Съдби, по-лоши от смъртта

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Много хора са на мнение, че хуморът (с изключение на професионалните трикове и шеги) е една система за самозащита, която трябва да бъде позволена само на изключително потиснатите малцинства. (Марк Твен определя себе си като „беден бял боклук“.) На тези хора вероятно им се струва, че аз — образован човек от средната класа с германска кръв — си правя прекалено много майтапи, вместо да пея „Реката на стареца“ с насълзени очи…

(Веднъж Сол Стайнбърг говореше за мужиците — тоест, за руските селяни. Аз веднага обявих, че съм бил мужик. „Как можеш да кажеш подобно нещо?“ — смая се той. Седяхме край плувния басейн на къщата ми в Хамптънс. „Бях армейски редник цели три години по време на войната“, отвърнах.)

В едно такова открито пристанище, каквото е Ню Йорк, и където приижда непрекъснато поток хора от всички раси и вероизповедания (по подобие на „Златната треска“ в Калифорния през 1849 година), търсещи богатство или проклятие, всеки преценява околните предимно по биещите на очи расови белези (с изключение на случаите, в които тези расови белези се засенчват от чувство на гняв или страх), при това без дори да споменава за това. Така например, когато разговарям с писателя Петер Маас, аз си давам сметка, че той е наполовина холандец и наполовина ирландец. Същото става и когато си бъбря с Кедикай Липтън („мис Скарлет“ от играта с лепило на фирмата „Паркър“), която пък е наполовина японка и наполовина ирландка. А когато съм в компанията на най-добрия си приятел Сидни Офит (след като чистокръвния ирландец Бърнард В. О’Хеър се включи в Невидимия хор), аз винаги помня, че насреща ми седи евреин.

По тази логика хората преценяват и мен като германец, какъвто на практика съм. (Преди две години в един шумен бар кинорежисьорът Сидни Лъмет ме попита дали съм холандец или датчанин. Аз тихо му обясних какъв съм, но той разчете думите ми от движението на устните и избухна в смях: „Аха, значи си нацист!“ Малко след като се разпадна първият ми брак, започнах да излизам с една страхотно изглеждаща писателка от еврейски произход. Веднъж я чух да казва по телефона на някаква приятелка, че приличам на щурмовак…)

Хората ме питат какво мисля за обединението на Германия. Отговарям така: това, което харесваме в германската култура, е създадено от много германски държави. А това, което имаме всички основания да ненавиждаме, се е родило в една-единствена Германия…

(Това, което е наистина плашещо по отношение на германците, които живеят в Германия, е огромното им желание да воюват с други БЕЛИ народи. По време на пленничеството ми имаше един ранен на Източния фронт пазач, който непрекъснато се подиграваше с имперските амбиции на англичаните. „Онези шантавите, с негърските им войни“, казваше на английски той. Ако е доживял да види и чуе това, което направихме ние в Гренада, Панама, Никарагуа и още Бог знае къде, положително ще се хили и на нас, с „нашите НЕГЪРСКИ войни“.)

Омразата на англосаксонците към всичко германско по време на Първата световна война (преди да съм се родил) е толкова силна, че когато избухва Втората, в тази страна вече няма нито една реално действаща германска институция (тук включвам и дейността на баща ми). Дълбоко засрамени от кайзер Вилхелм, а след него и от Хитлер, американците от германски произход се превръщат в най-затворения сегмент на бялото общество в САЩ. (Кой беше Гьоте? Кой беше Шилер? Питайте Кейси Стенгъл или Дуайт Дейвид Айзенхауер.)

Един на всеки четирима американци има германска кръв, вероятно по тази причина всеки днешен политик мисли как да ги ухажва като гласоподаватели. (Аз лично нямам нищо против.) Но това, за което съжалявам, е, че Движението на свободомислещите, в което членуваха предимно американци от германски произход, не успя да надживее военновременната изолация. Ако беше успяло, то без съмнение щеше да се превърне във второ семейство за милиони почтени американци, които не намират отговор на големите въпроси на живота, с изключение на стария сапунен мехур за създаването на човешкия род. Преди Първата световна война Свободомислещите са имали свои здрави и жизнени организации из цялата страна. На кого да служат по време на краткия си земен престой, освен на Бога? Лишени от това свещено за всички разумни същества право, на тях им остава да служат единствено на своята общност. Защо е трябвало да живеят благопристойно (което въпреки всичко са правили), след като са били сигурни, че в отвъдното не ги чака нито рай, нито ад? Единствената им награда е била благодетелността.

Ако днес съществуваха Общностите на свободомислещите, организации като „Самотни рационалисти“ и „Децата на просветлението“, би трябвало да захвърлят мозъците си на боклука, чувствайки главите си като празни и угаснали фенери след напразното търсене на духовна връзка с останалите хора.

Сериозно обмислях възможността да подплатя приложението към тази книга с едно дълго есе от прадядо ми Клемънс Вонегът, написано в Индианаполис в началото на това бликащо от корупция и кръвопролития столетие. Той не е бил светец, а търговец на железария („При Вонегът ще намерите всичко, което ви трябва“), който прибягвал до медитация в източен стил, като четял книги. Неговото есе представлява едно отделно и независимо творение, подобно на хипократовата клетва, ръководила поведението на достойните лекари в продължение на хилядолетия. Депозирах копия от това есе в Обществената библиотека на Ню Йорк и в Библиотеката на Конгреса, след което престанах да се занимавам с него.

И ето, че приключва още една книга, написана не от някой друг, а от мен. (Когато живеех в Кейп Код, повиках дърводелец да ми направи една малка пристройка към къщата. Човекът си свърши работата, а после каза най-чудесното нещо на света: „Как изобщо УСПЯХ да направя това?“ По този начин продължава да се развива вселената… Той не беше германецът, когото споменавам в предговора — онзи, дето се гръмна. Този се казваше Тед Адлер — роден в САЩ и фен на „Орлите“. Сражавал се е срещу германците в Италия.)

В първата си книга „Пианистът“ (публикувана само преди някакви си трийсет години — още преди усъвършенстването на транзисторите; когато машините, правещи хората излишни, все още бяха огромни по размер и мислеха посредством вакуумни тръби) — аз задавам един въпрос, на който днес е още по-трудно да се отговори: „За какво са създадени хората?“ И си отговарям сам: „За поддръжка“. Във „Фокус-бокус“ — книгата, която написах непосредствено преди тази, правя заключението, че всички искат да строят и никой не желае да се занимава с поддръжката. Такива са правилата на играта. Известна помощ при тази игра оказват истината, шегите и музиката…

(Вторият най-смешен и „чист“ виц на света чух от устата на великия комик Родни Денджърфийлд. Бяхме на кино. Той каза, че имал някакъв чичо, който се славел като изключително чистоплътен човек и в махалата говорели само за него. Къпел се по шест, седем, осем, а понякога и по дванайсет пъти на ден. Когато дошло време да го погребват, целият траурен кортеж минал през четките на автоматична автомивка, след което потеглил към гробищата.)

Време е пак да ви кажа Auf Wiedersehen.

Изричайки тези думи си мисля, разбира се, за Бърнард В. О’Хеър. (Макар и да зная, че животът е една кратка пауза между черното и черното.)

Прадядо ми Клемънс Вонегът приключва есето си за свободомислието с фрагмент от собствения си превод на едно стихотворение от Гьоте. Ако следвам неговия пример за остроумие, то съвсем не изглежда лошо: