Съдби, по-лоши от смъртта

ПЕТА ГЛАВА

Не познавам дядо си — архитекта Бърнард, но зная едно: той толкова силно ненавиждал родния Индианаполис, че с облекчение умрял там, докато бил все още сравнително млад. Предпочитал Ню Йорк и Европа, където прекарал голяма част от младините си. Предполагам, че би се радвал на своите внуци, които вечно са мечтали да бъдат някъде другаде, да речем в красивия Дрезден на Елба…

Вече имах възможност да спомена, че баща ми беше съгласен да се запиша в колеж само при условието, че уча химия. Щях да бъда много поласкан, ако към химията бе прибавил и архитектурата.

(Господи! Колко много психологическа хамалогия съм свършил, при това толкова рано! Вече обясних защо изпитвам таен страх от жените и защо в момента, в който разговорът се насочва към архитектурата, устата ми се разтяга в гузна усмивка.)

На панихидата на великолепния писател Доналд Бартелм (който положително е съжалявал, че умира, защото покоряваше връх след връх) споменах, че между нас е съществувала тайна връзка — сякаш и двамата имаме естонски произход или, да речем, дедите ни са обитавали остров Фризия. (Това май беше през ноември 1989-а). С Бартелм действително се познавахме от много години, но никога не сме били особено близки. Ала когато очите ни се срещаха, в тях неизменно проблясваше нещо особено, сякаш и двамата си давахме сметка за тайната връзка помежду ни и за нейните последици.

Ето я тази връзка: и двамата бяхме синове на архитекти.

Тя обясняваше защо и двамата сме агресивно нетрадиционни разказвачи, макар прекрасно да знаем, че литературната конвенция е израз на любезност по отношение на читателя и няма причина да бъде отхвърляна с презрение. (За разлика от останалите форми на изкуството, литературата изисква от своите любители да бъдат и изпълнители. Прочитът на писаното слово е представление и всички усилия на писателя да улесни участниците в това представление са добре дошли. Или, иначе казано, има ли смисъл да се пише симфония, която не може да бъде свирена дори от нюйоркската филхармония?) Но като синове на архитекти, ние с Бартелм правехме всичко по силите си да превърнем в действителност мечтата на всеки архитект: да проектира уникална, невиждана сграда, която на един етап обаче се оказва абсолютно негодна за обитаване.

Тежки са загубите сред американските писатели, които обичам. (Специалистите, които изчисляват премиите в животозастрахователните компании, вероятно ще се изненадат от това изявление, направено от мъж на шейсет и седем години.) Панихидата на Бърнард Маламъд, починал на седемдесет и една, се състоя само четири дни след тази на Бартелм. (Аз я пропуснах, защото се разболях. Ако бях там, със сигурност щях да прочета на глас някой откъс от книгите му.) Но всичките ми летни съседи от Лонг Айланд бяха там: Джеймс Джоунс, Нелсън Алгрен, Труман Капоти и Ъруин Шоу… Вероятно защото Бартелм беше най-младия и с най-малко причини да поеме по вечния си път. Годините му бяха едва петдесет и осем. (Средната възраст на американците, загинали по време на Втората световна, беше двайсет и шест, а във Виетнам — двайсет. Какъв срам, Господи, какъв срам!)

Нелсън Алгрен доживя до седемдесет и две (също като баща ми). Ето какво съм казал за него в предговора към поредното издание на книгата му „Утрото никога не дойде“ (издателство „Фор уолс, ейт уиндоус“, 1987): "Според записките в дневника на съпругата ми Джил Кременц, младият писател от англо-индийски произход Салман Рушди ни е посетил за обед на 9 май 1981 година, в къщата ни в Сагапонак, Лонг Айланд. Великолепният му роман „Деца на нощта“ беше току-що издаден в САЩ. Рушди каза, че най-интелигентният критически отзив за книгата бил дело на Нелсън Алгрен и той много би желал да се запознае с него. На което отвърнах, че ние се познаваме с Алгрен, тъй като Джил го бе снимала няколко пъти, а аз съм чел лекции с него на курсовете за писатели, организирани от Университета на Айова през 1965-а, когато и двамата бяхме без пукната пара. Тогава съм бил на четирийсет и три, а Алгрен — на петдесет и шест.

