Съдби, по-лоши от смъртта

ПРИЛОЖЕНИЕ

Събитията, описани в "Експрес „Рай“ са се случили преди близо двайсет години. Оттогава някои неща са се променили. Например мнението, че психическите заболявания се причиняват от биохимични недостатъци в организма, вече не е толкова неоспоримо. Нещата направиха пълен кръг и стигнаха дотам, че вече могат да се чуят и твърдения, според които психическите заболявания не са изцяло психически. Становището, че лудостта се дължи на лоши случки в детството на индивида и тя може да се лекува единствено с внимание и проява на разбиране, вече е безкрайно остаряло. Това е една промяна към добро, въпреки че по никакъв начин не спомага за намаляване на срама, самообвиненията и чувството за вина у болните и техните семейства.

Клиничната дефиниция на шизофренията се промени. В старите дефиниции имаше доста неясноти по въпроса как да бъдат наричани хора като мен, докато новата ме окачествява не като шизофреник, а като „маниакално депресиран“ човек. Аз не боледувах прекалено дълго и не стигнах до дъното, ето защо не попадам в съвременната дефиниция за шизофреник. Изкушавам се да кажа, че всичко това не е нищо повече от незначителна смяна на етикетите, да се ядосам мъничко на онзи, който е променил правилата, след като вече бях написал книга за старата дефиниция. Но веднага признавам, че това също означава някаква позитивна промяна. Защото вече по-малко хора с тежки нервни депресии ще бъдат отписвани като безнадеждни случаи. По-нататък може би ще открият и някоя проста кръвна проба, с чиято помощ ще определят точно болестта на всеки индивид и какво лечение да му бъде приложено. Ала дотогава ще продължаваме да спорим относно етикети и косвени доказателства — просто защото няма да има по-добър начин да се доближим до истината, за да помагаме на хората.

Около дузина са болестите, причиняващи състоянието, което днес все още наричаме „шизофрения“ или „маниакална депресия“. По тази причина, докато не бъде обяснено това състояние докрай, много неща ще ни се струват достоверни и почти всичко ще бъде възможно. Липсата на сигурност прави психическите заболявания изключително удобни за интелектуални догадки, но едновременно с това е пълен ад за пациентите и техните семейства.

Когато пишех книгата си, бях твърдо убеден, че оздравяването ми до голяма степен се дължи на силните дози витамини, които, заедно с конвенционалните лекарства, бяха основна съставна част на лечението ми. Бях обзет от надеждата, че състоянието на много хора с диагноза „шизофрения“ рязко ще се подобри в момента, в който техните лекуващи лекари отхвърлят предразсъдъците си и започнат да ги лекуват с витамини. В същото време обаче виждах около себе си достатъчно болни в моето състояние, които се възстановиха не по-зле от мен и без никакви витамини. Бях запознат с много случаи, при които витаминовата терапия бе напълно безуспешна, както и с такива като мен — при които никой не може да каже какво точно е станало…

Продължавам да изпитвам възхищение от лекарите, които лекуваха мен. Те бяха изключително добри специалисти и ясно си даваха сметка, че ако не помогне, витаминовата терапия поне няма да ми навреди.

Но тезата, която вече не съм в състояние да подкрепям безрезервно, е, че витамините са изиграли решителна роля за оздравяването ми. Не промених нищо в своята книга, убеден, че написаното в нея трябва да остане такова, каквото е. Продължавам да се гордея с нея и все пак, ако ми позволят да променя нещо, бих изтрил следния пасаж: „Колкото повече действаха витамините, толкова…“ (стр. 201) Бих махнал и онзи параграф в послеслова, в който се препоръчва по-активно прилагане на витаминовата терапия.

