Съдби, по-лоши от смъртта

ВТОРА ГЛАВА

Казват, че ако невинна девойка седне на някоя полянка в гора, обитавана от еднорози, един от тях непременно ще дойде и ще положи глава в скута й. Това бил най-добрият начин за лов на еднорози. Вероятно го е открила някоя невинна девойка в гората, която не е имала никакво намерение да лови подобен звяр. И сигурно доста се е смутила от главата на еднорога в скута си. (Какво друго?)

В стъклената къща на детските ми спомени въпросната девойка е отдавна мъртвата ми сестра Алис (която въпреки това продължава да ми липсва страшно много), а баща ми е тайнственият и вечно изплъзващ се еднорог. Другият ми роднина — брат ми Бърнард, който беше постъпил в МИТ, вечно ми се изплъзва. За него ние не представлявахме интерес. А що се отнася само до нас двамата, тази приказка изобщо не е толкова трагична. Ние сме твърди, ние понасяме всичко, ние имаме други фенове…

(Преди време дъщеря ми Едит имаше злощастен брак с една личност на име Джералдо Ривера, който си вадеше хляба като вземаше интервюта от хора с фантастични преживявания, които после се излъчваха по телевизията — всеки следобед, в работни дни. Споменавам го тук, защото част от неговите гости бяха хора, имали нещастието да бъдат обект на сексуално посегателство от близки роднини. Веднага бързам да поясня, че любимата ми Алис, пет години по-възрастна от мен, никога не е била обект на такива посегателства от страна на баща ми. А като девица с главата на еднорог в скута си, тя вероятно се е чувствала объркана, нищо повече.)

Като най-малкото дете на баща ни, аз последен разбрах, че той изпитва нужда от безкористното приятелство на човек от противоположния пол, просто защото майка ни (неговата съпруга) започваше да полудява. Късно нощем, само когато у дома нямаше външни хора, тя заливаше татко с разяждаща като киселина омраза. Като концентрирана солна киселина, която разяжда стъкленицата, в която е поставена, пробива масата и пода и стига чак до Ада…

(На практика солната киселина не може да разяжда восъка. В Корнел, където се учат главно инженерни специалности, често задаваха следния въпрос: „Ако откриете универсален разтворител, в какъв съд ще го съхранявате?“ Но най-близо до представата за универсален разтворител си остава водата. Само дето не може да се просмуква през стъкло…)

Във „Връбница“ изказвам определено предположение, че неоткритата и нелекувана лудост на майка ми се дължи по-скоро на вредните химикали, които е поглъщала, отколкото на вродена аномалия. Главно алкохол и неограничено количество барбитурати, купувани с официално издадени рецепти. (Тя не живя достатъчно дълго, за да се сдобие с рецепта на особено популярните днес амфетамини.) Склонен съм да вярвам, че болестта й е била наследствена, но в пълния списък на американските ми роднини по права линия (публикуван във „Връбница“) няма нито един с медицински доказани психически отклонения. Всъщност, какво от това? Аз не съм избирал дедите си, пък и винаги съм разглеждал съзнанието и тялото си като къща, която е била построена далеч преди да се родя и която обитавам само временно…

(Истинската ми къща тук, в Манхатън, е била построена по време на големите спекулации със земя през 1862 година от някой си Л. С. Брукс. Тя е триетажна, широка шест метра и половина и дълбока около петнайсет. Брукс построил двайсет такива къщи едновременно!)

По време на недостойната президентска надпревара между Буш и Дукакис (когато и двамата кандидати обещаваха да защитават добрите богати хора от лошите бедни хора), получих покана да говоря на някакъв конгрес на Американската психиатрична асоциация, който се провеждаше във Филаделфия. Ето как се обърна към присъстващите моят получен в наследство гласов апарат:

— Поздравявам ви с дълбоко уважение. Трудно е да предложиш щастие на нещастните, освен ако това щастие не е нещо, което се дава без рецепта: храна или подслон, съчувствие или свобода…

Поканили тук приятеля ми Илай Уайзъл и самия мен, вие проявихте почит и уважение към нашата професия, която се изразява в разказване на разни истории — действителни или измислени — срещу заплащане. Може би сте чували за изследванията на доктор Нанси Андреасен от Университетската болница в Айова, която в продължение на години интервюира професионални писатели с надеждата да разбере дали нашата невроза е по-различна от неврозата на обикновените граждани. Оказа се, че повечето от нас, включително и аз самият, страдаме от наследствена депресия.

На базата на тези изследвания аз стигнах до едно, признавам, доста грубо и обобщено правило, нещо като общ закон: ако човек не страда от депресия, той никога не може да бъде добър писател.