После добавих, че Алгрен е сред малцината ми познати писатели, които умеят да говорят наистина увлекателно. Като пример за това предложих забележката му в момента, в който го представих на чилийския писател Хосе Доносо: „Сигурно е много интересно да живееш в една толкова дълга и тясна страна“…

Рушди е истински късметлия — продължих, — тъй като Алгрен живее само на няколко мили северно от нас — в Саг Харбър, където Джон Стайнбек прекара последните дни от живота си, — а на всичкото отгоре точно същия следобед бе организирал малък коктейл у дома си. Предложих да му завъртя един телефон и да му кажа, че ще заведем Рушди, а там Джил ще им направи снимки. На двама писатели, които пишат предимно за бедните… След което добавих, че това е първият, а вероятно и последният прием, организиран от Алгрен. Защото въпреки славата си, той си бе останал един беден човек, който живее сред бедните, най-често сам. Поне в Саг Харбър живееше сам. Съвсем наскоро се беше оженил отново, но новата му жена остана в Айова Сити, а бракът им имаше продължителността на сапунен мехур. От страст към писане, четене и хазарт не му оставаше време за изпълнение на съпружеските задължения.

Споменах, че Алгрен винаги е бил огорчен от нищожното заплащане на колосалния си труд, особено от размера на правата за филмиране на „Човекът със златната ръка“ — шедьовърът на живота му. Същият филм, с Франк Синатра в главната роля, донесе на създателите си милиони долари, но нито цент на Алгрен. По този повод го чух да казва: „Аз съм най-големият голтак в историята на американската литература“.

Приключихме с обяда и аз набрах номера на Алгрен. Насреща вдигна някакъв мъж и каза:

— Полицейски участък Саг Харбър.

— Извинете — рекох. — Сбъркал съм номера.

— А кого търсите? — попита мъжът.

— Нелсън Алгрен.

— Това е неговата къща, но господин Алгрен е мъртъв — поясни човекът. Сутринта бе получил сърдечен удар.

Погребан е в Саг Харбър, без вдовица и наследници, на стотици мили от Чикаго, Илинойс — градът, който го беше дал на света и с чиято измет се бе идентифицирал цял живот. Подобно на Джеймс Джойс, и той беше напуснал родните краища, веднага след като бе описал съседите си като не толкова възпитани и интелигентни хора, колкото би им се искало да изглеждат…

Само няколко седмици преди смъртта му бе избран за член на Американската академия за литература и изкуство — от комисия, в която участвах и аз. Тази почит, между другото, остана недостъпна за цял куп великолепни писатели, между които Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу. Но за Алгрен тя съвсем не беше първата. В средата на века, на върха на славата си, той печелеше награда след награда със своите разкази, най-престижната между които бе Националната награда за художествена литература… А само няколко години преди смъртта си бе удостоен с Медал за литературни постижения от Американската академия за литература и изкуство. И това стана далеч преди да бъде избран за член на въпросната академия. Между малцината, удостоени с този медал, личат имената на титани като Уилям Фокнър и Ърнест Хемингуей…

Реакцията му беше направо безочлива. По онова време все още живееше в Чикаго. Лично аз го потърсих по телефона и го помолих да дойде в Ню Йорк за церемонията по награждаването, споменавайки, че Академията поема всичките му разноски. На което той отсече: „Съжалявам, но на същата дата имам ангажимент в един дамски клуб“…

На коктейла, чиято подготовка вероятно бе станала причина за смъртта му, аз възнамерявах да го попитам дали членството в Американската академия му е донесло по-голямо удовлетворение от онзи медал. От близки негови приятели вече бях подочул, че членството го е развълнувало дълбоко и той решил да даде прием по повод това събитие. А в обидния начин, по който го бяхме удостоили с медал, без да е член на Академията, нямаше нищо необичайно. Това просто бе поредната досадна грешка на разсеяни писатели, които са толкова лениви и самомнителни, колкото и самият Алгрен.

