Съдби, по-лоши от смъртта

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Първата ми жена Джейн Мери, по баща Кокс, която срещнах още в детската градина, беше родена квакерка, а умря ревностна епископалийка (като госпожа Адам Ярмолински). Баща й и брат й (също квакери) бяха служили в армията като морски пехотинци. Квакерската инвазия в армията (Ричард Никсън също е такъв) започва, когато привържениците на тази религия, заедно с привържениците на други по-малки религиозни групи, започнали да се преселват на Запад. Децата са били привлечени от църковните служби, които, за разлика от техните, съдържали музика и вълнуващи проповеди, а също така и разкази за фантастичните битки между Бог и Дявола. За да държат изкъсо своите деца, родителите-квакери били принудени да се включат в шоубизнеса и започнали да говорят и мислят по подобие на далеч по-колоритното мнозинство. (Резултатът е Ричард М. Никсън, моя тъст и моя шурей.)

По време на строевата си подготовка като морски пехотинец първият ми шурей преживял тежка нервна криза, но аз не вярвам тя да е била причинена от факта, че е квакер, особено квакер като НЕГО. Той бил отличен кънкьор и след завършването на университета в Индиана го поканили да се включи в някакво шоу върху лед. Но бащата-квакер бил твърдо против и в резултат синът се записва като доброволец в морската пехота, където, както вече споменах, превърта. Между другото, сега си е напълно наред. (Добро е всичко, което завършва добре.)

Моята скъпа Джейн учи в „Суартмур“ — един квакерски колеж близо до Филаделфия. Проявява подчертан интерес към строгия квакеризъм, който все още се практикува там — без музика и калкулирана страст, без проповедници. Присъстващите на религиозните сбирки от този род седят в стаи с голи стени, разменят мисли за незначителни неща, без дневен ред, без предварително уточнени теми и оратори. Понякога просто мълчали, казва тя. (Особено след бомбардировката на Пърл Харбър.) Но това били най-хубавите им сбирки, най-вълнуващите, твърдеше Джейн.

След като се омъжи за мен, тя повече не стъпи на такава сбирка, въпреки че първата й работа при всяко от многобройните ни заселвания на ново място беше да се осведоми къде стават тези сбирки. Според мен спря да ходи, защото квакерските общества на Изток (а ние вече бяхме станали обитатели на тази част от страната) приличаха прекалено много на фолк-обществата, описани от Робърт Редфийлд. Те бяха обединени от кръвна връзка и обитаваха територии, които са били техни поколения наред. Освен това не търпяха чужди хора сред себе си, с изключение на онези, които са достатъчно възпитани, за да си вдигнат чуковете и никога повече да не се върнат. Нещо, което силно обезсърчаваше Джейн, а и всички останали, които биха искали да се присъединят към тях. (В това отношение приличаха на отгледаните в кибуци израелски младежи, описани от Бруно Бетълхайм в романа „Децата на мечтите“.)

(По същия начин бях смразен и аз, когато ме поканиха да говоря в Унитаристката църква на Харвард Скуеър в Кембридж, Масачусетс. Никой не ме възприемаше като някакъв, дори далечен роднина, беше съвсем ясно, че не мога да кажа нищо ново на паството от закоравели професионалисти — нещо, което те да не са приели или отхвърлили преди много, много години. Имах чувството, че съм попаднал в стар кибуц.)

Първият признак, че голямата мечта на Джейн е да бъде част от някоя фамилия от единомишленици, се появява някъде в пубертета, когато започва да разправя наляво и надясно, че ще има седем деца. И това наистина се случи. Ние имахме три собствени деца и решихме да спрем дотук. Но после умряха сестра ми и съпругът й, което ни доведе до решението да осиновим и техните три деца.

(Това ме кара да мисля, че когато се сбъдне нечие предсказание — точно и акуратно, ние нямаме никаква представа за времето. Потъването на огромния „Титаник“ също е било предсказано. Някакъв писател го описва в детайли, още преди кораба да е спуснат на вода.)

