Съдби, по-лоши от смъртта

ШЕСТА ГЛАВА

(Малко тривиални съвпадения: Олдъс Хъксли умира в деня, на който бе убит Джон Ф. Кенеди. Луи-Фердинанд Селин умира два дни след Ърнест Хемингуей.)

Реквиемът е упокойна молитва за душите на мъртвите, която обикновено се пее на латински. За такива като мен, които почти не разбират този език, реквиемът звучи много красиво. На кого му пука какво означават думите? През 1570 година папа Пий V разрешава текстовете на молитвите да бъдат придружавани от предварително композирана музика. Това става със специален декрет, издаден от Трентския съвет. Годината на провъзгласяването е далеч по-близо до нашите дни, отколкото до времето на Иисус Христос.

Реквиемът започва и свършва с едни и същи, възприети от всички слова: Requiem aeternam dona eis, Domine, et lux perpetua luceat eis. Което на английски ще рече: „Дари ги, Господи, с вечен покой и нека светлината винаги ги озарява“. (От което всеки вярващ, но образован човек, ще стигне до заключението, че Хъксли, Кенеди, Селин, Хемингуей, сестра ми и първата ми жена Джейн, заедно с всички останали мъртъвци, са принудени да спят на включено осветление…)

На 12 февруари 1985 година, в компанията на втората си жена Джил, аз присъствах на премиерата на нов мюзикъл-реквием, композиран от Андрю Лойд Уебър (роден през 1948-а, когато съм отговарял за връзките с обществеността на „Дженерал Илектрик“). По това време Лойд Уебър вече бе създал музиката за „Иисус Христос Суперзвезда“, „Евита“ и „Котки“ (Т. С. Елиът, чиито поеми за котките са вдъхновили споменатия по-горе композитор, е неосъзнат длъжник на поемата „Арчи и Мейтейбъл“ от Дон Маркиз, чиято съпруга е бившата госпожа Уолтър Вонегът.)

Премиерата на реквиема на Лойд Уебър се състоя в катедралата „Сейнт Томас“ на Пето авеню в Манхатън — една подчертано англиканска институция, въпреки че римокатолическата лирика в текста черпи сили от гнева на папската власт срещу Англия, отказала да й се подчини. Ако преценката ми може да бъде валидна, официално облечената публика в храма се състоеше главно от протестанти и евреи. (Може би част от телевизионните екипи и полицаите от охраната около храма са били католици.)

Никой не обръщаше внимание на латинския текст, никой не се интересуваше от произхода му. Ние бяхме там заради музиката (или защото беше модно да се посещават подобни спектакли). В крайна сметка пеенето щеше да е дело на Пласидо Доминго (един от малцината католици сред музикантите), а акомпанимента — на детския хор на „Сейнт Томас“ и този на Уинчестърската катедрала (пристигнал от Англия специално за събитието). Оркестърът се състоеше от членове на нюйоркската филхармония. И се започна: Requiem aeternam dona eis, Domine… И така нататък. Бях привлечен от котешките черти и звънкото гласче на солиста от уинчестърския хор, по тази причина разтворих програмата да потърся името му. Оказа се Пол Майлс-Кингстън, Бог да го благослови…

След което очите ми попаднаха на нещо, което едва ли някой бе забелязал — текстът на службата беше преведен на английски. Един ужасен текст! (Ако някой мисли, че иронизирам Светото писание, пак ще напомня, че става въпрос за една създадена от човеци литургия, която, разглеждана в исторически план, звучи толкова съвременно, колкото „Зелените хълмове на Африка“ от Хемингуей.)

Доминго, Пол Майлс-Кингстън, сопраното Сара Брайтман (съпруга на Лойд Уебър) и всички останали участници в представлението, които се бяха скупчили на импровизираната сцена пред органа, се държаха така, сякаш Господ е една чудесна личност, постарала се да ни приготви куп приятни изненади след смъртта. Ако знаеха какво говорят, те несъмнено биха разбрали, че ни обещават един рай, който се покрива напълно с представата на испанската Инквизиция.