Един Господ знае КАК е станало всичко това. Но всичко е добре, когато свършва добре, както е казал поетът…

Друго нещо, което никога не съм чувал от устата на самия Алгрен, е горещото му желание да не потъне в забрава. За това негово желание съм чувал единствено от устата на жени. И няма да се учудя, ако излезе така, че никога не е споделял с мъж своите мечти за безсмъртие. Защото когато АЗ съм го срещал в компанията на мъже, той неизменно се държеше така, сякаш най-съкровените мечти на живота му се изчерпват с някоя среднощна битка в кръчмата, последвана от трепетно залагане на конни надбягвания или напрегната игра на покер. Това, разбира се, беше поза, която не оставаше тайна за никого. Не беше тайна и един друг факт, особено за познатите му в Айова Сити: Алгрен е обречен да губи на комар, а и писането не му върви. Просто защото ОСНОВНАТА част от творбите му беше пропита от духа на Голямата депресия — едно събитие, отдавна покрито с праха на историята. Но той все пак прави опити да се модернизира. Какви са доказателствата ли? Ами простият факт, че такъв опитен разказвач като него изпада в будещо недоумение възхищение от една доста посредствена от гледна точка на новаторството криминална история, която тече в подлистника на „Нюйоркър“. Става въпрос за „Хладнокръвно“ на Труман Капоти… По време на престоя си в Айова, Алгрен просто не може да говори за нищо друго, освен за нея…

Този човек е едва тринайсет години по-възрастен от мен и благодарение на това двамата вземаме участие в една и съща война. Но по отношение историята на американската литература, той е мой праотец, истински пионер. Алгрен е този, който пръв използва за герои на своето творчество оскотели от бедност, невежество и несправедливост хора. Всички сме чували за такива хора, но той ни ги показва ЖИВИ, той доказва, че това тяхно състояние е ПЕРМАНЕНТНО. Ако желаете, можете да сравните бедняците от разказите на Алгрен с техните побратими в творчеството на такива обществени реформатори като Чарлз Дикенс и Джордж Бърнард Шоу. Особено с персонажите на Шоу в „Пигмалион“ — остроумни, изобретателни, пълни с кураж… Записвайки върху хартия впечатленията си от дехуманизираните американци ден след ден, година след година — тоест това, което вижда със собствените си очи, Алгрен на практика заявява следното: „Хей, в огромното си болшинство нещастниците, които чистосърдечно оплаквате, на практика са тъпи и зли човешки същества. Нима не виждате този прост факт?“

А защо отказва да омекоти своите разкази (както биха постъпили повечето писатели) с включването на благородни персонажи, на хора, които все пак притежават мъдрост и мекосърдечие, за да помагат на оскотелите? Защото у него съществува болезнена привързаност към истината. И именно тази привързаност е причина за слабата му популярност. Опитът го убеждава, че алтруистите се срещат толкова рядко, колкото еднорозите. Това важи с особена сила за Чикаго, който, по собствените му думи изказани пред мен, е „единственият голям град в САЩ, където с лекота можеш да купиш свободата си, дори ако извършиш убийство“.

Тук възниква следният въпрос: нима Алгрен е очаквал да постигне нещо с тази своя смайваща искреност? Според мен отговор на този въпрос ни предлага самият той, в предговора си към настоящата книга. Доколкото го разбирам, той ще бъде доволен, ако се съгласим с тезата му, че бедните, не особено умни и лишени от късмет хора трябва да бъдат уважавани, просто защото оцеляват. Независимо от факта, че са принудени да оцеляват по начин, който в очите на по-големите късметлии е безспорно недостоен, често в ярко противоречие с възприетите човешки добродетели.

