Съдби, по-лоши от смъртта

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Великият писател-фантаст Рей Бредбъри (който не може да кара кола) написа един разказ, озаглавен „Механизмът от Килиманджаро“. Главният герой в този разказ притежава осъдителното качество да предизвиква самоубийства (а може би и още куп осъдителни качества). Той притежава и един магически джип, с който броди из пустите пътища в околностите на Кечъм, Айдахо. На един от тези пътища среща някакъв фатално депресиран брадат старец, облечен в дрипи. Оказва се, че това е Ърнест Хемингуей, който не след дълго ще си пръсне мозъка с пушка. Героят на Бредбъри в магическия джип му предлага да го закара към по-добра смърт от тази, която си е избрал. Ако Хемингуей се качи на джипа, той ще умре при самолетна катастрофа на връх Килиманджаро в африканската държава Танзания (висок 6345 метра). Хемингуей се качва и така стига до славната смърт.

(Френският писател Луи-Фердинанд Селин пише за един свой приятел-лекар, който имал манията да умре достойно. И умрял под някакъв роял, разтърсван от силни конвулсии.)

В света на Рей Бредбъри вероятно бих се самоубил толкова успешно, колкото и Хемингуей. Всъщност възможно е в момента да съм мъртъв, а това, което виждам, да е онзи Вонегът, който щях да бъда, ако не бях сложил край на живота си. Поучително, нали? „Това ще ми бъде за урок“, както казал един осъден на смърт в общинския затвор на Кук Каунти, докато го завързвали за електрическия стол.

Ако всичко наоколо е само това, което би трябвало да виждам (а всъщност гния в гроба като Джон Дилинджър — идола на моето детство), по всяка вероятност щях да възкликна: „Господи, трябваше да напиша още поне четири книги!“ Ако бях продължил да живея, със сигурност щях да чуя как дъщеря ми пее една песничка, научена по време на поредния летен лагер:

Ако не бях обзет от натрапчивата идея да си вървя и бях поживял още някоя минута (между другото, тази идея се оказа абсолютно скапана), положително щях да публикувам следното страхотно есе, появило се в „Ню Йорк Таймс“ през пролетта на 1990 година:

"По неизвестни причини след определена възраст американските хумористи и сатирици или както там сте решили да ги наричате — тоест онези от нас, които предпочитат да се смеят на деморализиращата информация, вместо да плачат от нея, се превръщат в непоправими песимисти. Ако лондонската застрахователна компания „Лойдс“ издаваше компенсационни полици срещу изгубеното чувство за хумор на писателите-хумористи, тя положително би взела под внимание факта, че мъжката част от тази компания търпи въпросната загуба някъде около шейсет и тригодишната си възраст, а женската — много по-рано, някъде около двайсет и девет…

За щастие или нещастие това мое откритие се потвърждава изцяло от книгата „Забранени удари“ (Парагон Хаус, 1990) на Уилям Кьоф — преподавател по английска литература в масачусетския щатски колеж „Фичбърг“. Подзаглавието на тази книга звучи така: „Насилието на американския хумор“. Вътре има подборка от есета на господин Кьоф върху творчеството на Марк Твен, Ринг Ларднър, Амброуз Биърс, моя милост, комиците в киното (нямо и говорящо), както и онези, които участват в съвременните радио и телевизионни постановки. Авторът се стреми да ни убеди, че най-сполучливите американски вицове и хумористични произведения от всякакъв вид са пряка последица от икономическото и физическото насилие в нашето общество. „Често става така, че американският хуморист, изградил своето име и репутация като развеселен наблюдател на насилието и корупцията в тази страна, приключва кариерата си като разказвач на наситени с горчива ирония приказки, откъснат от света в своето мрачно ложе“, пише той.

Досещате се какво означава това, нали? Означава, че последният ми роман „Фокус-бокус“, който ще излезе от печат през септември, всъщност е една наситена с горчива ирония приказка, полегнала в мрачното си ложе…

Това е неизбежно.

„Насилието, което вдъхва живот на американския хумор, винаги го надживява — казва господин Кьоф. — Вицовете неизбежно остаряват и «изстиват», но за съжаление пистолетите си остават горещи.“

В крайна сметка и Марк Твен престава да се надсмива над собствената си агония и над агонията на хората, които го заобикалят. Той отрича осакатения живот на тази планета и умира далеч преди да е чул за ядрените оръжия. Той е мъртъв като забит във вратата гвоздей, без да има представа дори за това, което ще ни донесе Първата световна война.