Джейн не харесваше семейството, което я бе отгледало (отчасти това се дължеше на периодичните нервни кризи, от които страдаше майка й). В замяна на това обожаваше децата си, а и те нея. (След разпадането на брака ни, когато — образно казано — солната киселина пробиваше огромни дупки в дрехите ми, аз признах пред някакъв психиатър на някакъв купон, че следващата ми жена — ако изобщо имам такава — трябва непременно да обича майка си. На което психиатърът отвърна, че това е най-тъпото нещо, което е чувал от устата на жив човек, независимо дали е жена или мъж. „Защо вместо това не се спуснеш с бъчва по Ниагарския водопад?“ — запита ме той.)

Когато децата пораснаха и едно по едно отлетяха от семейното гнездо, Джейн отново се оказа в плен на ужасната самота, която аз (един-единствен човек, при това страстен пушач) нямаше как да прогоня.

По тази причина тя се обърна към трансцеденталната медитация (ТМ) с цялата страст на душата си. Джоди Кларк, един от връстниците на порасналите ни деца, прие поканата на една секта с дългото име „Махариши Махеш Йоги“ и започна работа като агент и инструктор на ТМ. Той прекара в медитация стотици и хиляди часове (а след това загина по време на една самолетна катастрофа над Северна Каролина, където беше тръгнал да търси място за нов храм на ТМ). Когато Джейн разказа на Джоди за всички славни неща, които вижда по време на своята медитация, той остана смаян и промълви: „Господи, аз НИКОГА не съм виждал подобни неща!“

За всички привърженици на ТМ, с изключение на Джейн, трансцеденталната медитация представляваше едно празно, яркоосветено и климатизирано пространство, запълнено с вечен покой. Но за нея тя беше нещо като кино. Според мен също и Светото причастие, което получи, когато стана епископалийка. (Съмнявам се, че някой, дори Папата, епископ Пол Мур-младши или онази бойна кобила, която по-късно забрани на мен и Джил да сключим брак в „църквата там, зад ъгъла“, е бил по-близо до Иисус, колкото Джейн в онзи миг, в който сложи в устата си късче вафла и глътка вино…) И тя имаше халюцинации, подобно на майка си и сина ни Марк преди да оздравее. (За разлика от Марк и самия мен, никога не стигна дотам, че да я заключват). ТМ и епископалната църква направиха виденията й не само благопристойни и лишени от заплаха. Те ги направиха святи и едновременно с това безкрайно интересни. (По света вероятно има милиони хора като нея, които стоят унесени в църкви и концертни зали или пък си почиват под топлите слънчеви лъчи в парковете, близо до някое Виенско колело…)

Покойният ми боен другар О’Хеър изповядваше римо-католическата религия — като почти всички, родени в Пенсилвания, но след войната стана ако не атеист, то поне скептик по отношение на каквито и да било религии. А както вече споменах, епископ Мур отива на война религиозен скептик, а се завръща като дълбоко вярващ тринитарианец. Той сподели с мен, че е имал видение по време на битката за Гуадалканал. И след него решил да отдаде живота си на религиозното просветление в бедните енории на предградията, отдавна напуснати от всички, които успели да забогатеят, и да бичува всички представители на социалния дарвинизъм (неоконсерватори, ФБР, ЦРУ, оперираните от чувство за хумор републиканци и прочие, и прочие). Взема това решение, въпреки че е наследствено богат човек, с типични за англо-саксонците образование и вкус, със също така типични за това съсловие приятели…

Аз самият не бях променен от войната, ако не се брои фактът, че започнаха да ме викат като арбитър в споровете между ветерани от най-различни войни. (Между другото, това ме кара да изпитвам чувството, че се намирам в някое от фолк-обществата на Робърт Редфийлд.) След речта ми в Националния музей по аеронавтика и космонавтика беше отделено време и за въпроси от страна на слушателите ми. Един от тях ме попита как стратегическите бомбардировки са променили душата ми. Отговорих, че за мен войната винаги ще си остане едно неповторимо приключение, а за оформянето на душата ми носят отговорност главно съседските кучета от моето детство. (Някои от тях бяха добри, други — злобни. Някои изглеждаха добри, но на практика бяха злобни. И обратното — злите на външен вид се оказваха добри.) Това е истината.