Сега ми се струва, че песимизмът на Алгрен по отношение на живота е песимизмът на Христа. От Библията знаем, че Христос е проявявал жив интерес към живота на онеправданите и не е бил в състояние да отмести очи от тях. Макар да не е виждал нищо утешително в бъдещето им, макар да е знаел що за живот ще водят под управлението на Цезар. И прочие, и прочие… На някаква хуманност тези парии биха могли да разчитат едва след смъртта си.

Спирам с предговора дотук. Знам твърде малко неща за сексуалния живот на Алгрен (между другото, и за своя…). От „Симон дьо Бовоа“ на Деирдре Беър (издателство „Самит“, 1990) научих, че моят колега и приятел е помогнал на госпожица Дьо Бовоа да постигне първия си оргазъм. (Единственият човек, на когото аз съм помогнал да постигне първия си оргазъм, е моя милост.) В Айова Сити Алгрен говори за тази жена като за „мадам Дрън-дрън“, вероятно разгневен от факта, че е разгласила връзката им.

Написах предговор към сборник разкази от Бъд Шулбърг, а също така и една дълга ода за възхвала по повод 80-годишнината на Ърскин Колдуел. (Оставаха му още три години.) След което неволно размених ръкописите, но май така стана по-добре. Помня, че и в двата изразявам удивление от кратката история на американската литература, в която границата между „старото“ и „новото“ поколение творци лежи в рамките на мизерни двайсетина години. Когато аз самият станах професионален романист, писатели като Ъруин Шоу, Нелсън Алгрен, Уилям Сароян, Джон Чийвър, Ърскин Колдуел, Бъд Шулбърг и Джеймс Т. Фаръл ми изглеждаха древни като Марк Твен и Натаниел Хоторн. А после, в рамките само на няколко години, аз станах приятел с всички тях… И защо не? С изключение на Колдуел, повечето бяха на годините на Бърнард, по-големия ми брат. (Никога не съм се срещал с Джон Стайнбек, но познавам вдовицата му Илейн, която е горе-долу на годините на покойната ми сестра.)

За тази концентрираност на американската литературна история несъмнено са виновни модерните времена с тяхната войнствена интензивност. Животът ни се определя от бърза смяна на възходи и падения, а войните, които водим, са радикално различни както по своите цели, така и в технологическо отношение. Жена ми Джил отразяваше Виетнамската война като професионален фотограф. Но за младите хора, чиито книги илюстрира в момента, тази война положително изглежда водена преди хиляда години.

И с мен беше същото. По време на Голямата депресия, когато се оформят писатели като Стайнбек, Сароян и Алгрен, Първата световна война (оформила Ърнест Хемингуей) положително ми се е струвала отдалечена на хиляда години, но в същото време аз познавах вдовицата му Мери, а той самият е роден след чичо ми Алекс, който постъпва в Харвард, само защото по-големият му брат е станал студент в МИТ. (Разбира се, Хемингуей умира доста преди него.)

— Не познавах Хемингуей — обявих аз пред група изследователи на творчеството му, събрали се преди две години на семинар в Боа, Айдахо. — Той е двайсет и три години по-възрастен от мен и ако беше жив, днес щеше да е на деветдесет. Но между нас има много общи неща: и двамата сме родени в Средния Запад, и двамата сме започнали като репортери, бащите ни са били луди по оръжията, ние — по Марк Твен, а на всичкото отгоре сме деца на самоубийци.

Не ми е известно Хемингуей да е отделял внимание на американските писатели от моето поколение. Зная, че Норман Мейлър му е пратил един екземпляр от „Голите и мъртвите“ веднага след публикуването на романа, но пакетът му бил върнат по пощата неотворен. В същото време Хемингуей подлага на рязка критика Ъруин Шоу, защото „дръзнал да се мери с Толстой, като пише за гледната точка на двете страни-участнички в една война“. Става въпрос за „Младите лъвове“. Известни са ми само двама писатели от моето поколение, които са получили похвала от този човек — Нелсън Алгрен, грубиянът от Чикаго, който дружи с боксьори и комарджии; и Ванс Буржали — запаленият ловец, който взел участие във Втората световна война точно с длъжността, която имал Хемингуей през Първата — цивилен шофьор на линейка, придаден към една бойна рота…