Животът ми се подреди по най-добрия начин. Успях да завърша медицинския факултет и да се наслаждавам на всичко, което постигнах. В момента съм практикуващ педиатър — една работа, която ме прави щастлив. Имам две здрави момчета и все още съм влюбен в съпругата си. С изненада откривам колко много държа на „Червените чорапи“20

Продължавам да си спомням за 60-те години и опитите ми да бъда истинско хипи. Не храня никакви илюзии, че разбирам в дълбочина онова, което ставаше през онези години, но все пак се чувствам длъжен да изясня някои неща. Ние съвсем не бяхме алиенирани от обществото люспи, погълнати от себе си и скимтящи „деца на цветята“, каквито ни описваха телевизията и останалите средства за масова култура. Вярно е, че бяхме прекалено млади и прекалено неопитни — нещо, което в крайна сметка ни правеше твърде податливи към лошите съвети на разни гуру със социопатни отклонения. Нещата се развиха зле, особено след като и наркотиците изиграха своята роля. Но преди да се развият зле, хипитата направиха куп добри неща. Бяха смели, бяха честни и искрени. И си платиха за това. Едва ли някой някога ще се заеме с подобно изследване, но аз съм убеден, че днес в тази страна има не по-малко осакатени и обсипани с белези екс-хипита, отколкото ветерани от Виетнамската война.

Днес вече е казано всичко за онези години. Класифицирали са ги като особен отрязък от времето и са ги забравили. Възрастните от онова време заявиха, че нямат представа какво става, следователно нещата трябва да оправим ние — най-добрите, най-смелите и най-умните деца. И ние се опитахме да го сторим. Аз се радвам, че бях едно от тези деца.

Ако здравите и добре образованите хипита като Марк, които са отказали да рискуват живота и честта си във виетнамската касапница, действително носят не по-малко белези от онези, които се сражаваха там, то техните рани са от коренно различно естество. Според мен най-тежката им рана е срамът, че са част от една социална прослойка (моята), която (с малки изключения) позволява на управниците си да я въвлекат в заблудата, че войната е въпрос на личен избор и желание. Аз самият помня само едно лице от списъка на жертвите от Виетнамската война, издълбан върху мрамора на Мемориалния паметник във Вашингтон, област Колумбия. То принадлежи на сина на един доктор — страхотен гамен, когото родителите му изпращат в армията с надеждата, че там ще го вкарат в пътя. Момчето се върна бързо, но в пластмасов чувал. Вкарано в пътя завинаги.

Познавам само един баща, който е изгубил син там, във Виетнам. Проспериращ фермер, който отглежда картофи (и на чийто корт съм играл тенис със Сидни Офит). Той и синът му (когото не познавам) бяха от онези патриотично настроени американци, които по време на Втората световна се гордееха със своя патриотизъм, оставяйки на втори план класовите и социални различия помежду си. Те бяха убедени, че шансът да убиваш или да бъдеш убит по време на война, е не само дълг, но и привилегия. Аз също бях убеден в това по време на въпросната война и мисля, че бях прав. Не можех да си представя, че ще искам от родителите си да търсят връзки, за да ми осигурят някоя безопасна служба в тила. За мен (а и за децата ми, ако бяха изпаднали в подобна ситуация) това би било проява на непростимо малодушие, равносилно на духовно самоубийство.

Марк наследи от мен съвестта, характерна за хората, които преживяха Втората световна или участваха в нея (също като децата на О’Хеър и на всички останали). Следователно, отказвайки да се бие във Виетнам, той би трябвало да направи компромис с тази съвест или просто да я убие. Нещо много болезнено, нали? Поради странното, бих казал тъжно и смешно поведение на управниците на тази страна, той, подобно на много младежи от своето поколение, се превърна в безотечественик. Имам предвид отношението на правителството както към младежите от средната класа, така и към самите виетнамци. Което е не само тъжно и смешно, а и жестоко, дори унищожително…

Марк не харесваше това, което става тук. На неговите години и аз нямаше да го харесвам. И макар вече да не подлежеше на военна служба и не бягаше от нищо друго, освен от една структура на управление (същата, каквато съществува и днес), характеризираща се с безсрамно фаворизиране на собствената му раса и класата на икономически състоятелната и образована интелигенция, той замина за Канада. Всичко това е описано в "Експрес „Рай“. Евентуалното продължение на тази книга (надявам се да напише такова, защото е добър писател) би разказало за измъкването му от дълбоката депресия — достатъчно успешно, за да му позволи да завърши медицинския факултет на Харвард и да се превърне в педиатър на средна възраст с две хубави деца и хоби свирене на саксофон, който има добра практика в покрайнините на Бостън. (Неотдавна сестрите в Щатската болница на Масачусетс го обявиха за любимия си педиатър, а един от невръстните му пациенти се оказа внука на покойния ми приятел Бърнард Маламъд.)