Вицовете действат така: разказвачът започва с нещо предизвикателно, например секс или физическа заплаха — просто за да поуплаши слушателя или пък да постави интелигентността му на изпитание. Стъпка втора: разказвачът дава да се разбере, че не очаква никакъв интелигентен отговор от слушателя. Това кара последния да встъпи в безсмислен дуел с различните химикали в кръвообръщението си, който може да бъде прекратен само по два начина: или като тресне един юмрук в зъбите на разказвача, или с подскоци на място.

Най-често срещаната реакция обаче е следната: слушателят прогонва тези химикали от кръвообръщението си посредством бързо свиване и разпускане на гръдния си кош, придружено от гротескни гримаси и лаещи звуци.

Тест за интелигентност: „Защо пилето пресича пътя?“ Секс: „Колата на пътуващ търговец се поврежда на селски път в бурна нощ. Той чука на вратата на някаква ферма, стопанинът отваря и казва: «Да, можеш да пренощуваш тук, но ще трябва да спиш с дъщеря ми». Физическа заплаха: «Човек пада от скала, но успява да се залови за някакъв издатък и увисва във въздуха над тристаметрова пропаст, където го чака сигурна смърт».

Но разказвачите постигат пълен успех, когато говорят за реалните, непосредствени и страшни опасности, които заплашват слушателите. И никакъв смях, колкото и спонтанен да е той, не може да възстанови чувството им за сигурност. Аз самият бях в това положение по време на обиколката ми из няколко университета през пролетта на 1989 година. Трябваше да изнеса няколко лекции в тях и това ме принуди да отложа всичките си други ангажименти. Не ми беше особено приятно да прибягвам до описаните по-горе трикове със своите слушатели, но нямах друг избор. Един пример: изправен на катедрата пред тях, аз си задавах въпроса какво щеше да стане, ако семейството ми живееше в Германия по времето, когато Хитлер взема властта в тази страна. Всеки отговор на подобен въпрос би бил спорен, но едновременно с това и потискащ. След което казах, че светът е изправен пред далеч по-сериозен проблем от раждането на нов Хитлер, а именно: унищожаването на планетата от самите нас, унищожаването на този прекрасен и деликатен апарат, който поддържа живота ни…

Казах, че не е далеч денят, в който ще обърнем корем като декоративни рибки в занемарен аквариум, а после предложих и епитаф за нещастната ни планета, който звучи така: МОЖЕХМЕ ДА Я СПАСИМ, НО БЯХМЕ ПРЕКАЛЕНО ЕВТИНИ И МЪРЗЕЛИВИ.

Наистина е време да престанем.

Боже мой, мисля, че казах и още нещо (всъщност сигурен съм, че го казах), което звучеше така: човечеството се е превърнало в неудържим ледник от топла плът, който поглъща всичко по пътя си, а след това прави любов. Крайният резултат е удвояване на обема му. За капак добавих, че дори Папата в Рим не може да направи нищо, за да спре плъзгането на тази огромна маса плът.

Достатъчно!

Въпреки всичко допускам, че на хартия все още звуча забавно, забивайки малки гладки кукички в хората, след което бързам да си ги прибера. В крайна сметка писането на роман е бавна и сложна дейност — все едно, че си се захванал да изрисуваш ръчно цветята по тапетите на гостната си… Понеже зная как действат вицовете с техните кукички, които се забиват и отдръпват, аз все още съм в състояние да ги създавам, въпреки че от доста време насам не изпитвам особено влечение към подобна дейност. Помня, че и на баща ми му писна да е архитект (това стана, когато беше с десетина години по-млад от мен сега), но въпреки това продължи да се занимава с архитектура.

Или както преди време изтъкна един мой близък приятел — в идеите ми има всичко друго, но не и оригиналност. Такава била съдбата ми. Вероятно по тази причина ми хрумна напълно неоригиналната идея да напиша една съвременна версия на «Дон Кихот». Надявах се, че в тази история все пак ще има нещо свежо, просто защото цял живот бях мечтал да създам образ на идеалния гражданин. Макар господин Кьоф да мълчи по въпроса, аз мисля, че американските хумористи не биха се занимавали с недостатъците на своите съграждани, ако в главите си нямаха ясна представа как трябва да изглежда американският гражданин. Според мен мечтата на американските хумористи за идеалния гражданин е толкова важна за тях, колкото е била за Карл Маркс или Томас Джеферсън…

Но практическата реализация на тази мечта се оказа трудна работа. Просто защото никой не успя да откачи читателите от своята кукичка, от монтаукския чадър на съвременността.