Ще спомена и за един друг общ закон, който е изведен пряко от нашето културно наследство и чието действие напоследък силно намалява: за да спечели Нобеловата награда за литература, американският писател задължително трябва да е алкохолик. Като пример ще ви дам имената на Синклер Луис, Юджин О̀Нийл, Джон Стайнбек и онзи самоубиец Ърнест Хемингуей. По мое мнение този закон вече не действа, просто защото никой в тази страна не възприема артистичната чувствителност като приоритет на жените. Вече не е нужно да заставам пиян зад тази катедра, след като снощи съм се сбил в бара, за да доказвам, че не съм гадно и противно създание — тоест педераст.

Илай Уайзъл стана известен с романа си „Нощ“, в който разказва за ужаса на Холокоста, който е преживял лично, още като невръстно момче. Аз станах известен с книгата „Кланица пет“, която предлага британско-американския отговор на същия този холокост — а именно бомбардировката на Дрезден, на която станах свидетел като армейски пехотинец първи клас. И двамата носим немски фамилни имена, също като човека, който ме покани тук — доктор Дихтер. Такива имена носят още много водещи фигури във вашата професия. Няма да се изненадам, ако се окаже, че предците на повечето от присъстващите в тази зала хора, независимо дали са евреи или гали, някога са били поданици на Германия или Австро-унгарската империя — страни, които са дали на света безсмъртни образци на музиката, науката, живописта и театъра, и чиито днешни наследници предлагат на света един кошмар, от който едва ли някога ще се пробудят…

Холокостът обяснява защо пише Илай Уайзъл, какво пише Илай Уайзъл, що за човек е той. Запалителните бомби над Дрезден не обясняват абсолютно нищо за мен, за моето творчество и за моята същност. Сигурен съм, че вие сте на светлинни години преди мен и познавате хиляди клинични случаи, които доказват правотата на думите ми. Аз не давах пет пари за Дрезден. Жива душа не познавах там. Никога не съм бил в този град, преди да бъде опожарен. У дома в Индианаполис имахме сервиз от дрезденски порцелан, който и до днес смятам за пълен кич. А думата „кич“ е още един безценен дар за човечеството от немскоговорящите народи, която аз лично поставям редом с психоанализата и „Вълшебната флейта“…

Между другото, дрезденският порцелан изобщо не се произвежда в Дрезден, а в Майсен. Този град трябваше да опожарят…

Шегувам се, разбира се. Стремежът да се правя на остроумен, дори и в най-ужасните ситуации, накара две свестни жени горчиво да съжаляват, че са се омъжили за мен. Всеки хубав град е световно, а не само национално богатство. Следователно и унищожението на такъв град трябва да се разглежда като световна катастрофа.

Но преди да стана войник, аз бях журналист и именно това представлявах в Дрезден — един воайор, който наднича в чуждото нещастие. Бях извън събитията. Докато Илай Уайзъл, макар и момче, е видял всичко със собствените си очи. Той е БИЛ събитието. Запалителните бомби над Дрезден бяха хвърлени бързо и точно — една хирургически проведена операция, както биха се изразили военните историци. Операция, която само за двайсет и четири часа предизвика трагедия от аристотелски тип — пълна и всеобхватна. Докато холокостът продължаваше с години. Германците искаха да ме запазят жив, за да могат един ден да ме разменят с някой от своите военнопленници при нас. Но същите тези германци, разбира се, с подкрепата на своите единомишленици — австрийци, унгарци, словаци, французи, украинци, румънци, българи и прочие — съвсем не бяха настроени по същия начин към Илай Уайзъл и подобните нему. Те искаха да умре не само той, те искаха да умрат всички, които имат далечна прилика с него. Да умрат като баща му — от глад, физическо изтощение, отчаяние или цианиди…

Илай Уайзъл се опитал да запази живота на баща си, но не успял. Докато моят баща, заедно с всички близки и обичани от мен хора, си беше жив и здрав в Индианаполис. Рецептата срещу фаталната депресия, убила бащата на Илай, е твърде проста: храна, почивка, грижи и обич. А не литий, торазин или тофранил…

Аз съм доктор по антропология на Чикагския университет.