Единственото престъпление на Марк по отношение на управниците в тази страна, също като единственото престъпление на Аби Хофман и много други от поколението на Виетнамската война, може да се дефинира като особена форма на предателство от Джеферсънов тип. Нарича се НЕУВАЖЕНИЕ.

Подзаглавието на една от книгите ми за Втората световна война звучи така: „Кръстоносният поход на децата“. В същото време средната възраст на американците, участвали в тази война, съвсем не е детска — цели двайсет и шест години. Но средната възраст на участниците във Виетнамската война е шест години по-ниска. Точно на тази възраст бяха и четиримата участници в антивоенната демонстрация в университета „Кент“, щат Охайо през 1970 година, които бяха застреляни от Националната гвардия (банда разбойници в униформа). Поради факта, че участниците в антивоенните протести, включително завърнали се от Виетнам войници, бяха очебийно млади, техните противници отхвърлиха исканията им като незрели. На практика тези искания бяха насочени към спасяването на човешки живот и спестяване на огромни ресурси, но външния вид на носителите им (а също така и отношението им към музиката и секса) ги правеха неподходящи за тази роля. Така поне твърдяха техните опоненти.

Запомнил съм тази концепция, тъй като имах намерението да напиша един разказ на въпросната тема. Трябваше да се казва „Танцуващият глупак“, но така и остана ненаписан. В замяна включих темата в един от своите романи и там изглежда така:

„Извънземно на име Дзог пристига на Земята на борда на летяща чиния. Целта на мисията му е да обясни на туземците как да предотвратяват войните и как да лекуват рака. Дзог пристига от планетата Марго, чиито обитатели общуват помежду си чрез различни видове пръдни и танци с ритмично потропване на налчетата. Извънземното се приземява през нощта в Кънектикът и първото нещо, което вижда, е една къща, обхваната от пожар. Хуква натам, влиза вътре и започва да пърди и потропва с налчета. Така иска да предупреди обитателите й, че се намират в опасност. Но главата на семейството го просва с добре премерен удар със стик за голф.“

Ако Аби Хофман беше мой син, аз положително щях да го похваля за това, което вършеше по време на Виетнамската война. Но в същото време щях да го предупредя, че излага живота си на опасност, в името на своите сънародници…

Дрезден (Саксония)

51,3 гр. с. д. / 13,45 гр. и. ш. / 1000 км / (640 000)

Столицата на Саксония Дрезден е разположен по бреговете на река Елба, на около 110 метра надморска височина. На левия бряг се намира Алтщадт или Старият град. Той е по-голям от десния, там се намират търговският център на града, жилищни квартали и обществени сгради, в покрайнините му има и няколко промишлени предприятия. На десния бряг е Нойщадт, където са разположени предимно административни сгради и промишлени предприятия.

Основният мирновременен поминък на Дрезден е леката промишленост — производството на шоколад, тютюневи изделия и готово облекло. В града има и машиностроителни предприятия за тази промишленост, които бързо се преустройват за военна продукция. Някои от тях са толкова малки, че дори не са регистрирани, но има и фабрики за производство на електромотори, прецизни инструменти и химикали.

Старите работилници за муниции заемат доста голяма част от Нойщадт, наредени покрай железопътната линия за Клотче и летището и Дрезднер Хайде, където са разположени леярна и големи складове за муниции.

Дрезден е важен железопътен възел. През града минават главните линии, които свързват южна с източна Германия, а също така и международната линия от Берлин за Прага и Виена. Оттук се прави връзка с Лайпциг и останалата част от промишлена Саксония. Пристанището играе важна роля за потоците от стоки, които пътуват по река Елба.

Югозападно от града се намира долината Вайзериц, където е разположено промишленото градче Фрайтал. То е известно главно с каменовъглените мини в околностите си, които снабдяват със суровина дрезденската промишленост.

По северния бряг на Елба, по протежение на пътя за Майсен, има още няколко малки промишлени селища, които са извън общинската юрисдикция на Дрезден. Те са обект на отделни нападения, в справочника са записани като цели, носещи имената Радебюл, Косвиг и Майсен.