«Монтаукски чадър» се нарича една специална мрежа за улов на риба, която се използва от хората, излизащи на риболов за удоволствие. Това най-често са жители на Лонг Айланд, които разпъват тази мрежа с помощта на моторни яхти върху огромна площ. Гледана отгоре, тя прилича на оголените ребра на чадър, от който са свалени плата и дръжката. Върхът на всяко от тези ребра представлява мрежичка от стоманена тел, която съдържа стръвта от изкуствена сепия, направена от употребявани медицински маркучи. Вътрешността на всеки маркуч крие по една кука, която е толкова остра и назъбена, че няма костур или лефер, който да се откачи от нея, след като веднъж я захапе, попаднал в плен на илюзията, че това е закуската му…

Днес не съществува еквивалент на онзи способ за откачане от кукичката, който Марк Твен успешно използва преди Първата световна война (а и някои негови последователи по време на всички останали войни) в «Хъкълбери Фин» — наситения с най-черен хумор роман, написан някога от американец. Ето за какво става въпрос: изобретателният, твърд и достоен за възхищение Хък, все още в началото на живота си, заявява, че «ще се разшета из околността».

За коя околност става въпрос? Може би за Роки Флетс, Колорадо? За Ханфорд, Вашингтон? Или за крайбрежието на Принс Уилям Саунд в Аляска? Ами какво ще кажете за посоката, която избира самият Твен, след като изчезва от Ханибал? Да, разбира се, че имам предвид девствената пустош на Амазонка…“ (Край)

Ако не бях умрял, положително щях да напиша всички тези неща. Освен това щях да се радвам на раждането на още три внучета — в допълнение към трите, които вече имах. Майка ми така и не видя нито едно от дузината си внучета, макар че когато двамата със сестра ми я открихме мъртва, Алис вече беше бременна с Джим, първото от тях. (Очевидно добрата новина беше закъсняла и вече не можеше да спаси мама. Тя се е чувствала толкова ужасно, колкото всеки жител на Мозамбик днес. Отвратителната касапница в тази страна продължава с пълна сила, но самоубийства почти не са регистрирани.)

Ала предположенията какво щеше да стане, ако не бях осребрил чиповете си в спешното отделение на „Св. Винсънт“ преди шест години, могат да вървят по дяволите. Аз съм жив, продължавам да пуша и да поддържам тъжно извитите си мустаци, които пуснах, за да приличам на баща си. (Брат ми също има мустаци.) Cogito, ergo sum.18

Фактически имам и едно хвалебствено есе. Написах го за Коледния каталог на чикагската верига от книжарници „Крокс & Брентано“ през 1990 година (каталогът щеше да бъде разпространен безплатно между най-добрите клиенти на веригата, а есето възхваляваше това достойно занимание — четенето). Ето го:

„През 60-те години много ми се искаше да вярвам, че дълбоката медитация — такава, каквато я практикуват в Индия, може би ще се окаже онзи път към щастието и мъдростта, който отчаяно търсят хората от европейски и африкански произход. За известно време в това повярваха дори бийтълсите. Съмнявам се обаче, че покойният (искам да кажа велик) Аби Хофман някога е вярвал в това. Той не е имал никакви намерения да се отказва от своето изострено чувство за хумор — най-свястното нещо в тази страна по време на Виетнамската война, за да го замени с някакъв дълбоко личен вътрешен покой.

Аз самият обаче с радост бих направил тази размяна. Включих се в «Махариши Махеш Йоги» (също като членовете на «Бийтълс») с надеждата да се науча на трансцедентална медитация или съкратено ТМ. Не познавах никой от бийтълсите, никога не съм чувал окончателното им мнение за ТМ. Доколкото си спомням, те зарязаха «Махариши» по причини, които нямаха нищо общо с полутранса в източен стил. Личните ми впечатления от ТМ са доста ограничени — просто една малка дрямка, по време на която, за добро или лошо, не се случва нищо особено. Нещо като практикуване на леководолазен спорт, но не във вода, а в сладникаво топъл бульон. Най-голямото събитие там долу беше да видиш как покрай теб бавно се влачи някакво розово шалче или нещо подобно…

От това приятно състояние между съня и будуването се пробуждаш абсолютно непроменен.

От моята ТМ аз все пак получих нещо повече от приятна дрямка. Седнал изправен в твърдия стол (според изискванията на Махариши), изхвърлил от съзнанието си всички дребни неща, които могат да ме разсейват, и повтарящ своята мантра (айе-еем) както на глас, така и безгласно, аз изведнъж си дадох сметка, че това вече съм го вършил хиляди пъти.

И знаете ли кога? Докато съм чел книги!

