Съдби, по-лоши от смъртта

ТРЕТА ГЛАВА

Както вече споменах, кризите на майка ми настъпваха късно през нощта. Изразяваха се в потоци от невероятна омраза и злоба по отношение на баща ми — може би най-милият и най-невинен човек на света, когото познавах. Безгранична омраза, невероятна злоба, лишени от всякакви основания, небазиращи се на никаква информация. Бил съм свидетел на подобна омраза може би десетина пъти след деня на смъртта й. (Тя почина в Деня на майката4 през 1944 година, някъде около месец преди Десанта в Нормандия.) Мисля, че тази омраза нямаше нищо общо с човека, към когото бе насочена. Татко със сигурност не я заслужаваше. Предполагам, че това е някаква реакция на вродената у всички жени склонност към подчинение, въпреки че както майка ми, така и останалите жени, у които лично аз съм срещал тази омраза, бяха толкова робини, колкото кралица Елизабет или Клеопатра…

Според една моя теория в женския организъм се съдържа определено количество солна киселина, но при майка ми тази киселина просто е била в повече. Тя кипваше и изскачаше навън в момента, в който стенният часовник отмерваше полунощ. (Ние наистина имахме стенен часовник, който отмерваше времето звучно, с особен авторитет.) За нея това беше като пристъп на гадене, от който може да се спаси само като повърне. Горката жена! Бедничката жена!

Тази теория е предназначена за лично ползване, създадена изцяло да докаже, че ние с татко не заслужаваме да сме толкова мразени. Забравете за нея… Преди време бях в Прага — някъде четири години преди творците да свалят комунистите. Един от местните писатели ми каза, че чехите обичат да градят сложни и добре обосновани теории, които изглеждат абсолютно непробиваеми. А после, в пристъп на самоирония, да ги превръщат в пух и прах… И аз правя същото. (Любимият ми чешки писател е Карел Чапек, който е написал и едно вълшебно есе за литературата. Ако ви интересува, прочетете го — просто за да видите, че имам право да бъда толкова очарован от него…)

Но да се върнем на отношенията между татко и сестра ми — отношенията между еднорога и девицата. Едва ли повече фройдист от Луис Карол, татко превръща Алис в свой основен източник на насърчение и симпатия. Той издигна на пиедестал общото между тях — влечението към визуалното изкуство. Да не забравяме, че тя е била само едно малко момиченце, което се чувства притеснено от главата на еднорога в скута си. И притеснението й несъмнено се е превръщало в травмиращо неудобство всеки път, когато татко е изразявал шумното си възхищение от пластелиновите й фигурки или шарени рисунки — сякаш пред очите му е „Пиетата“ на Микеланджело или таванът на Сикстинската капела. На по-късен етап от живота й (който за съжаление приключи едва на 41-годишна възраст) тя започна да се превръща в една доста ленива художничка. (На много места съм цитирал следната й забележка: „Фактът, че човек притежава талант, съвсем не означава, че е длъжен да го използва“…)

Ето какво съм писал, отново в „Аркитекчъръл Дайджест“:

"Моята единствена сестра Алис притежаваше значителна дарба в областта на скулптурата и живописта. Дарба, която почти не използва. Висока почти метър и осемдесет, с платиненоруса коса, веднъж Алис ми заяви, че би разгледала някой огромен музей като Лувъра на ролкови кънки, при това без да пропусне нито една картина, която заслужава вниманието й. Тя никога не беше виждала Лувъра, нито пък изпитваше кой знае какво желание да го види. И на практика не го видя… Твърдеше, че за да оцени една картина, й стига времето, което се измерва от почукването на токчетата й върху плочките. Чук — видях я; чук — разбрах я…

На по-късен етап споделих това с много по-утвърдени и по-продуктивни от нея художници, които не показаха никаква изненада. Повечето от тях също били в състояние да оценят стойността на непозната картина от пръв поглед, с едно „чук“ на токчето… Има стойност, има „чук“. Няма стойност, няма „чук“… Толкова.

