Съдби, по-лоши от смъртта - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Кърт Вонегът (ДЕВЕТА ГЛАВА) #10

ДЕВЕТА ГЛАВА

(Роуд Айланд е бил първият сред Тринайсетте колонии, който официално въвежда свободата на вероизповеданието, и гражданите му могат да се молят или да не се молят както им е угодно.)

Джил Кременц принадлежи към Епископалната църква, но рядко ходи да се моли, а аз съм атеист (или в най-добрия случай — унитарист, който обикаля из какви ли не църкви). По тази причина, когато през 1979-а решихме да се оженим след няколко години съвместен живот, пред нас имаше богат избор от свети храмове, в които да осъществим въпросния обряд. Поради факта, че се бяхме запознали на репетицията на една от пиесите ми, аз предложих актьорската църква — онази, която всички наричаха „малкият храм там, зад ъгъла“. На всичкото отгоре тази църква беше епископална (хей, хей!) и се намираше на Двайсет и девета улица в Манхатън, току зад Пето авеню. Умилителният прякор си беше извоювала отдавна, още през ХIХ век, когато Джоузеф Джеферсън (автор и изпълнител на главната роля в „Рип Ван Уинкъл“) пожелал да сключи брак в голямата англиканска църква, която се намира на две пресечки северно от Двайсет и девета, точно на Пето авеню. Но там любезно му казали, че актьорите имат репутацията на „по-свободни от морална гледна точка“ хора и по тази причина защо не опитал в „онзи малък храм там, зад ъгъла“… И Джеферсън ги послушал.

И аз постъпих като него, а после получих един куп проклятия заради развода си! (Фактът, че съм свързан с театъра, изобщо не ми помогна. Нито пък един друг факт — че Джил Кременц беше близка приятелка с Пол Мур, епископът на споменатата църква в Ню Йорк.) Посрещна ни някаква жена, която явно имаше голям авторитет, но по онова време жените все още нямаха право на духовен сан. Днес сигурно вече е проповедник, но тогава ме прие така, сякаш разводът ми беше най-големия грях на света. (Когато започнаха да ръкополагат за свещеници и жени, една от първите богоизбрани носеше името Таня Вонегът. Тя бе съпруга на един от братовчедите ми, голяма красавица и без съмнение пламенна проповедница.)

Можехме да се оженим в „малката църква зад ъгъла“ при условието, че аз стана член на епископалното братство и изкупя греха си с безвъзмезден труд — например, като преподавам в Неделното училище. Това беше прекалено и за място на церемонията избрахме Обединената методистка църква на Иисус Христос, която се намира на ъгъла на Шейсета улица и Парк авеню. (Не помня причините, поради които се спряхме точно на нея. Може би сме обсъждали църковната архитектура с Брендън Гил от Комисията за съхраняване на историческите паметници.) Там нямаше укори, нямаше гневно сбърчени вежди. Както се казва — всичко мина като по вода…

(С изключение на факта, че станах приятел със свещеника, който впоследствие ме покани да произнеса коледно слово пред паството му, заедно с един комик на име Джоуи Адамс. След това събитие възникнаха търкания между него и споменатото паство, главно защото поканил на амвона един заклет атеист. Мен, разбира се, а не Джоуи Адамс… Днес той има друга църква, от време на време си разменяме кореспонденция по духовни въпроси. Беше сред присъстващите на премиерата на моя реквием в Бъфало. Нали си спомняте — онзи по музиката на Едгар Грейна…)

Сватбеното тържество се проведе в хотел „Риджънси“, само на една пресечка северно от църквата. (Ако изберете „Риджънси“ за сватбеното си тържество, те ще ви предложат не само огромна торта, но и специалния си апартамент за младоженци. Точно в него затворихме внуците ми, докато траеше църковната церемония.) Това стана преди единайсет години. Вече се бяхме разбрали, че децата ми са достатъчно (три мои и три осиновени племенници.) Но малко по-късно си осиновихме и още едно (бебе на три дни). Казваше се Лили и скоро щеше да се превърне в постоянната ми компания. (Когато порасне, това мило момиченце ще стане една ленива художничка — просто защото аз приветствам всяко нейно творение сякаш е Пиетата на Микеланджело или тавана на Сикстинската капела.)

Тази година Джил навърши петдесет, а Лили скоро ще стане на осем. По случай рождения ден на жена ми аз организирах голям купон, а за подарък й поднесох един festschrift6, който съдържаше подборка от сантиментални есета, стихотворения, вицове и поздрави от близки приятели и роднини. (Междувременно не пропуснах да я информирам, че е най-старата жена, с която някога съм живял.) Ето как започваше краткият ми предговор към въпросния festschrift:

„За всеки, който се интересува:

Приложени тук ще откриете факти за едно събитие, състояло се в първата година на последното десетилетие от второто хилядолетие след раждането на Иисус Христос. То ознаменува петдесетия рожден ден на любимата ми талантлива съпруга Джил Кременц, датата е 19 февруари 1990 година, понеделник. На този ден в «Зелената таверна» в Сентръл Парк, остров Манхатън, бе дадена официална вечеря за около петдесет нейни приятели и роднини.

