричър усети Марти да поклаща глава едва-едва.

– Инерцията е стремежът на предметите да запазят моментното си състояние. Ако даден предмет се намира в покой, той остава в покой, освен ако някаква сила не го премести. Ако ли пък въпросният предмет се намира в движение, той остава в движение, освен ако някаква сила не го спре. Същият принцип е в сила и за човешкото тяло. Затова автомобилите имат предпазни колани. Без тях в случай на катастрофа колата ще спре, но пътниците ще се опитат да продължат движението си и ще излетят през предното стъкло. Ще се нарежат на парчетата от него, а после ще им се случат куп други болезнени неща. Може би дори фатални. Ти нямаш предпазен колан, нали, Марти? Вече не.

Колата намали, но не спря.

– Имаш и още един проблем, Марти. Инерцията работи против теб в още едно отношение. Усещаш ли колко здраво държа главата ти? Тя няма да продължи движението си, когато колата се блъсне в нещо. Тя ще спре. Но тялото ти няма да спре. Нищо няма да му попречи да продължи движението си напред. Единственото, което ще се опита да го задържи назад, е вратът ти. А там има не само вени и артерии, но и нерви.

Марти вдигна крака си от педала на газта, отби встрани и най-сетне спря. Ричър почувства как тялото на бившето ченге се отпуска леко.

– Казаха ми да те откарам до една бензиностанция – призна Марти. – Изоставена бензиностанция.

– И? – попита Ричър.

– Не знам. Не ми казаха и не питах. И както показах току-що, не изпитвам никакво желание да умра.

– Къде се намира тази бензиностанция?

– След около два километра. Вдясно. Точно до един стар автосалон, също изоставен. Навремето там продаваха студебейкъри. Видиш ли рекламата, значи си пристигнал.

– Колко ти плаща Гудиър?

Марти се опита да поклати глава.

– За какво става въпрос тогава, ако не за пари? Надявам се да е нещо сериозно.

– Джон не е замесен – обясни Марти. – Той е честно ченге. Каза ми, че иска да напуснеш града, защото създаваш проблеми, и аз приех това за чиста монета. Джон ме помоли да те откарам до магистралата и аз се съгласих да направя услуга на приятел. Историята с бензиностанцията е съвсем друго нещо. Той не знае за нея.

– Гудиър е честно ченге, а? Толкова честно, че ти ще ме надупчиш с куршуми от незаконно притежаван пистолет и ще ме изхвърлиш в някоя канавка, а той ще си затвори очите?

Марти направи нов опит да поклати глава.

– Не, не. Това са глупости, които сам съчиних, за да те държа под контрол. Пистолетът дори не е зареден. Това е едно от нещата, които научих в полицията. Трябва да накараш лошите да повярват, че си готов да ги нараниш, и тогава няма да ти се наложи да го правиш.

– Добре, да оставим за момент Гудиър. С кого сключи тази… Да я наречем, странична сделка?

– Там е проблемът, че не мога да ти кажа. Не защото не искам, а защото не знам. Той е просто един глас по телефона.

– Тоест става въпрос за мъж, не за жена?

– Точно така.

– Непознат мъж ти се обажда изневиделица и иска от теб да станеш съучастник в… какво? Отвличане? Убийство? И веднага се съгласяваш?

– Не е толкова просто. Всичко започна по времето, когато бях ченге. Опитах се да направя услуга на един човек, защото реших, че просто е извадил лош късмет. Оказа се, че съм допуснал огромна грешка, тъй като веднага щом отърва кожата, той започна да иска нови и нови услуги, като заплашваше да разкрие какво съм направил. Това продължи с години. Затова напуснах управлението в крайна сметка. Реших, че ще ме остави на мира, ако вече не мога да му бъда от полза. Но не познах. Той продължи да иска услуги от мен. Да доставя пакет на даден адрес, да взема пари от друг… такива неща. Реших, че това никога няма да свърши. Един ден този тип умря. Пресичал на пешеходна пътека, когато го прегазил пиян шофьор. Знам, че не бива да се радвам на смъртта на друго човешко същество, но не можах да се сдържа. Бях на седмото небе. Реших, че най-после съм свободен, че животът ми отново ми принадлежи. Това продължи едва седмица. Една вечер телефонът иззвъня. Глас, който никога не бях чувал, заяви, че е наследил определени документи и настоява да се придържам към предишното споразумение, ако не желая въпросните документи да се озоват в полицията. Обеща да не иска от мен кой знае какво, само по някоя дребна услуга от време на време.

– И ти му повярва?