Отново се сещам за татко, който остана без работа заради Голямата депресия и направи сериозен опит да стане художник. Той имаше основание за оптимизъм в новото поприще, тъй като първите му картини бяха пълни с „чук“, независимо дали бяха портрети или пейзажи. Мама се опитваше да го насърчава, използвайки един и същ израз за всяка от тях: „Кърт, тази е наистина прекрасна! Остава само да я довършиш…“ След което той я унищожаваше. Помня портрета, който нарисува на единствения си брат Алекс — по онова време застрахователен агент. Нарече го „Специален агент“, а ръката и окото му бяха успели да нанесат няколко импулсивно смели, но точни щрихи, изразяващи най-характерните състояния на Алекс, включително и разочарованието. По онова време чичо ми е бил горд абсолвент на Харвард — по-скоро учен и литератор, отколкото застрахователен агент.

Когато татко завършил портрета и всеки квадратен сантиметър талашит бил покрит с пласт боя, чичо Алекс вече го нямало. На негово място се хилела една пияна и лъстива кралица Виктория…

Ужасно.

Без съмнение най-известният нарушител на градящи се шедьоври е бил онзи „бизнесмен от Порлок“, който безмилостно разбива концентрацията на Самюъл Тейлър Колридж при създаването на поемата „Кубла Хан“. Ако бе имало подобна личност, която да нарушава концентрацията на баща ми в тихата мансарда на нашата индианаполиска къща по време на Голямата депресия, днес за татко вероятно щеше да се говори като за един добър портретист, добър баща и отличен архитект.

Аз самият бих оспорил ползата от подобни нарушения, особено когато процесът по създаването на дадена творба е вече в ход. Като чета някоя книга или гледам някой филм и ми предстои да се запозная с още много глави или сцени, чувам в главата си вариации на онова, „ето го, ето го!“, което използва сестра ми. Вариации в смисъл, че съзнанието ми повтаря „сложи край, сложи край, за Бога!“ Да, точно така… А когато пиша своя собствена творба — роман или пиеса, някъде след половината изведнъж ме обхваща чувство на глупаво облекчение. Сякаш съм в малка платноходка и вятърът ме тласка към родния дом…

Направил съм всичко, на което съм се надявал, а дори повече — особено когато на моя страна е бил късметът.

За лишен от чувство за хумор човек подобно признание вероятно ще прозвучи грубо и варварски — като онова на сестра ми за Лувъра и ролковите кънки. Но в него се съдържа чиста и добродетелна истина. По тази причина бих помолил този човек да забрави тромавите ми творения и да се обърне към трагедията „Хамлет“ на Уилям Шекспир — действие трето, картина четвърта, след които следват още две действия и девет картини. Хамлет току-що е убил невинния стар Полоний, вземайки го погрешка за новия съпруг на майка си. Открил какво е сторил, той развълнувано заявява: „Сбогом, стари и нахален глупако!“

Ето го, ето го, ето го! Не мърдайте! Въведете онзи от Порлок, спуснете завесата! Пиесата свърши!

Дори в кратко есе като настоящото може да се приложи правилото, което бих нарекъл ДВЕ ТРЕТИ ОТ ЕДИН ШЕДЬОВЪР СА НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНИ. Имал съм за цел да изтъкна една-единствена идея и вече съм го направил. След което бих прибягнал до това, което мама наричаше „довършване“. Което, в случай, че се стремя да избягна повторението на основната си идея, би трябвало да бъде празен пълнеж — като онези фрази, до които прибягваме в края на всяко гостуване например: „Господи, колко е късно“, „Изглежда ни е свършил ледът“ или „Помниш ли къде остави палтото си?“…

Съществува една формула за изграждането на пиеса от три действия, която се е появила Бог знае откъде. Ето я: „Действие първо — въпросителен знак. Действие второ — удивителна. Действие трето — точка“. За разлика от нормалните хора, които търсят в художествените произведения единствено въпросителните и удивителните, аз обръщам подобаващо внимание и на точката. И точно нея използвам, когато става въпрос за живописните напъни на баща ми и сестра ми. Точка, нула.

Сега за персонажа от Порлок и неговата банална мисия по отношение творчеството на Колридж: бих попитал ценителите на поезията дали той ги е лишил от нещо. Преди появата с гръм и трясък на въпросния „стар и нахален глупак“, Колридж е успял да напише върху листа пред себе си около трийсет строфи, последните от които изглеждат така:

Цитрата е един изключително грозен инструмент във формата на трапец.

Ако бях господар на натрапника от Порлок и знаех с какво точно се занимава Колридж зад вратата, аз бих го изпратил при поета, веднага след като върху белия лист са били изписани строфите:

(Това щеше да е краят на цялата поема, която попада в рамките на правилото за двете трети и въпреки това казва всичко.)