Дъщеря на Вирджиния и Уолтър Кременц, Джил е родена на същия този остров, но израсва в Мористаун, Ню Джърси. В деня на нейното раждане аз съм абитуриент в гимназията «Шортридж» в Индианаполис, а същата есен ми предстои да се запиша в Корнелския университет, специалност химия. Пърл Харбър ще бъде бомбардиран, когато аз съм на деветнайсет, а на нея няма да й достигат някакви си два месеца, за да навърши две…

На петдесетгодишна възраст Джил изглежда и се държи като идолизирана наследница на огромно състояние, която не е на повече от трийсет и две. На практика тя е посещавала едни и същи частни училища и колежи с богати наследници, но самата Джил никога не е била такава. На петдесет притежава само това, което е спечелила като фотограф и автор на детски книги (най-известната между които е «Много млада балерина»), както и на книги, които третират тежките стресови състояния у децата (тук ще посоча заглавието «Как се чувстваме при смъртта на някой от родителите ни»).

Запознахме се през 1970 година, по време на репетициите на пиесата ми «Честит рожден ден, Уанда Джун» в «Театр дьо Лис» в Гринич Вилидж. На този етап от живота си Джил вече е обиколила света, станала е първата жена-щатен фотограф на голям нюйоркски ежедневник — «Хералд Трибюн», прекарала е цяла година в Южен Виетнам в разгара на войната, публикувала е един истински етнографски шедьовър: фотоалбумът «Чернокожо момиченце расте в аграрния Юг», посветен на една от любимите й учителки, която всъщност е самата Маргарет Мийд. Същевременно трябва да посочим, че тя съвсем не живее в Бъкингамския дворец — апартаментчето й се намира в една сграда на Първо авеню, малко оттатък Петдесет и четвърта улица. Отдолу има магазин за деликатеси, а до четвъртия етаж трябва да се качва пеша, понеже няма асансьор.

Веднъж ми спомена за някакъв обожател, когото изпуснала, просто защото десет минути след изкачването на стръмните стълби не можел да си поеме дъх. Предполагам, че е имало и други такива.

Джил е родена на границата между зодиите водолей и риби. Родените под тези знаци са добри, но мързеливи плувци, които предпочитат водата пред виното. Но най-характерната зодиакална особеност при нея е начинът, по който разграничава патриархалните нрави в тази страна от Движението за женски права. Осъзнаването на тази особеност съвпада по време с узряването й като жена. По тази причина си позволява да се държи така, сякаш полът й е нещо нематериално, но това й създава доста проблеми, тъй като е изключително привлекателна жена. Тя винаги държи да получава възнаграждение за труда си в размер, в който би го получил всеки мъж с нейните професионални качества. И в повечето случаи успява, въпреки забележките зад гърба й, че не се държи като дама…

Джил получава диплома от Мастърс Скул в Добс Фери, Ню Йорк през 1958 година. След което превръща в свой университет не само Манхатън, но и целия свят. Постига това, което иска, независимо от трудностите, изпречили се на пътя й. В началото е готова на всякаква работа, стига тя да й осигурява присъствие сред журналисти и издатели. Завършва един-единствен официален курс — този по антропология в Колумбийския университет.

Първият идол на Джил е Маргарет Бърк-Уайт, която поема всички рискове на мъжете-фотографи от списание «Лайф» и снимките й са не по-лоши от техните. Вторият идол е Маргарет Мийд, благодарение на която Джил се превръща не само в превъзходна фотожурналистка, но и в първокласен учен по обществени отношения. Това става далеч преди да се срещнем, но после тя е принудена да чака почти до петдесетгодишния си юбилей (аз също), докато най-сетне няколко на брой умни хора с академично влияние обръщат внимание на книгите й за младите американци под 16-годишна възраст и разбират, че малцина в тази страна познават проблемите на подрастващите така добре, както ги познава тя…

Днес, в деня на петдесетгодишнината на Джил, ние трябва да сме благодарни за нейното неформално образование. Защото, слава Богу, тя не е имала друг избор, освен да приема житейските възгледи на младежите такива, каквито ги е чувала. Липсата на специализирано образование я спасява от неизбежните при обратния случай интерпретации и псевдонаучни тълкувания, които биха провалили всичко. Тя се чувства длъжна просто да записва това, което споделят децата — добро или лошо, — а после да ги снима…

Нейните книги не са теоретични. Те са пряка и точна документация, която или приемате, или не. Те са изцяло органични, надигат ствол от плодородната почва на живота като младо ябълково дръвче.

Бъдещите изследователи вероятно ще се запитат дали фотографиите на Джил в настоящата книга са ретуширани. Не са. Оставени са така, както са били направени. Ако могат, нека обяснят как с течение на годините тази жена става все по-хубава…“

Ето и остроумния текст, с който завършва този festschrift. Той е написан от един от най-любимите фотографски обекти на Джил — човекът на словото Джон Ъпдайк:

„Блясъкът в очите на хиляди писатели, чиито лица си запечатала върху лентата, отразява част от миловидното ти лице зад камерата. Как успяваш да смекчиш израженията на тези сурови мъже, окаменели от постоянния си контакт с жлъчта на живота? — Юдора, Тенеси, Анаис, Кърт, Сол, Гор, Бил, Джим, Джоан, Труман, Тони, Лиз?…

Децата също се укротяват пред твоя обектив. Гледат като херувимчета в щракащата ти машинка, за миг забравили енергията — най-голямата привилегия на младостта. Днес завършва петото десетилетие на твоя живот. Продължавай все така, о кралицо на «Лайката», нека светлината на твоята свещ бъде все така пророческа…“