Съдби, по-лоши от смъртта

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Чуйте това:

Независимо къде се намирам, независимо дали имам ясна представа къде се намирам и какви неприятности имам, аз постигам състояние на блажено спокойствие в мига, в който застана на брега на някакъв естествен воден басейн. Няма значение какъв е този бряг — на поточе или океан. Защото чувам шепота му: „Сега вече знаеш къде се намираш. Сега вече знаеш накъде да вървиш. Скоро ще си бъдеш у дома“.

Това е така, защото съм изградил първата си представа за света на брега на езерото Максинкуки в северната част на Индиана, през лятото, като невръстно дете. Това езеро се намира по средата на пътя между Чикаго и Индианаполис, където живеехме през зимата. Дълго е пет километра, широко около четири, бреговете му представляват затворен овал. По тази причина, независимо на коя точка от брега се намирах и в коя посока вървях, аз винаги можех да стигна у дома. Това вероятно ме е карало да се чувствам като Марко Поло, особено сутрин, когато планирах поредното приключение сред природата.

Да, така е. А сега питам читателя на тези редове — моя неразделен сътрудник във всичките ми начинания: нима твоето разбиране за време и пространство, а и за предопределението на съдбата, не е свързано с най-ранните ти представи за географията, с правилата, благодарение на които винаги се завръщаш у дома? Нима, дори когато грешиш, не си бил тласкан от непоколебимата увереност, че си на прав път и ще се прибереш жив и здрав у дома?

Затвореният овал на езерната брегова линия със сигурност щеше да ме отведе не само до неотопляемата семейна хижичка на ръба на скалата, но и до още четири подобни постройки наоколо, пълни с роднини на семейството. Най-възрастните са от поколението на баща ми, те също са прекарвали летата на своето детство край Максинкуки, въобразявайки си, че са преки потомци на индианците от племето Потаватоми. Имали са дори име на своето малко племе — нещо от сорта на Ептамаян-хоис… От време на време баща ми — зрял и сериозен мъж, изведнъж извисяваше глас и викаше: „Ептамаян-хоис?“ На което някой от братовчедите му, стиснал въдицата в пропускащата вода лодка, или пък сестра му, излегнала се с книга в ръка в хамака, отговаряха: „Я! Ептамаян-хоис!“ Какво означаваше това? Една чиста безсмислица, останала от детството им. Бог знае защо реших, че това е немски и направих опит да си го преведа. Ето какво се получи: „Косят ли сено абатите? Да! Абатите косят сено!“

Както и да е. Предполагам това няма нищо общо с факта, че след потаватомите по тези земи са живели и ептамаяните. Но по някое време са изчезнали без следа, нищо в околностите на Максинкуки вече не сочи за тяхното присъствие.

Тъжен ли съм? Не, съвсем не. Всичко, свързано с това езеро, е останало дълбоко запечатано в съзнанието ми, вероятно защото по онова време съзнанието ми е било девствено и жадно за знания. И ще остане там до края на живота ми. Нямам желание да се разходя дотам, защото то е в главата ми. Миналата пролет стана така, че го зърнах от височина десетина километра — бях на борда на самолет, който ме пренасяше от Луисвил до Чикаго. Нищо не ми трепна. Сякаш гледах някакво засъхнало парченце кал през микроскоп. Това долу не беше истинското Максинкуки, истинското беше в главата ми.

Когато бях на единайсет, за пръв път преплувах Максинкуки по цялата му четирикилометрова ширина. В компанията на сестра ми — шест години по-голяма от мен, и на брат ми — девет години по-възрастен, седнали в пропускащата вода лодка да ме окуражават и пазят. Сестра ми почина преди трийсет години, а брат ми — известен метеоролог, все още си е жив и здрав и продължава да бълнува за облаците и електрическите заряди в атмосферата. Времената се менят, но моето езеро — не.