От време на време и аз рисувам. Преди няколко години (през 1980-а) дори имах самостоятелна изложба в Гринич Вилидж. Не защото рисунките ми са кой знае какво, а защото хората бяха чували името ми…

Веднъж снимах жена си Джил Кременц за обложката на една нейна книга. Тя нагласи фотоапарата, показа ми къде да застана и кое копче да натисна. А когато книгата излезе от печат и под снимката цъфна моето име, един собственик на галерия веднага ми предложи да направим изложба с мои фототворби. Което нямаше да бъде самостоятелна изложба, а изложба на една-единствена снимка, направена от мен. Това е то известността. Направо ти къса сърцето…

(Аз съм третия член на американския клон от фамилията, който прави самостоятелна изложба. Преди мен са дъщерите ми Нанет Прайър и Едит Скуиб. Вторият, след сина ми Марк, който участва в курс за комици, първият, който се развежда и жени за втори път. По-късно ще стане въпрос за краткия ми престой в една лудница, защото това беше отдавна — преди три-четири книги време…)

По-късно ще се заема да пиша книга за един художник, под заглавието „Синята брада“. Идеята ми хрумна, след като списание „Ескуайър“ ме помоли да напиша няколко думи за абстрактния експресионист Джаксън Полок. Възнамеряваха да отпразнуват петдесетгодишнината си като публикуват есета за петдесет родени в Америка наши съграждани, които са оказали най-силно влияние върху културно-икономическото развитие на страната от 1932 година насам. Исках да пиша за Елинор Рузвелт, но Бил Мойърс ме бе изпреварил.

(Труман Капоти — моят съсед в Лонг Айланд през лятото, бе поел ангажимента да пише за Коул Портър. Но в последния момент се отметна и написа есе за съседката ми в Манхатън Катрин Хепбърн. Предложи го на „Ескуайър“ с думите: „Това, ако щете — вземайте го“. Те го взеха.)

Ето какво предложих на списанието самият аз:

"Джаксън Полок (1912–1956) използва оригинален творчески похват — разстила платното на пода на ателието си и го пръска, залива или маже с боя. Това се отнася за най-плодотворния период от кариерата му, който започва някъде през 1947-а. Полок е роден в Коуди, Уайоминг — градче, което носи името на легендарния препаратор на животни „Бъфало Бил“ Коуди. Бъфало Бил доживял преклонна възраст. Джаксън Полок, преселил се на изток в щата Ню Йорк, умира при нещастен случай на 44-годишна възраст. Най-изявеният представител на една нова школа в живописта, получила известност с името „абстрактен експресионизъм“, той е направил повече от всеки друг за превръщането на нашата страна и специално на Ню Йорк Сити в световен център на новаторската живопис без всякаква конкуренция.

До появата на Полок американците имат признание в една-единствена област на изкуството — джаза. Подобно на всички велики джаз-музиканти, Полок се превръща в познавач и ценител на онези инциденти, които повечето традиционалисти в живописта гледат да изключат от творчеството си на всяка цена.

Три години преди Полок да убие себе си и една млада жена, с която току-що се е запознал, забивайки колата си в крайпътно дърво на съвсем прав и спокоен участък от някакъв второстепенен път, той започва да обръща гръб на стила, който го прави известен и който дава основание на един критик да го нарече „Джак Цапача“. Все по-често се завръща към един забравен инструмент — четката, макар че започва кариерата си именно с нея, като убеден противник на инцидентното в живописта. Тук е мястото да съобщим на сноби и еснафи — високо и ясно, че този човек беше способен да изобрази с фотографска точност всеки детайл от, да речем, прекосяването на Делауеър от Бащата на нашата нация — стига такова платно да е отговаряло на вътрешната му нагласа и потребностите на времето, в което е живял. Той има изключително добра подготовка като традиционен художник, между учителите му ще открием името на Томас Харт Бентън — най-големия американски майстор на репрезентативната живопис и гений на антимодернизма…

По време на Втората световна война Полок остава цивилен, въпреки че е в наборна възраст. Обявяват го за негоден за военна служба, вероятно поради факта, че страда от хронически алкохолизъм (който от време на време все пак успява да победи. Например периодът 1948–1950, през който не близва дори капка). По време на войната той продължава да рисува, учи и преподава, докато кариерите на много негови американски колеги прекъсват завинаги, а връстниците му с четка в ръка в Европа стенат под диктаторския ботуш и не могат да рисуват каквото искат (немалка част от тях свършват като пушечно месо или в крематориумите).