Втората ми съпруга също е член на Епископалната църква. Също като първата, и тя ме смята за безверник и духовен инвалид. Не присъствах дори на церемонията по кръщението на Джил и дъщеря ми Лили от епископа на Ню Йорк в най-голямата готическа катедрала на света (между другото, разположена в толкова беден квартал, че там нямаше дори кабелна телевизия, която да излъчва проповедите му). Пак между другото, там имат достатъчно основания да ме мразят, но аз мисля, че главната причина за това бяха цигарите. О’Хеър го погребаха с пакет цигари и кутийка кибрит в джоба. Не се надявам Джил да стори подобно нещо, но кой знае. Никога не съдя предварително за постъпките на даден човек…

За да не изглеждам духовен паралитик в очите на непознатите, които се опитват да проумеят що за човек съм, аз понякога наричам себе си „унитариански универсалист“ (и започвам да дишам). Това мъгляво определение очевидно ми извоюва някаква популярност, тъй като през юни 1986 година имах честта да бъда поканен като лектор на едно събрание в Рочестър, Ню Йорк. Встъпителните ми думи бяха почти същите, които бих употребил при раздаването на дипломите в Университета на Роуд Айланд:

— В родния ми Индианаполис — мястото, където моите предшественици са се смятали за „свободомислещи“, а след това и за „унитарианци“ и Бог знае още за какви, що се отнася до религиозните убеждения — живееше един хуморист на име Кин Хабърд. Той бе поканен на една церемония по връчване на дипломи в Индиана, след която каза, че истински важните неща в обучението на току-що завършилите студенти би трябвало да бъдат разпределени равномерно през четирите години на следването им, вместо да им ги струпат на главата през последния семестър.

Не очаквам, че тази вечер ще ви смая с истински важните неща. Защото зная, че вие вече сте достатъчно образовани, както в книжовния смисъл на думата, така и според изискванията на прочутата Американска школа на твърдите глави…

Аз самият се натъкнах на истински важните неща доста късно. Сега съм на шейсет и три години, но едва преди два месеца открих един цитат в творчеството на Фридрих Вилхелм Ницше (съвременник на Марк Твен), който обяснява и оправдава душевното ми състояние, а също така душевното състояние на предците ми от Индиана, на децата ми (а вероятно и на самия Марк Твен). Ницше казва (на немски, естествено), че само дълбоко религиозният човек може да си позволи да бъде скептик.

И тъй, тук в Рочестър, ние провеждаме едно събрание на хора, които притежават вяра. Вие притежавате вяра по време, когато твърде много американци смятат състоянието на човешкия дух за лишено от смисъл, когато подчиняват волята си на мошеници, рекетьори и лунатици с мания за величие. Лоши проповедници им предлагат вяра срещу заплащане или срещу онази незначителна политическа власт, която уплашените и обезверени души могат да притежават в едно плуралистично и демократично общество.

Слушайки етичните постулати на лидерите на тъй нареченото „религиозно възраждане“ в тази страна, включително тези на президента, аз съм в състояние да извлека едва две твърди и недвусмислени заключения. Първото гласи: „Престанете да мислите“, а второто: „Подчинявайте се“. На тези заповеди може да се подчини само човек, който се е отказал да вярва, че разумът ще промени света, или пък новобранец, току-що навлязъл в дебрите на Общата бойна подготовка.

По време на Втората световна война аз бях обикновен войник и се сражавах срещу германците в Европа. На задължителния за всеки боец медальон беше гравирана не само кръвната ми група, но и религията, която изповядвам. Армията реши, че моята религия е „П“, тоест протестант. Върху тези медальони нямаше място за биографични данни и бележки под линия. Сега си мисля, че би трябвало да гравират „С“ — за сарацин, тъй като ние се биехме срещу християни, тръгнали на някакъв абсолютно безумен кръстоносен поход. Те имаха кръстове по знамената и униформите си, по корпусите на всичките си машини за убиване — съвсем като воините на първия християнски император Константин. И, разбира се, загубиха. Факт, който трябва да приемем като провал за християнската религия.