Джеймс Джойс, авторът на „Оттук до безкрайността“, стрелец още от мирно време, заяви пред мен, че не възприема Хемингуей като истински войник, защото никога не е изкарал действителна бойна подготовка. По време на Гражданската война в Испания, а след това и по време на Втората световна, Хемингуей нито е получавал заповеди, нито е издавал такива. Ходил е където пожелае, тръгвал си е когато пожелае. Дори германските подводници в Карибите е преследвал със собственото си корабче, за своя сметка.

Той беше блестящ военен репортер — един от най-добрите на света. Такъв е бил и Толстой, но за разлика от Хемингуей, той е бил истински войник…

Съединените щати се включват в Първата световна на толкова късен етап, че рядко може да се срещне американец, който е в състояние да разказва достоверни неща за войната, а едновременно с това да е получил рани в нея. Точно такъв човек е бил Хемингуей. А още по-рядък екземпляр е бил по време на Гражданската война в Испания, за която започва да пише още в средата на трийсетте.

Но след Втората световна нещата се променят. Милиони от нас се бият в различни точки на света, никой вече няма нужда от военните разкази на Хемингуей, защото всичко сме изпитали на гърба си. В същото време Джоузеф Хелър ми призна, че ако не е била Втората световна, днес с положителност би си изкарвал хляба в някое химическо чистене.

Хелър, разбира се, е авторът на „Параграф 22“ — една далеч по-силна и по-търсена днес книга, ако я сравняваме със „Сбогом на оръжията“ и „За кого бие камбаната“. Ключовата думичка в цялата тази тирада е ДНЕС.

Без всякакво съмнение Хемингуей е първокласен творец, с възвишена като Килиманджаро душа, достойна за уважение и възхищение. Но тематиката, на която пише — борби с бикове, почти забравени войни и стрелба по животни за удоволствие — вече го прави доста труден за прочит. Времената са такива. Днес ние сме обладани от грижите за опазване на природата, искаме хуманно отношение към животните, не се интересуваме от тъй нареченото „военно изкуство“…

Колко от нас биха изпитали удоволствие днес от пасажа, който се изкушавам да ви цитирам? Става въпрос за един репортаж на Хемингуей от цикъла „Зелените хълмове на Африка“, в който се описва действителен лов на лъвове отпреди петдесет и три години. Ето го: „… Ех, ако можех да убия само един!… Това ще ми донесе чувство на безкрайно удовлетворение! Зная, че няма да стрелям, преди да съм абсолютно сигурен, че ще го убия. Вече съм убил три лъва и зная какво е, но този тук ме кара да изпитвам невероятна възбуда…“ Представете си някой наш съвременник да се хвали, че е убил три лъва и изпитва луда възбуда от предстоящото убийство на четвърти…

Ванс Буржали — другият уважаван от Хемингуей съвременен американски писател, ми даде съвсем точно определение на лова. „Колкото по-едър е дивечът, толкова по-извратена е душата на ловеца“, заяви той. А ето какво е отношението към лова на едър дивеч днес: редица специалисти предупреждават, че последният слон в Източна Африка ще изчезне в рамките на следващите осем години — от глад или от ръката на нелегален трапер, който иска бивните му…

За борбата с бикове ще добавя само едно: тя е толкова непопулярна в тази страна, че много хора я смятат за незаконна. В случая е излишно да добавям „днес“. В САЩ борбата с бикове се е смятала за незаконна далеч преди раждането на Хемингуей. Парадоксалното тук се съдържа във факта, че аз самият продължавам да харесвам точно тези негови разкази. Може би защото са безкрайно далеч от личните ми вкусове и предпочитания и аз ги възприемам като етнография, като отчет на един изследовател на обществото, спрямо когото изобщо не се чувствам отговорен…

Тук бързам да добавя, че неодобрението, което изпитвам днес към предпочитаната от Хемингуей тематика, изобщо не се отразява на задоволството и възхищението, което изпитвам към начина, по който този човек открива силата и красотата на простия език. Вземам един съвсем произволен пасаж от разказа му „Голямата река с две сърца“:

(Скакалците са черни, защото целият район е станал жертва на горски пожар. А насекомите бързо са сменили окраската си, тласкани от инстинкт за самосъхранение.)