– Честно казано, не знам. По думите му стигнах до извода, че е настроен решително. Но бях уморен и отчаян, затова реших да рискувам. Казах му, че не приемам шантажа му. Да ме остави на мира или да прави каквото ще. И той го направи. На следващата сутрин някой почука на вратата. Докато отворя, бе оставил две кутии и си бе тръгнал. Кутиите бяха напълно еднакви по форма, размери и всичко останало, но бяха номерирани – едно и две. Отворих номер едно. Вътре имаше мъжки… пенис и тестиси. Следващите два часа прекарах в банята. После отворих втората кутия. Беше празна с изключение на лист хартия, върху който беше написано нещо. На ръка. Със старомоден почерк. Беше предупреждение, че ако не им сътруднича, и моите… интимни части ще се озоват в подобна кутия. Но ако размисля, да очаквам обаждане в девет вечерта и да изпълня инструкциите.

– Вдигна ли телефона?

– Да, разбира се. Ти не би ли го направил?

– Какво поискаха от теб?

– Да изхвърля нещо… Четири куфара.

– Останалата част от тялото на мъжа?

– Предполагам. Не погледнах вътре.

– Добре. Да се върнем към настоящето. Как този мистериозен човек, който ти звъни по телефона, е разбрал, че Гудиър те е помолил да ме откараш до магистралата? Явно ченгето също работи за тях.

– Не, информацията излезе от мен. Непознатият ми бе наредил да докладвам, ако видя случайно Ръдърфорд. Или ако науча каквото и да било, свързано с него. Гудиър ми каза, че Ръдърфорд е присъствал на тези улични сбивания, в които ти си участвал. Предположих, че между вас има някаква връзка. Реших да заложа на сигурно и да предам информацията. Затова им звъннах.

– И други хора ли наблюдават Ръдърфорд освен теб?

– Не знам със сигурност, но човекът, който ми звъни, определено не е дребна риба. Обзалагам се, че за него работи цяла организация.

– Какво искат от Ръдърфорд?

– Да не мислиш, че съм питал? Или че това е човек, на когото някой може да държи сметка?

– Точно такъв човек е.

– Това обяснява защо те гонят от града, а аз трябва да те откарам до магистралата.

– Ще го приема за комплимент.

– Приеми го, както искаш. Какво ще правиш сега? Предполагам, че ще вземеш колата, нали? Добре, твоя е. Направи ми обаче една услуга. Нека всичко изглежда така, сякаш си избягал сам. Решат ли, че съм те пуснал, с мен е свършено. Трябва да ме нараниш и да се постараеш да изглежда убедително. Знам, че снощи си пратил трима души в болница, едва ли ще ти е трудно да го направиш.

– Няма да те удрям. И няма да взема колата ти. Засега. Ще продължа пеша, ще се запозная със ситуацията и ще съставя план.

– Какво има да се запознаваш? Сам каза, че магистралата е на север. Тръгвай натам и гледай да напуснеш щата, преди да са ме открили.

– Нямам никакво желание да стигна до магистралата. Идеята бе на Гудиър. Имам недовършена работа тук и част от нея очевидно ме очаква на онази бензиностанция. Някои хора са положили толкова усилия, за да ме заловят. Би било твърде нелюбезно от моя страна да не се отзова.

– Много лоша идея. Забрави ли първата кутия? Това е точно в стила им. Ами куфарите? Не искам следващата ми задача да бъде разхвърлянето на части от тялото ти из цялата страна. Не искам и някой друг да разхвърля части от моето тяло. Затова най-добре да…

– Дай ми пистолета.

– Казах ти, че не е зареден.

– Въпреки това ми го дай.

Марти вдигна оръжието от пода и го подаде на Ричър. Оказа се компактен "Смит & Уесън", 22-ри калибър. Ричър го провери. Не бе смазван отдавна, а пълнителят бе празен. Марти не го бе излъгал.

– И телефона – каза Ричър.

Марти свали мобилния си телефон от Стойката на арматурното табло.

– А сега и другия телефон. Онзи за еднократна употреба.

– Нямам друг телефон.

– Не ми губи времето. Абсурдно е да разговаряш с човек, който поръчва убийства, по телефон, който лесно може да бъде проследен.

Марти извади малък телефон от джоба си.

– И ключовете.

Марти въздъхна и подаде на Ричър кутийка с размерите на кибрит, върху която имаше четири бутона и лого. В единия ѝ край бе закачен ключодържател. Повечето ключове бяха съвсем обикновени на вид, но един бе по-малък от останалите. Ричър го вдигна.

– За белезниците ли е?

Марти кимна.

– Закопчай се за волана. Едната ръка е достатъчна.

Марти се подчини.

– Добре – каза Ричър и отвори вратата. – Стой тук. Отпусни се, почини си. Скоро ще се върна.