И тъй, станал известен с категоричния начин, по който скъсва с миналото, Полок е един от малцината млади художници, които въпреки войната имат възможност да преосмислят историята на изкуството и да правят предположения за неговото бъдеще.

Той би трябвало да смайва дори хора, които не обичат живопис и нищо не разбират от живопис. Защото е подчинил волята си на неосъзнатото и едва тогава посяга към четката. Ето какво пише Полок през 1947-а, осем години след смъртта на Зигмунд Фройд: „Когато съм ВЪТРЕ в картината си, аз изобщо не зная какво правя“. Би могло да се каже, че той рисува религиозни сюжети по време на оксидентален ентусиазъм в търсене на мир и хармония; рисува в някакво особено състояние — нещо средно между сън и будност; състояние, което се постига чрез медитация.

Полок е уникален сред основателите на важни школи и течения в изкуството, тъй като неговите колеги и последователи не полагат боята върху платното по начина, по който го прави той. Френските импресионисти рисуват с еднаква техника, кубистите — също. Те просто няма как да творят другояче, защото тяхната революция е главно в областта на техниката, въпреки участието на възвишения дух. Но Полок не поставя начало на някаква техническа школа, той е единствен. Художниците, които са му до някаква степен задължени, рисуват картини с толкова разнообразни сюжети, колкото е разнообразна дивата африканска природа. Ще спомена имената на Марк Ротко, Вилем де Коонинг, Джеймс Брукс, Франц Клайн, Робърт Мадъруел, Ад Рейнхард и Барнет Нюман, но има още много. Между другото, всички споменати по-горе са били лични приятели на Полок. Очевидно всяка жизнеспособна школа в изкуството се създава от групичка хора, обединени в нещо като изкуствено семейство. Това, което обединява семейството на Полок, не е единодушието по въпроса как трябва да изглежда една картина. Членовете на неговото семейство са единодушни в друго — откъде трябва да идва вдъхновението. От подсъзнателното; от онази част на разума, която е реална и жива, но не познава внушените предпочитания, морала и политиката, не разполага с изтъркани от употреба истории, които да преповтаря до втръсване…

В един разговор с мен Джеймс Брукс — седемдесет и седемгодишния доайен на тази школа, направи опит да даде дефиниция на състоянието на духа на всеки художник, който би искал да докосне подсъзнателното по начина, по който го правеше Полок: „Аз трябва да положа първия щрих — тоест, да сложа известно количество боя върху платното. А след това да направя така, че платното да свърши поне половината от работата…“

Платното, тоест несъзнанието, поема първия щрих, а после показва на ръката на художника как да откликне точно в този момент — чрез някаква фигура с определени контури и цвят. След това, ако всичко се получава добре, платното приема тази добавка и предлага следващия щрих. Превръща се в магическа дъска.

Съществува ли друг, по-убедителен експеримент, чрез който се разкрива несъзнанието? Има ли друг психологически експеримент, който да предлага по-задоволителен отговор на предположението, че една част от нашето съзнание няма информационни амбиции, но притежава чувство за красота?

Нима някоя теория за творческото вдъхновение обяснява защо по време на работа художниците забравят реалния живот, защо го игнорират напълно? Във всички произведения на абстрактния експресионизъм, независимо дали се намират в музеи, частни колекции или в трезори на спекуланти, трудно могат да се открият елементи, напомнящи ръка или лице, маса или купа с портокали, слънце или луна, чаша вино…

Нима има моралист, който би търсил по-подходящ отклик на ужасите на Втората световна война, на лагерите на смъртта, Хирошима и всичко останало, от картини без образи и предмети, без алюзии на благословиите на Природата? Защото по време на войната пълнолунието за много хора е означавало „нощ на бомбардировките“. Дори един обикновен портокал би могъл да намеква за болестта на планетата, за извратените стойности на хуманността — за това е достатъчно някой да си припомни, че комендантът на Аушвиц спокойно е обядвал и вечерял със семейството си на фона на димящите крематориуми.