Какво според вас прави християните толкова кръвожадни?

Ще ви кажа какво мисля по въпроса, а после, след като приключа с брътвежите си, ще ми бъде приятно да чуя какво мислите и вие. Според мен проблемът е чисто лингвистичен и може да се реши съвсем лесно, стига евангелистите да го позволят. Християнските проповедници призовават слушателите си да се обичат, да обичат съседите си и така нататък. Но думата „любов“ е прекалено силна и прекалено емоционална, за да бъде използвана в ежедневния живот. Любовта е за Ромео и Жулиета.

Да обичам комшията? Господи! Как да го правя, когато днес не разговарям дори със собствените си жена и деца? Вчера, след кръвопролитна битка с убити и ранени относно вътрешното обзавеждане у дома, жена ми каза: „Вече не те обичам“. На което отвърнах: „Нещо ново?“ В онзи момент тя наистина не ме обичаше и това беше напълно нормално. Надявам се, че някой друг път пак ще ме заобича. Това е напълно възможно…

Но ако жена ми искаше да сложи край на брака ни, да направи нещата необратими, тя би трябвало да каже: „Вече не те УВАЖАВАМ“. И това наистина щеше да бъде краят.

Една от многото ненужни катастрофи, които съпътстват живота ни в Америка — заедно с религиозното възраждане и плутония, — се крие във факта, че хората се развеждат, защото вече не се обичат. Това ми прилича да предлагаш старата си кола за продан, без дори да си почистил пепелниците. Скоростите блокират и блокът на двигателя се спуква, когато ние преставаме да УВАЖАВАМЕ партньора си.

Ще ми се да вярвам, че Иисус е казал на арамитски: „Трябва да се УВАЖАВАТЕ“… За мен това би било ясен знак, че Той действително иска да ни помогне тук, на земята, а не само да обещава блаженство в отвъдното. Но Той не би могъл да знае колко високи ще бъдат холивудските стандарти за любовта. Колко от нас приличат на Пол Нюман или на Мерил Стрийп?

Обърнете внимание на спектъра от емоции, възникващ в съзнанието ни в мига, в който чуем думичката „любов“. Ако не можете да обичате съседа си, бихте могли поне да го харесвате. Ако не можете да го харесвате, бихте могли поне да не му обръщате внимание. Но ако и това се окаже невъзможно, не ви остава нищо друго, освен да го мразите, нали? Защото всички останали възможности са изчерпани. Доста бързо пътуване до омразата, а? Пътуване, което започва с любовта. Пътуване, което прилича на логическите умозаключения, които ни карат да тръгнем от „нажежено до бяло“, за да стигнем до „ледено студено“. Като преминаваме през „горещо до зачервено“, „горещо“, „топло“, „стайна температура“, „хладно“, „студено“ и „мразовито“… В този смисъл спектърът на емоциите, предизвикани от думата „любов“, ще изглежда така: „любов“, „харесване“, „безразличие“ и накрая „омраза“.

Това е моето обяснение на ширещата се сред християнския свят омраза. Този свят е населен от хора, на които постоянно се втълпява да обичат ближния си. И повечето от тях се провалят. И как няма да се провалят, когато да обичаш е изключително трудно? Голяма част от тези хора биха претърпели провал и ако ги накарат да скачат овчарски скок или да правят салто от летящ трапец. А когато се провалят в обичта, ден след ден, година след година, лингвистичната логика неизбежно ги отвежда при омразата. Отвъд нея, разбира се, остава и последната стъпка: убийството при въображаема самозащита…

„Трябва да се уважавате.“ Тук вече всеки индивид в нормално психическо здраве може да направи нещо полезно за останалите, ден след ден, година след година. „Уважението“ не внушава никакъв спектър от алтернативи, някои от които са доста опасни. „Уважението“ е като елекрически ключ — или е включено, или е изключено. Но когато не сме в състояние да уважаваме някого, ние не го убиваме. Нашата реакция е ограничена. Просто правим опит да накараме въпросния индивид да се почувства като нещо, дето го е влачила котката…

Сравнете това състояние (да се чувстваш като нещо, дето го е влачила котката) с Армагедон или Третата световна война.