Quantus tremor est futurus, quando judex est venturus, cuncta stricte discussurus! Уха! Какъв кеф! Колко хубаво! Само дето в превод тези думи означават: „Какво треперене ще настане, когато Съдникът дойде да разследва и да обяви присъдата си!“

Quid sum miser tunc dicturus? Quem patronum rogaturus, cum vix justus sit securus? От изражението на изпълнителите и от езика на телата им вероятно ще стигнете до заключението, че на небето слабите не бива да се страхуват, че там ги чака всеобща любезност и прошка. Но ще направите голяма грешка. Защото това, което изпълнителите пеят, означава следното: „Какво ще кажа тогава аз, нещастникът? Какъв адвокат ще може да ме защити, когато само праведните ще бъдат спасени от проклятието?“

Не е ли прекрасно? Псалмите ни съветват да си потърсим адвокат!

Почти цялата литургия течеше по този садо-мазохистичен начин. (В приложението ще откриете как точно става това — от началото до края, а после съдете сами.) И тъй, когато двамата с Джил се прибрахме у дома, аз отказах да си легна и се заех да пиша по-добър текст. (Това не е хвалба. Всеки би могъл да напише по-добър текст от този, който бяхме чули в катедралата). Изхвърлих съдниците, изтезанията и лъвските усти, махнах и онова ужасно спане на включено осветление (моя текст също го прехвърлих в приложението, тъй че съдете сами).

Лириката не беше нищо особено, затова изгарях от нетърпение да я преведа на латински (същото нетърпение вероятно са изпитвали и поетите, членове на Трентския съвет). Споделих с жена си, че съм готов да платя добри пари на всеки, който би се наел да прекара текста през машината за словесно химическо чистене.

Най-напред опитах с Фордъм, но получих гневен отказ — това било ерес. После открих Джон Ф. Колинс — специалист по църковен латински в Нюйоркския университет. Той се съгласи да стане мой наемник, независимо от крайния резултат. Също католик, като Пласидо Доминго. „О, Космосе, дай им вечен покой, нека светлината не нарушава съня им“… Така започваше моята литургия. А след като Джон Колинс я прекара през машината за словесно химическо чистене, встъпителната фраза вече звучеше по следния начин: Requiem aeternam dona eis, Munde, neve lux somnum perturbet eorum…

Скоро след това бях включен в поредното жури. Там се срещнах с композитор на име Едгар Грейна — абсолвент от „Джулиард“, който беше учил в Университета на Айова, когато аз преподавах там — през 1965 година. (През 1989-а един от студентите ми — Джон Кейси, спечели Националната награда за художествена литература — нещо, което аз самият никога не успях да направя.) В продължение на около година Грейна писа музика по текста на Колинс. Доброволно, за собствена сметка. Направихме няколко безуспешни опита да я пробутаме на различни църкви тук, в Ню Йорк. (По мое мнение музиката се получи постмодернистична, нещо като полукласически би-боп, полят отгоре с лимонов мармалад.)

След което Барбара Уагнър — художествен ръководител на най-добрия унитарно-универсален хор в страната (един куп звънчета) със седалище Бъфало, изведнъж изрази желание да изпълнява нашия реквием. Репетициите започнаха веднага след Коледа, а премиерата се състоя в нейната църква на 13 март 1988 година, неделя. Предната вечер бях изнесъл една добре платена лекция в същия храм, просто за да имаме пари за хонорарите на четирима виртуози на електронните синтезатори. Те бяха нашия оркестър.

Бях толкова възбуден, че космите на врата ми настръхнаха през десетте секунди пълна тишина преди увертюрата.

А когато всичко свърши, не бях в състояние да чуя нито една дума. Толкова зашеметяваща беше музиката. (По повод италианската опера Марк Твен казва, че не бил чувал подобно нещо откакто изгоряло сиропиталището му…) Та това е… Композиторът и изпълнителите бяха извикани на бис, успехът им беше огромен. Единствено аз — нещастникът, който го беше грижа за езика — останах разочарован.

Горе-долу това е всичко за премиерата на моя реквием, състояла се три години след този на Андрю Лойд Уебър. С малката подробност, че жена ми Джил налетяла на Лойд Уебър в Лондон и веднага му се похвалила: „Мъжът ми също написа един реквием“…

На което той с нещастен вид отговорил: „О, зная… Днес всички пишат реквиеми“…

Този човек просто пропусна да види върху какво съм се опитал да поставя ударението в музиката за мъртвите. На езика… „В началото бе словото…“ Нали така?

(Като говорим за композитори, се сещам за сестра ми Алис, която, някъде на около десет годинки, беше попитала татко дали те двамата с мама танцуват по музиката на Бетовен…)