Още осемгодишен аз попивах в себе си писаното слово на хора, които са виждали и чувствали нещата — това беше моето «айе-еем, айе-еем». И по време на този процес целият свят изчезваше. Когато чета някоя увлекателна книга, пулсът и дишането ми се снижават, точно както по време на ТМ.

Оказа се, че ВЕЧЕ СЪМ ветеран в областта на медитацията. А когато се пробуждам от своята медитация в западен стил, аз без съмнение съм едно по-мъдро човешко същество. Споделям всичко това, защото днес твърде много хора не смятат печатното слово за нещо повече от безнадеждно остаряла технология, измислена преди две хиляди години от китайците. Със сигурност книгите се раждат от необходимостта за практично предаване или съхраняване на информацията и по времето на Гутенберг са били толкова романтични, колкото днешните компютри. Но по една случайност става така, че когато се комбинира с мислите и чувствата на един образован човек, седнал на прост дървен стол, книгата е в състояние да предизвика у него особено душевно състояние, характеризиращо се с особена (и бих казал безценна) дълбочина и смисъл…

Тази форма на медитация — родена по една случайност, както вече споменах — може би ще се окаже най-ценното съкровище на нашата цивилизация. Ето защо никога не трябва да се отказваме от книгата, никога не трябва да се предаваме пред разпечатките, които плюе светещата катодна тръба срещу нас, защото те съдържат само баналните неща на всекидневието.“ (Край)

(Ксантипа19, която си има собствена кариера и доходи, от време на време ме замеря с чинии. Ако не беше тя, аз отдавна да съм умрял от прекален сън. Щях да си дремя, докато дойде Онази с косата. Или, в най-добрия случай, щях да зарежа киното и театъра, книгите и списанията, разходките на чист въздух и прочие… Тя е това, което Джордж Бърнард Шоу нарича „носителка на жизнена сила“.)

В онова есе за книгите споменавам името на Аби Хофман в качеството му на мантра за медитиране. Давам си ясна сметка, че повечето наши съвременници нямат представа кой е той и с какво се е занимавал. Той беше един гениален клоун — от онези, които без никаква видима причина се появяват на света. Като Лени Брус, Джак Бени, Ед Уин, Стан Лаурел, У. С. Фийлдс, братята Маркс, Ред Скелтън, Фред Алън, Уди Алън и прочие… Той беше член на моето детско поколение, заемащ челно място в списъка на моите светци — тоест, на онези храбри, невъоръжени, неспонсорирани и неплатени духове, които правят отчаяни опити да намалят броя на държавните престъпления срещу хората, които според Иисус Христос един ден ще получат в наследство Земята…

Той вършеше всичко това с правда, гняв и присмех.

Последните години от краткия и нещастен свой живот той отдава на битката за защита на природата в долината на река Делауеър. Оставя семейството си без пукнат цент. Има полицейско досие, срещу него е повдигнато обвинение за търговия с наркотици и укриване от правосъдието. Но най-тежкото му престъпление е нарушаването на един закон, който напечатан би изглеждал така: „Чудовищните грешки на вашето собствено правителство не трябва да бъдат третирани с неуважение до момента, в който нанесените поражения не станат абсолютно непростими, неразбираеми и неподлежащи на никаква поправка“.

Толкова по въпроса за „правото на гражданите на мирни събрания и петиции до правителството по повод проблеми и оплаквания от всякакво естество.“ (Или, както би се изразил всеки корумпиран или глупав държавен глава: „Какво може да бъде срещу мен, след като телевизионните новини са на моя страна?“)

Съмнявам се дали клоунските качества на Аби Хофман са скъсили Виетнамската война дори с милисекунда. Това не успяха да сторят и ничии протести, с изключение на тези на врага. По време на една от годишните срещи на ПЕН-клуба в Стокхолм (войната щеше да продължи още около година) аз казах, че почти всички американски творци се обявяват срещу тази война и техните протести наподобяват един лазерен лъч на моралния кураж. След което добавих, че силата на този лъч се равнява на силата, с която една торта с бананова глазура пада от сгъваема стълбичка с височина метър и двайсет.

Съпругата ми Джил („Ксантипа“) изкара цяла година във Виетнам по време на войната. Далеч преди да я срещна, тя е правила снимки на виетнамци, които нямат нищо общо с войната. Част от тези хуманни и изключително качествени фотографии се придружават от текст на Дийн Брелис (по онова време кореспондент на Си Би Ес) и излизат в една книга, наречена „Лицето на Южен Виетнам“. Ето писмото, което Джил получи от Брелис по случай петдесетия си рожден ден:

"Желая ти всичко най-хубаво, Джил.

