Съдби, по-лоши от смъртта

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Преди години, докато следвах антропология в Университета на Чикаго, любимият ми професор беше доктор Робърт Редфийлд. По онова време идеята за сходното и предвидимо развитие на различните общества към една по-висша (викторианска) форма на цивилизацията беше подложена на сериозна критика. Става въпрос за постепенното преминаване от по-нисши към по-висши фази — например от политеизъм към монотеизъм или, да речем — от тамтамите към симфоничния оркестър. По всеобщо убеждение такова животно като културна еволюция никога не е съществувало. На всичко това доктор Редфийлд каза: „Я почакайте за момент“. После на всеослушание заяви, че може да убеди всеки непредубеден слушател в съществуването на отделните фази в развитието на всяко общество. Както минали, така и бъдещи. Нарече тези фази „неизбежни“ и подробно ги описа в едно есе със заглавие „Фолклорното общество“.

При първичната фаза на своето съществуване Фолклорното общество е затворено и обитава територия, която смята за своя собственост. То се е родило там и това е неговата родина. Границата между живите и мъртвите е незначителна, роднинските връзки са тесни и плътно преплетени. Има наличие на нещо като „общо споразумение“ относно житейските ценности, както и правила за поведение в редките спорни случаи.

Всяка пролет доктор Редфийлд изнасяше публични лекции за фолк-обществото. Според мен те се радваха на широка популярност, главно защото предлагат на повечето от нас нещо като научно обоснован съвет в търсенето на дълбоко и трайно вътрешно удовлетворение от живота. На даден етап всички изпитваме желание да създадем свое фолк-общество или да се присъединим към такова. (Нека не забравяме, че всичко това се случва през 40-те години, далеч преди възникването на комуните, „Децата на цветята“ и днешните неформални групи, обединени от музикални или идеалистични предпочитания.) В своя труд доктор Редфийлд решително осъжда проявата на сантименталност по отношение на живота, наричайки я ад за всеки, който притежава богато въображение, неутолимо любопитство и вътрешна нужда от новаторски експерименти. Или от непреодолимо влечение към абсурдното. Въпреки това аз лично често се улавям, че мечтая да живея сред малка и изолирана групичка свои съмишленици — на някое място с умерен климат, на горска полянка в близост до езеро (между другото, това е идеалното място за всяка мечтателна девица, която се оказва с главата на някой еднорог в скута). Синът ми Марк откри и финансира една такава комуна в Британска Колумбия, а след това я описа в книгата си "Експрес „Рай“. (В книгата „Връбница“ аз отбелязвам, че синовете винаги се опитват да превърнат в действителност фантастичните мечти на своите майки. Но тук се натъкваме на друго — когато синът превръща в действителност нереалните мечти на баща си. За известно време това ми подейства много добре.)

Посредниците от агенциите за недвижими имоти ни внушават, че ако купим или наемем имот в този или онзи район, ние по един или друг начин ще бъдем готови да се включим в някое фолк-общество. Нещо подобно се въртеше в главата ми, когато напуснах „Дженерал Илектрик“ и се преселих на Кейп Код. (Живях там в продължение на двайсет години — първо в Провинстаун, после в Остервил, и накрая — в Барнстейбъл.) Но там нямах никакви роднини, не бях англосаксонец, нито пък потомък на мореплаватели и колонизатори. По тази причина много малка част от идеите ми (обект на постоянен контрол от списания и специализирани книги) съвпадаха с идеите на моите съседи. По тази причина, когато напуснах това място, му бях толкова чужд, колкото и когато се заселих там. (Малко след като се настаних на Кейп Код, аз си предложих услугите като доброволец-пожарникар. Направих го, защото вече имах известен опит в това отношение — бях пожарникар и в Алплоз, Ню Йорк, намира се съвсем близо до Скенектади. Все едно, че бях абсолвент от Йейл, който иска да стане член на „Череп с кръстосани кости“.)