Тук няма никаква опасност от повторение. На колко от вас е втълпявано в главите, че никога не бива да повтаряте думите в един и същ параграф? Ясно е, че тези съвети са били погрешни. Между другото, най-голямата дума в горния пасаж е „скакалец“. Достатъчно голяма! А най-силната — „черен“. Достатъчно силна!

Когато преподавам техника на писането, аз честно заявявам, че никой няма да прочете разказ, в който не се случва нещо интересно. Но в най-добрите разкази на Хемингуей — „Чисто и светло“ и пак „Голямата река с две сърца“ — на практика не се случва нищо интересно. Как е възможно това? Благодарение на четката… Ако Хемингуей беше художник, бих казал, че макар и да не харесвам избора на тематиката му, аз изпитвам огромен респект към четката му…

Ама и аз съм един! Той просто е това, което днес разбираме под общото понятие „овехтял“. Да, точно така. Това чака и всички нас, преживели собствените си времена на ентусиазъм и бурни страсти. Каквото се е случило на Хемингуей се е случило и на нас или предстои да ни се случи, независимо дали сме писатели, или не. То е неизбежно, затова не трябва да сме строги към тези, на които вече се е случило. Акулите почти винаги докопват големите марлини — тоест големите истини, с които ние сме толкова горди на младини…

Вече назовах една от акулите, която отхапа парче от марлина на Хемингуей — това е Движението за защита на природата. Друга такава акула е феминисткото движение. Мисля, че няма смисъл да се разпростирам по този въпрос. На всички е ясно, че от известно време насам идеята „дамите се възхищават от мъжете, практикуващи кървави спортове“ изобщо не върви…

Макар да се появява все по-рядко в учебните програми на колежи и университети, Ърнест Хемингуей продължава да се радва на широка популярност. Защото когато за творчеството на някого е казано и написано всичко, преподавателите са тези, които поддържат неговата литературна репутация или пък я изпращат в забвение. На един етап от общественото развитие Ърнест Хемингуей е символ на страната — нещо като „Дженерал мотърс“ или „Ню Йорк Таймс“. Помислете си само: едно човешко същество стига до величието на най-утвърдените институции! Спомнете си за Хариет Бийчър Стоу. Понякога печатаното слово има и такава огромна сила!

Съвсем наскоро имахме случай отново да се уверим в силата, за която става въпрос. За съжаление по един доста трагичен начин. Имам предвид Салман Рушди, който прояви неблагоразумието да напише една книга, превърнала го във втория по известност мюсюлманин в света и опълчила срещу него цялата огромна маса на правоверните, която яростно иска смъртта му.

Преди две десетилетия един самотен писател нанесе тежък удар на съветската империя. Удар, който може да се сравни с масирана военна атака от страна на врага. Говоря за Александър Солженицин, но веднага си давам сметка, че се отклонявам от темата. Защото значението на Стоу, Солженицин и бедния Салман Рушди в очите на света се определя единствено от стремежа им да се противопоставят на онези части от обществото, които всеки от нас идентифицира без никакъв труд. За известен период от време и Хемингуей се радва на тяхната известност, при това без да си е създал непримирими врагове и без да призовава към някакви промени. Широко рекламираният му антифашизъм (поне на книга), практически не е нищо повече от повърхностни декларации на момченце с розови бузки, в които няма нито задълбоченост, нито вътрешно убеждение.