Ето това е планът ми да превърнем кръвожадното християнство, убило толкова много хора, в нещо по-малко самоубийствено: заменяме думата „любов“ с думата „уважение“. Както вече ви казах, аз съм влизал в истинско сражение с хора, които се кръстят. И впечатленията ми са, че те съвсем не са забавни.

Не храня особена надежда, че ще бъда жив да видя подкрепа за предлаганата от мен проста реформа. Такава подкрепа едва ли ще видят и внуците ми. Защото бързото християнско пътуване от любовта към омразата и убийството е нашето главно забавление. Можем да го наречем „християнството пак се провали“, а мнозина от нас ще изпитват дълбоко удовлетворение отново и отново да наблюдават този процес.

В Америка въпросният процес приема формата на каубойска история. Един млад мъж с добро сърце и чисти помисли влиза на коня си в малко градче, изпълнен с доброжелателност към всичко и всички. Фактът, че на кръста му висят два колта 44-и калибър няма никакво значение. Неприятностите са последното нещо на света, което иска. Но още преди да се усети, този изпълнен с любов човек се изправя срещу друг, който е толкова несимпатичен е недостоен за обичта му, че той няма друг избор, освен да го застреля. И християнството пак се проваля…

Най-ранните британски версии на тази история са приказките за рицарите-християни, които гостуват в Камелот на крал Артур. И те, по подобие на Херман Гьоринг, носят кръстове навсякъде по тялото си. Качени на приведените от тежки брони коне, те обикалят села и градове, водени от желанието да помагат на слабите и бедните — една достойна за уважение християнска дейност. Те с положителност не търсят неприятностите. Няма значение, че приличат на железни коледни елхи, окичени с всевъзможни оръжия последен модел. Но още преди да се усетят, пред тях се изправя някой толкова противен и недостоен за обич рицар, че те нямат друг избор, освен да го насекат на парчета — като телешки котлети в месарница. Християнството пак се проваля. Какъв кеф! Тук искам да ви напомня, че по време на краткото управление на Джон Ф. Кенеди страната ни имаше всички шансове да се превърне в съвременен Камелот, обещаващ да ни забавлява с много примери, при които християнството се проваля…

А как сегашната ни федерална администрация — отдавна превърнала се в една от големите корпорации, които се бият за нашето внимание от екрана на телевизията и от страниците на печата, търси начин да поддържа своята популярност? Със старата и оцеляла през вековете приказка, започваща с думи като: „Никой не желае мир повече от нас“, „Никой не се ядосва по-бавно от нас“ и прочие. След което — изведнъж „бум-тряс“, „бум-тряс“ и християнството пак се проваля…

По една случайност Либия — мястото на последния ни провал, има население, което е по-малобройно от населението на Чикаго, Илинойс. Нима някой от нас — християните, трябва да изпитва съжаление, че убихме невръстната дъщеричка на Кадафи? На този въпрос трябва да отговори Джери Фолуел, защото той знае наизуст цитатите от Библията, които оправдават убийството. Но моята версия е, че позволявайки да бъде осиновено от някакъв мюсюлманин с мургава кожа, когото нито един американски телевизионен зрител не може да обича, това невръстно момиченце фактически е извършило самоубийство.

Може би ЦРУ е в състояние да установи дали това момиченце е страдало от депресия, когато се е решило на подобна стъпка.