Не храня никакви илюзии и по отношение на това, че съм част от живописното селце, в което пиша в момента. Името му е Сагапонак, намира се в Лонг Айланд. В пощенската си кутия намерих едно циркулярно писмо от Службата за противопожарна охрана, в което ми искат пари. Изпратих им. Най-близкият ми съсед е художникът Робърт Даш, който е много доволен от високия жив плет около имота си, просто защото така не вижда нищо извън собствения си двор. (Може и да не вижда, но храстите не могат да спрат шума. Веднъж Труман Капоти ми дойде на гости, настанихме се в задния двор и започнахме да си бъбрим. А Даш решил, че ме е спипала леля ми — някоя стара мома! Сериозно — сам ми го каза…)

(Очаквах това да е лесна глава, голяма част от която ще бъде идентична с Национален парк „Небостъргач“ — още един от материалите ми в „Аркитекчъръл Дайджест“. Но материалът стана кофти. Направо се учудих, като го видях отпечатан. Причината е все още живата ми мечта да стана член на някое фолк-общество. Това е Светия граал за мен и противно на всякаква логика, аз продължавам да вярвам, че някой ден ще го открия. Така че настоящата глава включва ПАРЧЕНЦА ФИЛЕ от онова есе, които не са оградени с кавички — един доста тромав опит да звучи научно. На кого му пука, между другото?)

По-голямата част от времето си прекарвам в Манхатън, точно срещу жълтата къща, в която дълги години е живял И. Б. Уайт. Той и жена му Катрин — и двамата жив пример за културните, елегантни и духовити обитатели на Манхатън — се бяха преселили в Мейн няколко години преди аз самият да се озова на въпросното място. (Мейн? Свети Пазителю! Мейн!)

Стана така, че особената атмосфера на Манхатън ми бе разкрита от един чужденец, въпреки че не говорехме общ език. Той беше великият турски писател Яшар Кемал (едно щастливо и изпълнено с воля за живот копие на Ърнест Хемингуей, въпреки съдбата му постоянно да попада в затвора заради прегрешения на съвестта). Беше в Ню Йорк Сити за пръв път в живота си, двамата се разхождахме по Бродуей — посока от Шейсета улица към Сохо, с чести отклонения на изток и на запад от нея. Показах му очарователната стара къща на Една Сейнт Винсънт Милей, а след това го заведох на площад „Вашингтон“ и възкликнах: „Хенри Джеймс, Хенри Джеймс!“ (Точно както малко по-рано бях възкликнал: „Една Сейнт Винсънт Милей!“ Имената нямат нужда от превод, въпреки че бедният Яшар едва ли бе чувал за някой от двамата споменати автори.)

Нямам идея какви заключения си направи турчина. Но след като се прибра у дома (където отново — Бог знае за кой пореден път, го тикнаха в кафеза), той ми написа писмо, прилежно преведено на английски от жена му. Ето какво пишеше вътре: „Изведнъж разбрах! Ню Йорк ми принадлежеше толкова, колкото на всеки друг, ДОКАТО БЯХ ТАМ!“ Това е същността на онази част от Манхатън, в която се бяхме разхождали — същата част, която в своето есе за „Аркитекчъръл Дайджест“ наричам Национален парк „Небостъргач“…

Има хора, които надълго и нашироко ни убеждават, че част от Национален парк „Небостъргач“ е тяхна собственост. Това най-често става, като си слагат имената върху сгради и всичко останало, което може да бъде надписано. Но това е все едно да се подпишеш върху Големия каньон или Стария гейзер (който ще кипне в момента, в който пуснете в дупката малко прах за пране). Манхатън е феномен на геологията. Една огромна част от богатството на планетата е концентрирана върху малък остров от солиден гранит и това предизвиква толкова бурен растеж на кристалите, че откъдето и да погледнеш островчето, то прилича на кварцов таралеж.

Ако някога изобщо открия своето фолк-общество (а времето тече), то положително няма да е в Манхатън. Според доктор Редфийлд членовете на подобно общество трябва да живеят с чувството, че са се родили на дадено късче земя, което винаги е било тяхно и винаги ще си остане такова. Но вече споменах, че в Национален парк „Небостъргач“ никой не може да притежава нищо…

В речите си винаги съм твърдял, че доктор Редфийлд с неговото фолк-общество трябва да бъде почитан не по-малко от откривателите на витамините и минералите, които са толкова важни за доброто ни здраве и самочувствие. По време на продължителните си плавания моряците от Кралския британски флот са се чувствали зле поради недостиг на витамин С. Но когато започнали да смучат лимони, нещата бързо се променили. (По тази причина наричаме англичаните „лимони“. Техните моряци са се чувствали много неудобно от факта, че смучат този кисел плод.) Вече споменах, че мнозина от нас се затриват в търсенето на своето фолк-общество. Но витамините и минералите са истински, докато фолк-обществата (ако някъде все още съществуват такива) са лекарства-менте за болните като мен — нещо като „Зеленчуковите съставки срещу женските неразположения“ на Линда И. Пинкъм.