Повечето художествени течения на този наш луд по модата век са еднодневки, малко от тях доживяват дълголетието на куче или кон. Но днес, четвърт век след смъртта на Джаксън Полок, живеят и работят много и ентусиазирани последователи на абстрактния експресионизъм, при това изключително надарени. И нека бъде ясно на всички, особено на закостенелите еснафи, че тази огромна експериментална дейност доказва по неоспорим начин едно: само хора с особена душевна нагласа, хора от определен тип, могат да създадат внушителна картина, като използват платното за Магическа дъска. Това са хора, които обладават тайнствена дарба, изключително високи технически умения и дълбоко уважение към историята на изкуството, подобно на своя духовен водач от Коуди, който вече се радва на всеобщо уважение.

Вилем де Коонинг — велик художник с европейски корени, казва за Полок: „Джаксън разчупи ледовете“.

Кратко и ясно. Окей?

Може би говоря за мацаниците на Полок малко по-ентусиазирано, отколкото се чувствам. (А това е нечестно!) В същото време съм човек, който е прекарал значителна част от живота си из галерии и музеи. Направил съм това, което според добрия ми приятел Сид Соломон (също абстрактен експресионист) всички трябва да правим: „първо да видим поне един милион художествени платна“. Според него едва тогава няма да сгрешим.

Основната причина, поради която не харесвам чак толкова много цапаниците (по-малко от тях харесвам единствено текстилния дизайн), е твърде примитивна: те не разкриват никакви хоризонти пред мен. Лесно бих могъл да приема липсата на информация в дадена художествена творба, но ми пречи една особеност на нервната система, която по всяка вероятност е особеност на всички живи същества на тази земя: аз искам да зная къде е хоризонта. Мисля си за новороденото еленче, което — едва изправило се на тънките си крачета, вече е принудено да бяга, за да спаси живота си. Първото нещо, което очите му виждат и препращат към мозъка, е хоризонта. Същото става и с човек, който се пробужда от дълбок сън или кома. Той първо търси хоризонта, а след това започва да разсъждава.

Човешката нервна система е като онези старателни превозвачи, които не забравят да сложат върху сандъците и кашоните си надписа:

От библиотеката „Франклин“ ме помолиха за специален предговор към луксозното издание на „Синята брада“ (илюстрирано от дъщеря ми Едит Скуиб). В него отново бърборя за живописта, която ние с татко така и не успяхме да овладеем добре. Ето го:

"На всички мои приятели и роднини от „Анонимни алкохолици“ заявявам, че са били напълно прави да се тровят. Както се казва в една известна поговорка, „животът без миговете на доброволна интоксикация не струва пукната пара“. Човек просто избира да се натряска с това, което за организма му е смъртоносна отрова.

Добър пример за по-безопасни начини в това отношение ни дават децата. Те са в състояние часове наред да благоговеят пред Великото всичко на вселената — вода, сняг, кал, камъни и скали (малките хвърлят, под големите надничат); да се радват на ехото или на звуците, които излитат от тъпана. В този процес има само двама участници: детето и вселената. Детето прави нещо на вселената, а Голямата съвкупност му отвръща с друго: понякога смешно и красиво, понякога разочароващо и страшно, а понякога дори и болезнено. Но детето учи вселената да бъде добро другарче, да не проявява враждебност и злост.

Професионалните художници, за които става въпрос в тази измислена история, на практика продължават да играят игрите на своето детство — с кал и пластелин, с тебешир и стрити на прах минерали, към които са прибавени различни масла и билки. Те цапат, драскат и стържат през целия си живот. Но когато са били деца, в тази игра са участвали само те и вселената. И като при всяка игра, именно вселената е диктувала правилата, раздавала е наградите и наказанията, защото е била по-силният и по-властният участник в нея. Когато рисувачите на картини порасват и особено когато на тях разчитат други хора (за храна, облекло и всичко останало, включително отопление през зимата), те вече са склонни да приемат и трети участник в тази игра. Този участник е могъщ, той може всичко: да спре играта, да раздава награди и наказания, да се държи като лунатик. Името му е Общество. Обикновено той не умее да рисува добре, но знае (или си въобразява, че знае) какво точно означава добра картина. Понякога третият играч е съвсем конкретна личност — някой диктатор от сорта на Хитлер, Сталин или Мусолини, или пък обикновен критик, уредник в музей, лектор, кредитор, дилър, роднина…