Това е една страничка от наръчника за екипажите на английските и американските бомбардировачи, която дава инструкции относно целите, които могат да бъдат бомбардирани, в случай че основната задача (дневна или нощна) евентуално не е изпълнена. Прилагам я тук, за да покажа, че дори по мнението на собственото ни разузнаване в Дрезден не е имало кой знае какви обекти за бомбардиране. Следователно опожаряването на този град не е било някакво упражнение по военна стратегия и тактика. То е било по-скоро религиозно. Вагнерианско, театрално. И трябва да бъде преценявано като такова.

Преди години беше модно чиновниците да кичат кабинетите и бюрата си със смешни, а понякога и безочливи плакати, които се продаваха във всички универсални магазини — особено в онези, които рекламираха продукцията си на цена „от пет до десет цента“. Още помня надписа на един от тях, който гласеше следното:

Твърде вероятно е да съм видял тази произведена на конвейр шега в магазина за железария „Вонегът“ в Индианаполис. През лятната ваканция редовно работех там, тъй като ми трябваха пари за дрехи, гаджета и бензин. Магазинът беше собственост на мои роднини.

И тогава, съвсем като днес, беше широко разпространено мнението, че за да се занимава с изкуство, човек трябва да е малко луд. Какво е карало психически здравите индивиди да мислят така? Някъде в детските години на баща ми властвало мнението, че има пряка връзка между туберкулозата и гениалността, просто защото повечето известни художници били болни от ТБ. Според слуховете полза носела и ранната фаза на сифилиса. А веднъж Е. Б. Уайт — прочутият писател и издател на „Нюйоркър“ — сподели с мен, че не познава добър писател, който да не е пияница. Днес, сякаш за да изтъкнем още веднъж връзката между творците и болестите от всякакъв вид, ние вече разполагаме и със споменатото томче великолепни творби на хора с психически заболявания, част от които отдавна са мъртви, а други продължават да обитават лудниците. Между другото, никой от тях не е известен…

Но за мен — човек, който се занимава с писане вече доста време, тази книга доказва две неща: първо — на света се създава доста повече качествена литература от тази, която се публикува и която имаме време да четем, и второ: мислите на творците се различават от мислите на общата маса граждани, защото те са били шкартирани от тази обща маса или поне мислят, че са били шкартирани. Попадането на част от нас в заведенията за душевноболни е само една брънка от процеса на въпросното шкартиране, който продължава без да спре нито за миг. Туберкулозата и сифилисът, присъдата за измама и членството в някоя презряна секта, лошият външен вид и отвратителният характер са все неща, които могат да ви шкартират толкова успешно, колкото и всяка нервна криза…

Но шкартирането (реално или въображаемо) все още не е достатъчно, за да се почувстваме творци. Всеки мъж или жена, които се занимават с творчество, трябва да притежават и известна доза талант. Такъв талант притежават всички автори в антологията, за която става въпрос. Аз самият съм преподавал писателско майсторство на какви ли не млади хора — от студентите в Харвард до тийнейджърите от училищата за деца с умствени увреждания. И мога смело да заявя, че процентът на даровитите сред тях е горе-долу един и същ. Затова бих се изненадал, ако този процент (винаги незначителен) при душевноболните показва някакви значителни отклонения нагоре или надолу.

Пак повтарям: основен източник на творческото вдъхновение си остава шкартирането, независимо дали е реално или въображаемо. И няма да бъда изненадан, ако се окаже, че талантливите творци, шкартирани поради психическо заболяване, са дали на света повече ценни творби от онези, които са били шкартирани по други причини. Това би било съвсем логично, тъй като никой друг не може да се смята за толкова изключен от обществото, колкото се чувстват те. Ние, останалите, ги превръщаме в световни шампиони по Самота. На такива хора най-много отива думичката „отлъчени“ (тоест, прогонени от стадото)…

Ще цитирам поета Крис Кристофърсън: "Свободата е просто другото име на „нямам нищо за губене“. Ето ви в синтезиран вид ползата от шкартирането за всеки надарен творец. Когато нямат какво да губят, хората се освобождават от собствените си мисли. Просто защото няма и какво да спечелят от ехото на тези мисли, с което им отвръщат околните. Безнадеждността е майка на Оригиналността.

А трите красиви дъщери на Оригиналността (които от своя страна са внучки на Безнадеждността и които ярко присъстват във въпросното томче) са Надеждата, Благодарността на околните и Непоклатимото самоуважение.