На този щастлив за теб ден, мислите ми неволно се връщат двайсет и пет години назад, във Виетнам. Ти не беше влюбена в себе си. Никой не би те обвинил, че се държиш като кралица, просто защото ти беше една хубава жена в обкръжението на десетки хиляди мъже. Но ти не се държеше така. Скрита зад многобройните си фотоапарати, ти успя да видиш неща, които повечето от нас не видяха. Ти не носеше пистолет, докато повечето журналисти бяха въоръжени. Ти откри болките и страданията на виетнамския народ, особено на децата. Ти се потопи дълбоко в жестокото нещастие на този народ. То често предизвикваше сълзи в очите ти, но ти нито за миг не се отказа да търсиш истината. Зад всеки образ, запечатан на твоите ленти, стояха сърцето и душата ти. Твоите снимки съдържаха един постоянен въпрос: защо? И той беше най-краткия път към истината.

По време на твоето пребиваване Виетнам беше тъжна и мрачна земя. Градовете горяха, селата се обезлюдяваха, оризовите полета пресъхваха. Помня те как проклинаше загубата на човешки живот, как плачеше за децата, захвърлени в канавките. Ти гневно размахваше юмрук, а после се втурваше навън заедно с монахините, опитвайки се да внесеш малко топлина и надежда там, където тези неща отдавна бяха забравени. Виетконгците ви наблюдаваха отблизо, но не ви закачаха. Те знаеха, че единственото ви желание е да облекчавате болката. Наскоро бях в град Хо Ши Мин, който ти познаваш като Сайгон. Един от бившите ни врагове ми показа списък на „кръглооките“, които не трябвало да закачат. Вътре беше и твоето име.

Твоите действия и твоето поведение във Виетнам, също като твоите фотографии, бяха насочени към един по-добър свят. Надявам се днес, когато тръгваш към стоте, да си мъничко по-близо до тази цел. В една стара виетнамска поговорка се казва, че „истинският живот започва на петдесет“.

Писмото беше подписано: „Твой стар приятел Дийн Брелис“.

И тъй, Ксантипа (госпожа Вонегът) е още една светица.

Светец е и доктор Робърт Маслански, който лекува зависимост от всякакъв вид в нюйоркската болница „Белвю“ и всички щатски затвори. (По време на честите ни съвместни разходки много бездомници го поздравяват по име.) Светци са и Трис Кофин и жена му Маргарет, които издават седмичник от четири страници, наречен „Вашингтонски наблюдател“. (Преди около месец им казах, че ги смятам за светци. А те отговориха, че са прекалено стари, за да изразят енергичен протест.)

Аз съм в състояние да провъзгласявам живи хора за светци далеч по-лесно и по-бързо от Римо-католическата църква, просто защото не са ми необходими онези минимум три чудеса (пред свидетели), които всеки кандидат за светец е извършил с Божията помощ. За мен е достатъчно наличието на две условия. Първо: кандидатът за светец да третира с еднакво уважение всички раси и класи в човешкото общество; и второ: да не го прави за пари.

Светец е Морис Дийс — адвокатът от Юга, който изправя пред съда всеки член на Ку-Клукс-Клан, до който успее да се докопа (с риск на живота си, естествено). И който го прави по силата на дълбоко вътрешно убеждение. (Кланът твърди, че той е евреин, но това не е вярно. А и да беше, какво от това?) Веднъж му казах, че сигурно е луд и той се съгласи. Ама и аз съм един… Светци, разбира се, са и бившите служители на Корпуса на мира (сега вече хора на средна възраст), които отдаваха всичките си сили в помощ на гладуващите в Мозамбик като доброволци на международната хуманитарна организация „Кеър“. Те не само живяха в хармония с изтерзаните човешки същества в онази страна, но и ги обучаваха на някои неща, които бяха от жизнена необходимост за оцеляването им — транспорт, съхранение и отчет на помощите от останалия свят — просто, за да спасяват от гладна смърт милионите свои сънародници и след като „Кеър“ се прехвърли в някоя друга точка на света (може би Ленинград).

Междувременно, след като се прибират у дома, тези доброволци се сблъскват със сили, които провеждат политически кампании, наситени с расизъм и класово разделение, поглъщат и ликвидират както дребния бизнес, така и природните богатства, опразват пенсионни фондове, спестовни каси и застрахователни компании, вкарват в затвора повече граждани на САЩ, отколкото правят това потисническите режими в Съветския съюз и ЮАР. (Какъв символ на свободата сме за останалия свят, а?)