Във всеки случай обаче, поради факта, че играта е хубава, само когато се играе от двама — художника и Величествената вселена, ТРИМА ВЕЧЕ СА МНОГО…

Винсент Ван Гог изключва третия играч, като се лишава от хора, които биха зависили от него, като не продава картините си (с изключение на онези, които подарява на любимия си брат Тео), като почти не разговаря с когото и да било. Огромното болшинство от останалите художници нямат този късмет — разбира се, ако можем да наречем късмет подобна дълбока самота…

Повечето от добрите художници, които познавам, биха предпочели да не продават творбите си. Веднъж графикът Сол Стайнбърг най-безсрамно призна, че пази своите творения за себе си, въпреки добрата цена, на която са му били платени. В по-голямата си част неговите творби представляват модели, предназначени за репродукции в книги, списания и плакати — тоест, нямат самостоятелен живот. Но Стайнбърг си изкарва хляба с копия, а оригиналите задържа за себе си…

И двете ми дъщери рисуват картини, които продават. Но те също изгарят от желание да си ги задържат. Третият играч е този, който ги принуждава да дават рожбите си за осиновяване. Като на всичкото отгоре ги засипва със съвети как да направят картините си по-осиновяеми — или, казано с други думи — как да направят едно печелившо предприятие за производство на бебета…

По-малката от дъщерите ми е омъжена за художник, който дълги години беше беден, но днес притежава това, което се нарича успех. И знаете ли коя е най-голямата им придобивка от това ново състояние? Възможността да ЗАПАЗЯТ най-добрите си неща за себе си! Да, те също могат да бъдат колекционери.

Но да се върнем на това, което исках да кажа. А то е просто и ясно: най-доволният художник на света е онзи, който е в състояние да бъде упоен от работата със своите изразни средства в продължение на часове, дни, седмици и години, пращайки по дяволите останалия свят…

Тук бих вмъкнал и забележката, че моят начин да си изкарвам хляба е чиновнически — тоест, досаден и труден. И може би затова всички хора, които ми се бъркат — независимо дали са злонамерени, глупави или безчестни, — аз приемам с радостно облекчение, като внезапен слънчев лъч, пробил булото на буреносни облаци.

Рисуването на картини има нещо общо с писането толкова, колкото смехотворния газ с азиатския грип…

Що се отнася до основателите на абстрактния експресионизъм в тази страна след Втората световна война, бих казал следното: третият играч нахлува в затворения им свят внезапно и грубо, като подразделение на нравствената полиция в таен вертеп. Това се отнася най-вече за света на свенливия и беден като мишка Джаксън Полок, който кротко си пръска платната с боя, в свое време и за своя сметка, без да търси чужди съвети и без да знае дали ще се получи нещо интересно, или не…

Получи се.

Получи се нещо, на което детето не е способно: Полок осъзнава, че създадените по неговия начин картини могат да бъдат привлекателни и за възрастните. Това е неговото първо гениално откритие. Но има и второ: той осъзнава, че трябва да остави ръцете си да работят в пълно подчинение на интуицията; че само тогава нещата, които създава, се превръщат в едно тайнствено и съвършено цяло, носещо върховна наслада…

Някои хора обаче бяха доста разстроени от него, смятаха го за шарлатанин и мошеник. Макар че да се гневиш на една картина или друго произведение на изкуството е толкова безсмислено, колкото да се ядосваш на някоя бананова кора. Част от привържениците му обаче отиваха в другата крайност, сравнявайки творчеството му с най-великите открития на човешкото познание, като например откритието на пеницилина. Според тях Полок и групата художници около него са на прав път и трябва да бъдат подкрепяни. Светът трябва да следи развитието им със затаен дъх.

В крайна сметка всичко това се превръща в сензация, особено по отношение на парите и славата. Но същевременно е и адска шумотевица за един скромен и невинен човек, какъвто е бил Джаксън Полок от Коуди, Уайоминг. В онази автомобилна катастрофа той умира млад, пиян и по всеобщо мнение — дълбоко нещастен. По своя вина, а според мнозина — и по свое желание. Не познавах този човек, но бих си позволил да предложа един епитаф за скромния му паметник в гробището на Грийн Ривър:

(Постепенно осъзнах, че боите за рисуване и оръжията имат доста общо помежду си. И двете предлагат на притежателите си изненадващо много възможности, при това добри.)