Студентите от тази поетическа специалност са учени да търсят обяснение за човешкото щастие и нещастие в културата и общественото развитие, разбира се, като оставим настрана всичко останало — войни, епидемии, природни бедствия. Току-що назовах пред вас основното зло, което присъства в моите книги. То никога не се олицетворява от конкретен индивид, защото е именно културата и общественото развитие. И е далеч по-могъщо от всякакви там торазини и тофранили…

И аз, като всички писатели, пазя у дома началните страници на книги, които никога няма да бъдат написани. Преди двайсетина години един доктор ми предписа риталин, с надеждата, че тази болест може да бъде преодоляна. Но аз веднага разбрах, че риталинът не е нищо друго, освен дехидриран вариант на чистата параноя и побързах да го изхвърля. Книгата, която се опитвах да тласна към някакво развитие, носеше работното заглавие „Психиатърът от СС“. В нея се разказваше за един доктор, който след задълбочена психоанализа е назначен на работа в Аушвиц. Основната му задача била да лекува депресията на онази част от лагерния персонал, която не харесвала работата си. По онова време единствената терапия била разговорната. Действието се развивало още преди… Всъщност, това няма значение.

Тезата, която днес може би бих развил и без да завършвам тази книга, е следната: от работещите в областта на психическото здраве в различните части на света и по различно време може би ще бъде поискано да направят по-щастливи ЗДРАВИТЕ хора, живеещи в НЕЗДРАВА културна и обществена среда.

Бързам да кажа, че положението в нашата страна все още не е безнадеждно. Според мен в момента трябва да подготвяме интелигентни и добре образовани хора да говорят глупости, за да бъдат популярни. Като Майкъл Дукакис, като Джордж Буш…

Мисля, че съм поканен тук главно поради това, което се случи с любимия ми син Марк Вонегът, вече доктор Вонегът. Той премина през всичко — тапицирани килии, усмирителни ризи, халюцинации, боксови мачове с болничния персонал. След което оздравя и написа книгата "Екпрес „Рай“, от която издателство „Дел“ всеки момент ще пусне втори тираж с меки корици и нов послепис от автора. Би трябвало да поканите него, а не мен. Щеше да ви струва далеч по-евтино, а освен това знае точно за какво става въпрос…

Той говори много добре. Когато изнася лекции пред специалисти по психическо здраве, той винаги задава един въпрос, на който аудиторията трябва да отговори с вдигане на ръце. Ще си позволя да задам този въпрос и на вас: колко души от присъстващите тук употребяват торазин? Вдигнете ръце, моля. Благодаря. След което той добавя: „Онези от вас, които все още не са пробвали, непременно да го сторят. Бъдете сигурни, че няма да ви навреди…“

Диагнозата му беше поставена, след като го заведох в една частна клиника в Британска Колумбия и там той основа нова комуна от шизофреници. Признавам, че лично на мен ми изглеждаше съвсем като шизофреник. Никога не съм виждал депресирани хора да се държат така. Ние изпадаме в униние, спим… Бих казал, че поведението на Марк, веднага след като го приеха в клиниката, съвсем не беше поведение на депресиран човек. Той просто скочи и откъсна електрическата крушка, която висеше от тавана на тапицираната му килия…

Но както и да е… Марк се възстанови достатъчно, за да напише своята книга и да завърши образованието си в медицинския факултет на Харвард. В момента живее в Бостън и работи като педиатър, има жена и две прекрасни момчета, плюс две много хубави коли. Но не много отдавна специалисти от вашата професия стигнаха до заключението, че хора като него — написали книги за своето излекуване от шизофрения — явно са били диагностицирани погрешно. Че независимо от симптомите по време на болестта им, те не са били шизофреници, а просто жертви на силна депресия. Не знам, може и да е така…

Когато чу за тази нова диагноза, Марк само се усмихна и каза: „Какъв чудесен нов метод за поставяне на диагноза! Вече знаем, че ако някой оздравее, той положително не е бил болен от шизофрения!“

За съжаление и той като мен умира да се прави на интересен. В послеслова към новото издание на книгата му ще откриете една доста трезва и задълбочена дискусия относно заболяването му. Нося със себе си няколко копия и ако някой поеме грижата да ги ксероксира, всеки желаещ ще получи възможност да я прочете.

Вече не е толкова ентусиазиран от действието на мегавитамините в сравнение с времето преди да стане лекар. И все така вярва, че химията е много по-надеждна от говорната терапия.

Далеч преди заболяването на Марк, аз бях убеден, че психическите заболявания се дължат на химикалите и непрекъснато го повтарях в книгите си. Никога не съм писал, че лудостта на някой от героите ми е причинена от жив човек или събитие. Дори като момче бях убеден, че лудостта се причинява от химикали. За това допринесоха приказките на един близък приятел на семейството ни — доктор Уолтър Брьоч, изключително умен и мил, но тъжен човек, който беше директор на огромната щатска психиатрична болница. Той твърдеше, че проблемите на неговите пациенти са химически и медицината ще бъде в състояние да им помогне, едва след като овладеем тайните на химията.