Тогава откъде идва необичайната популярност на този човек? Защо за определен отрязък от време той е уважаван като Солженицин, Стоу и бедния Рушди? Защо го смятат за институция като „Дженерал мотърс“ и „Ню Йорк Таймс“? Ще ви кажа. Всичко това се дължи на мъжкарското му поведение. На вярата му в истинското мъжко приятелство, при това във време, когато представителите на „силния“ пол както тук, така и в Европа, повече от всичко на света се страхуват да не би някой да ги вземе за хомосексуалисти…

Веднъж запитаха известната антроположка Маргарет Мийд, която е изследвала мъже, жени и деца с всякакъв социален статут, кога мъжете са най-щастливи. След известен размисъл тя отвърна: „Когато тръгват на лов без жени и деца, които да се мотаят из краката им“. Аз мисля, че този отговор е верен, а вие? Преди години, когато войната също е била един вид лов, вероятно и тя е предизвиквала щастие от този род. Към това бих добавил, че позволението, което мъжете са получавали от своите жени и деца за този вид забавление, е било основната съставна част на изпитаното от тях щастие…

Тук не става въпрос за хомосексуалност в клиничния смисъл на думата. Много бих желал да засегна и нея, но това ще стане на друго място. Когато говорим за мъжкото приятелство, за обичта на един мъж към друг мъж, която се ражда с опасностите — най-голямата награда за героите на Хемингуей, — аз не намеквам, че Ърнест Хемингуей е бил хомосексуалист. Той не е бил такъв, изобщо не е нужно да допускаме подобна вероятност. Достатъчно е да попитаме Марлен Дитрих, която е все още жива и все така хубава. Какви крака, Господи!

Когато бях за последен път в Боа, пак като лектор, срещнах една изключително приятна жена с особено чувство за хумор по отношение на мъжете. Съпругът й беше тръгнал на лов с приятели, въоръжен до зъби и отрупан със специална екипировка. А тя се смееше. Беше убедена, че за да покажат обичта си един към друг, мъжете трябва да са някъде навън, да пият и да убиват нещо. Според нея е смешно да влизаш в такива разноски и да хабиш толкова много време, за да демонстрираш едно толкова просто чувство като обичта. Това ми напомни определението за лова на патици, което чух от устата на Ванс Буржали: все едно да застанеш с дрехи под студен душ и да късаш двайсетдоларови банкноти…

Тук трябва да вмъкна и едно признание: по време на войната аз също носех оръжие и съм изпитвал чувството на обич, за което говори Хемингуей. Страхотно е…

Но стига по този въпрос. Смутен съм.

Малцина са писателите на зряла възраст, които са наясно какво още им предстои да свършат, с Божията помощ, както е бил наясно Хемингуей. Аз положително не съм от тях и никога не съм бил. На трийсет и девет, с още двайсет и три години пред себе си, той казва, че се надява да напише още три романа и двайсет и пет разказа. На този етап вече е издал всичките четирийсет и девет великолепни разказа, с които оставя дълбока следа в историята на литературата. Не написва споменатите двайсет и пет, които се надява да напише. Не написва нито един.

До този момент е издал четири романа: „Пролетни течения“, „Слънце изгрява“ — тези двата го правят световно известен, „Сбогом на оръжията“ — роман, който го утвърждава като писател от планетарен мащаб, и „Да имаш и да нямаш“ — една доста по-слаба книга. Изпълнява договора, който сключва със себе си, и добавя още три романа: „За кого бие камбаната“, „Отвъд реката, сред дърветата“ и онази малка книжка, която заслужено му носи Нобеловата награда за литература — „Старецът и морето“…

В тази, последната, естествено се говори за онова, което акулите правят с марлина на един старец. От гледна точка на възрастта, Хемингуей пише тази книга, когато все още е далеч от старостта, но очевидно вече се е чувствал стар…

През 1954 година той е удостоен с Нобеловата награда, следват седем години мълчание. След което той създава един истински, макар и ужасен шедьовър — опира дулото до челото си и натиска спусъка. Струва ми се, че този човек е възприемал живота си като най-хубавия от всичките си разкази. Ако наистина е така, изстрелът може да се възприеме като една особена типография, като точка, като онази малка думичка „край“, която поставяме и под най-гениалното си произведение…

Всичко това ми напомня за самоубийството на един друг американски гений — Джордж Ийстман, изобретателят на фотоапаратите „Кодак“ и ролковото филмче, създател на компанията „Ийстман Кодак“. Той се застреля през 1932 година. В предсмъртното писмо на този физически и психически здрав човек пише това, което по всяка вероятност е чувствал и Ърнест Хемингуей: „свърших си работата“…

Благодаря за вниманието.