Но аз пак се отклоних…

Пропътувах разстоянието до Рочестър с единствената цел да говоря пред група завършващи образованието си хора, чиято вяра е толкова силна и непоклатима, че те си позволяват известен скептицизъм по отношение смисъла на живота и, съвсем естествено, наричат себе си „унитариански универсалисти“. По тази причина се чувствам длъжен да изкажа мнението си за сегашното състояние на тази сравнително малобройна в национален мащаб група.

Ще кажа, че по отношение на брой, власт, влияние и духовни различия от общата маса граждани на тази страна, вие твърде много приличате на ранните християни, които са търсели убежище в катакомбите на Римската империя. Бързам да добавя, че вашите мъки са други и животът ви не е под заплаха. Никой в структурите на властта не мисли, че Децата на Разума приличат на нива, засята с боб. Дотук се простира вашият дискомфорт. Който е доста по-приемлив в сравнение с разпъването на кръст или перспективата да се превърнете в храна на дивите зверове, затворени в Circus Maximus.

Подобно на ранните християни, и вие мечтаете за ерата на мира и справедливостта, която обаче може би няма да настъпи. Те са се надявали на Христос, а вие сте на мнение, че такава ера може да стане факт с усилията на самите хора.

Приличате им, защото и вие като тях живеете във време, в което основната форма на забавление е убийството. Според данни от Американската педиатрична академия, нашите деца гледат средно около 18 000 убийства по телевизията, докато завършат училище. Всяко дете е видяло как християнството се проваля отново и отново — с пистолети и пушки, с картечници и карабини. То вече е запознато с провалите му чрез използването на гилотината, въжето, електрическия стол и газовата камера. Видяло е как християнството се проваля с изтребители, бомбардировачи, танкове, бойни кораби и подводници, а също така и с мечове, примки, вериги и касапски ножове. След което нашето дете — момче или момиче, трябва да изпитва благодарност към големите корпорации (между които и правителството), защото са му прожектирали всичко това.

Не по-малко богати и властни от нашите големи корпорации, някои древни римляни са предлагали на децата си съвсем същите развлечения. Спокойно можем да кажем, че само спонсорите са различни.

Подобно на ранните християни, и вие живеете в едно подчинено на предразсъдъците общество. Но по време на Римската империя сапунените мехури са били доста по-малко, отколкото днес — засягали са главно размера на планетата, нейното място в космоса, същността на останалите й обитатели, вероятния произход на живота, причинителите на болестите и тяхното лечение, химията, физиката, биологията и така нататък. Всички от онова време, включително ранните християни, не са имали друг избор, освен да гълтат споменатите сапунени мехури. Днес обаче не е така. Господи, с колко информация разполагаме днес! И не само с информация, а и с доказано надеждни технологии да създаваме изобилие от почти всичко, включително и да намаляваме съпътстващите живота ни катастрофи.

Следователно състоянието на нашето общество (плюс обществата на още доста страни) е трагично. Ние прибягваме до сапунените мехури и забавленията на хората, живели хилядолетия преди нас, а това неизбежно ни води към антитезиса на красотата и проповядвания от Иисус Христос праведен живот — тоест, към войната.

Дали, когато казвам, че унитарианските универсалисти — хората, разпознаващи сапунения мехур в момента, в който чуят за него — приличат на ранните християни от катакомбите, аз искам да подчертая, че ще настъпи момент, в който нетърпимостта към сапунените мехури ще бъде толкова широко разпространена, колкото е християнската религия? Не знам, не знам… Защото примерът с християнската религия съвсем не е окуражаващ. На практика това е религия на бедните хора, на слугите и робите, на жените и децата. И няма да престане да бъде такава, докато приемаме насериозно Проповедта на планината, а едновременно с това се подчиняваме на силните, богатите и злите. Не мога да си представя, че вие ще пожелаете да направите подобно нещо — да се откажете от всичко, в което вярвате, за да играете по-важна роля в човешката история.

Ще ви трябва мото — нещо, което можете да поставите на тениските и знамената си за начало, а после може би и върху броните на танковете, самолетите и умиротворителните си ракети. В случай че наистина се нуждаете от такова мото, аз ви предлагам един кръг във формата на сапунен мехур с кремвирш в средата, върху който да се изпише червен кръст. Което според възприетия в международен мащаб език на символите означава „Забранено за мехури“.