И аз му вярвах.

И тъй, когато майка ми полудя и в крайна сметка се самоуби — това стана далеч преди да полудее синът ми, далеч преди изобщо да имам син, — аз обвиних химикалите, а не тежкото й детство. И до днес съм убеден, че за това нещастие са виновни именно те. Мога дори да назова два от тях — фенобарбиталите и пиячката. Те, разбира се, идваха отвън. Фенобарбиталите й предписваше семейният ни лекар, просто за да направи нещо срещу тежкото й безсъние. Тя умря, когато аз бях в армията и дивизията ни се готвеше за дълъг път през океана.

Успявахме да пазим в тайна лудостта й, просто защото тя се изявяваше само у дома, между полунощ и разсъмване. Самоубийството й също остана тайна — благодарение на един състрадателен съдебен лекар, който може би имаше и политически амбиции.

Но защо хората упорито се опитват да крият подобни неща? Защото обратното би намалило шансовете на децата им да си намерят брачен партньор. Вие вече знаете много неща за моето семейство. И въз основа на тази информация, онези от вас, които имат деца за женене, сигурно ще им кажат нещо от сорта: „Правете каквото щете, но не се женете за човек с фамилията Вонегът!“

Дори и доктор Брьоч не би могъл да помогне на майка ми, макар че беше най-големият психиатър в щата Монтана. Независимо дали знае за лудостта й, или не. Ако допуснем, че знае за лудостта й, проявяваща се само след полунощ, и е изключително силно привързан към нея, той с положителност би бил толкова безпомощен, колкото и баща ми. По онова време в Индиана все още нямаше подразделение на „Анонимни алкохолици“ — една организация, която може би щеше да има известни шансове. Такава бе основана през 1955 година от чичо Алекс — единственият брат на баща ми, който беше алкохолик…

Ето, споделих с вас още една семейна тайна, нали? За алкохолизма на чичо Алекс…

И аз ли съм алкохолик? Не, не мисля. Баща ми също не беше, нито пък брат ми — в момента единственият ми жив роднина…

Но въпреки това аз съм голям почитател на „Анонимни алкохолици“, на „Анонимни комарджии“, „Анонимни смъркачи на кокаин“, „Анонимни купувачи“ и на всички други анонимни дружества от тоя сорт. Като антрополог, изпитвам към тях чувство на благодарност, защото дават на американците нещо, което е не по-малко важно за живота ни от витамин С; нещо, което в днешно време липсва на доста голяма част от нас — и това е семейното чувство. До ерата на Великия американски експеримент повечето хора са черпели сили от присъствието на близки роднини и приятели, те са били тяхната опора, тяхната подкрепа. Но този „велик“ експеримент носи в себе си не само свободата… Заедно с нея се раждат безродието, мобилността и в крайна сметка — невероятното чувство за самота.

Аз съм суетен човек. Иначе не бих дошъл тук, за да ви дрънкам от тази катедра. Но все пак не съм суетен чак дотам, че да си въобразявам, че чувате за пръв път всички тези неща. Разбира се, тук не слагам в сметката тривиалните подробности от бита на майка ми, чичо Алекс и сина ми. Вие имате ежедневни и ежечасни контакти с нещастни хора, докато аз гледам да се държа максимално далеч от тях. Опитвам се да спазвам трите основни правила за добър живот, които откри писателят Нелсън Алгрен — един колега в депресията, също включен в списъка на обектите за изследване от Университета на Айова. Ето какво гласят те: никога не влизай да се храниш в заведение, което се нарича „При мама“, никога не играй карти с човек, който се казва Док, и най-важното — никога не си лягай с човек, който има повече неприятности от теб.

Убеден съм, че докато пишете рецептата на някой пациент с далеч по-слабо изразена депресия от майка ми и сина ми, всички вие си мислите горе-долу следното: „Много съжалявам, че те поставям в зависимост от някакви хапчета. Къде повече бих желал да мога да ти предложа зависимостта от едно голямо и здраво семейство…“

Така приключих речта си пред онези психиатри във Филаделфия. По-късно те казаха, че съм СПОДЕЛЯЛ с тях — нещо, което не били очаквали. (Тоест — изплюл съм от катедрата всички онези подробности за семейството си.) После раздадох копията от книгата на сина си. Личните му наблюдения върху опасното и плашещо състояние, в което се е намирал, ще откриете и в приложението към тази книга, заедно с още куп неща, които биха ни помогнали да забавим темпото, ако не бяха толкова персонални. (За да бъда по-кратък и по-ясен, аз, разбира се, съм пропуснал много от неприятните и досадни подробности — разните там диализи, епикризи, миози и антифрази…)