(След тази реч ни натовариха в един жълт училищен автобус и ни закараха в някакъв испански ресторант.)

Хемингуей е членувал в институцията, която днес се нарича Американска академия за изкуство и литература. Създадена през 1898 година, днес тази институция има горна и долна камара, наречени „академия“ и „институт“. В академията членуват избрани чрез гласуване личности, а в института са редовите сътрудници, все едно че са на заплата. (Самият аз съм РПК, вероятно защото досието от РОТС продължава да ме преследва.) Труман Капоти успя да влезе в горната камара, Ърскин Колдуел — също. Благодарение на учтивото „наздраве“, което предлагаше на всички свои другари по маса, Нелсън Алгрен успя да се вмъкне в долната камара. Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу умряха без да станат членове — явно им липсваше нещо, което бе нужно на нашата организация…

В едно кратко интервю за „Читателите на Джеймс Джоунс“ (Бърч Лейн Прес, 1991) го наричам Толстой на американските пехотинци по време на последната справедлива война, но това беше във вече изчезналата „ера на обикновения човек“. Той бе именно такъв човек — обикновен, но едновременно с това и гений. Наистина.)

Членството беше резултат на чиста случайност. Просто защото номинацията и гласуването бяха в ръцете на лунатици — тоест на онези художници, писатели и музиканти, които вече бяха членове на Академията. Тях хич ги няма в бумащината, свързана с този процес, всички без изключение са страшно разсеяни, освен това завиждат на чуждите успехи. И тъй нататък, и тъй нататък… На всичкото отгоре постоянно се пазарят. В смисъл, че писателят обещава да гласува за някой музикант или художник, на когото дори името не е чувал, само ако колегата му насреща гласува за писател, чието име никога не е чувал…

Понякога си мисля, че Американската академия за изкуство и литература изобщо не трябва да съществува. Защото тя има властта не само да оказва чест на хората, но и да ги наранява. Спомнете си какво стана с Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу. Те със сигурност са вдигали кръвното в мига, в който някой им спомене за Академията. А като тях положително се чувстват поне стотина живи американски творци от най-висока класа…

Великият хуморист от Индиана Кин Хабърд (чиято кандидатура никога не е била издигана) казва, че бедността не е порок, но понякога може да се окаже и обратното. Не е порок и да не си член на Академията, но понякога…

Тенеси Уилямс (1911–1983) БЕШЕ член, слава Богу. (Все пак той бе най-добрия ни драматург, нали?) Една вечер, още преди да се съберем под един покрив с Джил, тя го домъкна в апартамента ми. Бях така развълнуван от срещата си с човека, написал толкова страхотни неща за американците, които не живеят в Ню Йорк Сити, че си нараних пищяла в ръба на мраморната масичка, докато скачах да му стисна ръката. (Той и Т. С. Елиът са израснали в Сейнт Луис, но само Уилямс си признава това. И за негова чест, не започна да ми говори като Кентърбърийския епископ…)

Единственото нещо, което съм написал за този човек, е една бележка, която предадох на ръка на актрисата Мария Тучи, живееща през улицата. Тя репетираше роля в пиесата на Уилямс „Нощта на игуаната“ и бе споделила с мен, че актьорите не са особено очаровани от сценария. В моята бележка се обясняваше, че игуаната е отвратителна на външен вид, но много вкусна за ядене. И според мен основното послание на автора е просто и ясно: по-добре да обичаш нещо, което е грозно в очите на околните, отколкото да не обичаш нищо… Изяж една игуана и ще се нахраниш до насита…