Преди няколко месеца посетих факултета по антропология на Чикагския университет. Оказа се, че там преподава само един от хората, които преподаваха по мое време — доктор Сол Такс. Попитах го знае ли нещо за бившите ми състуденти (между които беше и Лайза Редфийлд, дъщерята на доктор Редфийлд). Той отвърна, че повечето от тях, включително Лайза, практикуват „урбанистична антропология“. Това ми прозвуча ужасно, почти като „социология“. (Навремето гледахме отвисоко на всички социолози. Не мога да си представя защо сме го правили, просто не мога.) Ако бях останал в тази професия, вероятно щях да се занимавам точно с това, с което се занимавам и СЕГА — да пиша за лишените от култура примитиви (като себе си), обитаващи Национален парк „Небостъргач“…

Авитаминозата и липсата на минерали в организма винаги ни се отразяват зле. Липсата на фолк-общество (оттук нататък ще използвам съкращението ЛФО) — също. Проблемите започват, когато човек с ЛФО спира да мисли и прави отчаяни опити да се превърне в член на някаква изкуствено създадена фамилия, чиито членове обаче са луди. Първият пример, който ми идва наум, е самоубийствената „фамилия“ на Чарлз Менсън. Ами култовата фамилия на достопочтения Джим Джоунс в Гвиана, чиито членове повярваха на обещанията му („довечера ще бъдете в Рая заедно с мен“) и напоиха децата си с цианиди, а после сами изпиха остатъка? (Достопочтеният Джоунс е от Индианаполис, също като Менсън. Не споделих това с Джон Ъпдайк, който се готвеше да изнася лекции в този град. И без това му бях дал предостатъчно информация за място, което едва ли щеше да види отново, защо да го претоварвам?) Ами Ку-Клукс-Клан, чиято национална централа беше именно в Индиана през годините на моето детство? Там е и централата на Националната оръжейна асоциация. Оттам са и всички онези обитатели на Белия дом, които показват явни признаци на лудост след малко по-продължителен престой във въпросната къща…

Всяка шантава, изкуствено създадена фамилия, чиито членове страдат от ЛФО, прилича на фолк-обществото на Редфийлд по това, че в основата й лежи един мит. Фамилията на Менсън се правеше, че вярва (което е равнозначно на истинската вяра) в една проста логическа постройка — че извършените от нея убийства ще бъдат приписани на черните. След което в Лос Анджелес ще избухне расистка война и градът ще бъде пречистен. Митът, който лежи в основата на една политически ориентирана фамилия, каквито са така наречените „неоконсерватори“, далеч не е толкова сложен, макар голяма част от членовете на тази фамилия да не могат да го дефинират с думи. Аз ще сторя това: неоконсерваторите са английски аристократи, които са завършили Оксфорд и Кембридж и живеят така, сякаш светът се е върнал сто години назад.

Дали някой от онези години е изглеждал по-съсипан от „Бремето на белия човек“, отколкото Уилям Ф. Бъкли-младши днес или пък бившата ни представителка в Обединените нации Джийн Къркпатрик? Какво да кажем за хотентотите?

В повечето случаи подобни заблуди изглеждат комични. Но едновременно с това те могат да се окажат и дълбока трагедия за бедните хора с тъмен цвят на кожата, при това не само тук, но и в много други страни по света. Просто защото през последните десетина години нашата външна политика се формира под силното влияние на неоконсерваторите. Вътрешната политика няма значение. Външната е тази, която получава всички финансови инжекции.

Имам предвид онзи миг на безумие, в който нашите бойни кораби обстрелваха Ливан, без избор на конкретни цели. Това беше сцена, сякаш взета направо от „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад. Въпросната книга излиза в далечната 1902 година, когато все още не беше дискредитирана идеята, че белите хора от висшата класа са най-бързо еволюиращите животни на планетата, а бедните и онези с тъмен цвят на кожата са просто безопашати маймуни. Неоконсерваторите изпратиха нашите самолети да засипят с ракети безопашатите маймуни в Триполи (улучени, между другото, бяха дъщерята на Кадафи и френското посолство). Те ни накараха да убием най-малко хиляда безопашати маймуни, за да арестуваме една-единствена безопашата маймуна — държавният глава на Панама. Още редица такива ужасни неща сме правили или продължаваме да правим на безопашатите маймуни в Гватемала, Салвадор, Никарагуа, Южен Бронкс и Мозамбик, и един Господ знае къде още…

Кой, освен църковният орган, плаче за смъртта на някоя безопашата маймуна? Дори останалите безопашати маймуни не го правят.

(Дон Кихот е бил неоконсерватор на своето време, но какво е постигнал? Счупил перките на една-две вятърни мелници и подплашил овцете.)