Ако бях се заловил да пиша роман или пиеса за Максинкуки, непременно би се получило нещо в стила на Чехов. Защото това, което е останало в главата ми, са битките на няколко наследници с кръвна връзка помежду си за парче земя, което техните наследници, пръснати по света, изобщо не поглеждат. Нашата хижа — обща собственост на баща ми, брат му и сестра му, беше продадена в края на Втората световна война. Новият собственик бе достатъчно любезен да отложи встъпването си във владение с една седмица и по този начин аз — току-що уволнен от армията и току-що встъпил в брак, получих възможност да заведа булката си на кратко сватбено пътешествие там. Той беше концертмайстор във филхармонията на Индианаполис, без съмнение романтичен човек. Жена ми се казваше Джейн Кокс и произхождаше от семейство със стари английски корени. Веднага след бракосъчетанието ми призна, че някакъв роднина откровено я запитал: „Наистина ли искаш да се свързваш с тези шваби?“

Днес и Джейн вече е на небето, също като сестра ми. По време на сватбеното пътешествие ми четеше откъси от „Братя Карамазови“ — според нея най-великия роман на света. Признавам, че това четиво беше особено подходящо за прощална визита на стара семейна собственост, тъй като в него се говори за душевното състояние на хората, а не за някакви си там недвижими собствености…

Беше студено, но слънчево. Беше в края на есента.

Излязохме със старата, пропускаща вода лодка, която бях кръстил „Бъраликър“ — комбинация от първите срички на имената ни — Бърнард, Алис и Кърт. Излишно беше да изписваме това име на борда, тъй като всички в околността знаеха, че старото корито се казва „Бъраликър“.

— На единайсетгодишна възраст преплувах езерото — похвалих се на Джейн аз.

— Вече си ми го казвал — отвърна тя.

— Може и да не ми вярваш, защото на твое място аз не бих повярвал — рекох. — Но брат ми и сестра ми ще го потвърдят…

Между другото, Джейн също беше писателка. Миналата есен излезе от печат книгата й „Безкрили ангели“, в която се разказва как сме отгледали децата си в Кейп Код. Посмъртно издание, видяло бял свят точно четирийсет и две години след сватбеното ни пътешествие.

По време на споменатото пътешествие тя ме попита какво е било влиянието на Военната академия „Кълвър“ върху детското ми съзнание, въпреки че никога не бях споменавал за академията пред нея. Тя се намираше в началото на езерото и даваше хляб на цялото градче, носещо същото име — Кълвър. Беше нещо средно между Уест Пойнт и Анаполис, само че в умален мащаб. Разполагаше с кавалерийска рота и цяла флотилия платноходки, всяка година се организираха шумни паради. Един древен топ гърмеше всяка вечер, на залез слънце, за да отбележи края на деня.

— Мислех си за нея, само когато гърмеше топът — признах аз. — И се молех никога да не попадна там. Мразя да ми крещят, мразя униформите…

По време на сватбеното ни пътешествие видяхме един гмурец, който изскочи от водите на езерото Максинкуки и нададе отчаян, почти налудничав крясък.

Едва сега си давам сметка, че отговорът ми е трябвало да бъде: „Я! Ептамаян-хоис!“

В Кейп Код живях двайсет години. В съзнанието на децата ми положително е останал дълбок спомен от пристанището Барнстейбъл и приливите, които запълваха с вода една дълбока пукнатина в земната повърхност и която се наричаше Когинс Понд. Беше остатък от ледниковия период и се намираше на някакви си двеста метра от къщата ни. Между другото, тази къща все още принадлежи на фамилията, децата ми са нейни съсобственици по силата на краткото завещание от страна на майка им, в което са включени и евентуалните приходи от продажбата на книгата, за която вече споменах. Едно от тях — художничката, живее там целогодишно, заедно със съпруга си и внучето ми. Другите наследници редовно ходят там, най-често през лятото…

Техните деца също се учат как да се приберат у дома на залез слънце, независимо дали бродят из пристанището, край блатото Когинс или околностите му, пълни с подвижни пясъци. Тези деца са много, въпреки смесения си произход говорят само един език, но това едва ли им пречи да измислят свои думи… Думи, които не фигурират в никакви речници.

Ето ви една от последните думи, които могат да се прочетат в „Братя Карамазови“: Ура!

(Тези редове също бяха публикувани в „Аркитекчъръл Дайджест“. Обичам да пиша за това издание, защото баща ми и дядо ми са били архитекти. Появата ми в тяхното професионално списание е нещо като опит да установя връзка с тях, начин да обясня на призраците им, че ако татко ме бе побутнал мъничко, днес аз с положителност щях да бъда част от дългата редица архитекти на щата Индиана, които носят фамилията Вонегът. На практика и в момента има един млад архитект, който се казва Вонегът. Това е Скот, синът на брат ми Бърнард, който работи във Върмонт. Но този щат няма нищо общо с Индиана, а Скот не може да е това, което бих бил аз — партньор и съдружник на баща си.)