Но на по-късен етап, в желанието си да привлечете максимален брой ентусиазирани почитатели, а може би и фанатизирани последователи, ще ви се наложи мълчаливо да се откажете от този символ. Тихо и кротко, без да вдигате излишен шум. Защото ще трябва да създавате в големи количества нови, високоемоционални мехури, с които в момента не разполагате. Те ще засягат темата за това, което Бог иска или не иска, кого харесва и кого мрази, какво предпочита за закуска. Колкото по-сложна представа за Бога успеете да изградите, толкова по-добре за самите вас.

Колкото по-див и суров образ Му изградите, толкова по-добре. Казвам това като експерт, тъй като едно време бях рекламен агент. Със сегашния президент бяхме колеги, работили сме в един и същ отдел на „Дженерал Илектрик“. Но вижте какво стана: той си седи на топло в Белия дом, а аз беседвам с представители на някаква странна секта в Рочестър… Но това е друга история. Исках да подчертая, че ако действително искате да се превърнете в масово движение, вие не трябва да правите нищо друго, освен да използвате силата на телевизията и видеокасетите. А Богът, който измислите, неизбежно ще се изправи срещу „Ченгетата от Маями“, Клинт Истуд и Силвестър Сталоун. Между другото, по време на Виетнамската война Сталоун е бил учител по гимнастика в някакъв швейцарски девически пансион. И вероятно по тази причина в мига, в който срещнете погледа на кокер-шпаньолските му очи, веднага разбирате колко му е било трудно да обича, преди да се заеме с масовото изтребление на разни социалисти от азиатски или арабски произход…

И още нещо: вземете пример от телевизионните евангелисти и се дръжте далеч от Десетте Божи заповеди! Те са минно поле, тъй като точно в средата им е записана една заповед, която, ако се вземе насериозно, положително ще осакати съвременната религия така, както би осакатила шоубизнеса. Ето я: НЕ УБИВАЙ!

Благодаря за вниманието. (Край)

Образно казано, тази моя проповед беше за ангелите. За съжаление, когато засягам по-конвенционални религиозни теми, свободомислието ми става съвсем несмилаемо. За пример ще ви дам загриженото писмо на достопочтения Пол Х. Джоунс — капелан на църквата към Трансилванския университет в Лексингтън, Кентъки — до един наш общ приятел, изпратено веднага след моята беседа там, изнесена през октомври 1990 година. С разрешението на споменатия общ приятел, ще ви цитирам част от това писмо: „Защо съм толкова потиснат, след като прочетох «Фокус-бокус»? Не харесвам ли състоянието на човешката душа такова, каквото авторът го показва чрез своите герои, ситуации и образователни системи? Светът се разпада… Това ли е вярното отражение на действителността? Къде съм аз в тази действителност? С кого да се идентифицирам? Защо всичко това не ми харесва?“

И по-нататък:

„Бих искал да попитам Вонегът какви са собствените му религиозни убеждения. Къде е изкуплението в неговите писания? Трябва ли да има такова? Какво изобщо представляват тази писания и трябва ли да ги има? Прекалено много ли искам? Той умишлено споменава Иисус и прави религиозни внушения. Защо?“

Някъде към края на приложението на тази книга ще откриете отговорите ми на тези въпроси.

(Признавам, че когато става въпрос за собствения ми пацифизъм, аз съм доста противоречив. Когато си задавам въпроса с коя личност от американската история бих желал да се идентифицирам, аз неизбежно се спирам на Джошуа Л. Чембърлейн и съм безсилен да изразя какъвто и да било протест. По време на Гражданската война полковник Чембърлейн е бил командир на 20-а доброволческа дивизия от Мейн. В решителната битка за Гетисбърг той заповядва на войниците си да мушкат противника с щикове не само отгоре надолу, но и в обратната посока — отдолу нагоре. И това се оказва решително за спечелването на битката.)