Съдби, по-лоши от смъртта

ДЕСЕТА ГЛАВА

Малко след петдесетия рожден ден на Джил, Джон Ъпдайк изнесе една лекция в Индианаполис. Преди да тръгне, той се обади да ме попита какво трябва да знае за родния ми град.

Отговорих, че самият аз съм станал чужденец за този град, още по времето, когато Джил е била пеленаче.

— Мен също са ме канили да чета лекции там — добавих. — Но никога не съм изпитвал чувството, че се завръщам у дома.

Беше просто един от многото приятни градове в Америка, където хората проявяват любезността да ме слушат. Сред тях вероятно има и такива, които ме познават отдавна или са познавали родителите ми. Но това важи със същата сила и за Ъпдайк. Аз не бих се завърнал в родния си град заради тях, Ъпдайк също. Просто защото съм срещал стари съученици или децата им навсякъде — в Сан Диего, в Портланд, в Айова Сити, в Манхатън…

(Загадъчната актриса Мерил Стрийп, която не бях срещал нито веднъж през живота си, изскочи пред мен във фоайето на някакъв кинотеатър и съзаклятнически ми съобщи, че е била в една стая в общежитието на Васар с голямата любов на ученическите ми години.)

Неотдавна Випуск 1940 на гимназията „Шортридж“ чества своята 50-годишнина и по този случай получих списък с напълно изчезналите хора от този випуск (поне що се отнася до Индианаполис). Отговорих на организаторите, че едно от имената принадлежи на колега-биохимик в Бостън, който работи над процеса на стареенето, а друго — на доста известен музикант в Ню Йорк, който управлява музикалното наследство на Ричард Роджърс и Оскар Хамърстейн.

(Не отидох на събирането по повод тази 50-годишнина. Подобно на всички останали, аз също се страхувах от него, защото имах доста неприятни спомени от гимназията. А може би трябваше да отида и да си прекарам страхотно… За щастие на въпросната дата бях болен. Казвам за щастие, защото (да чукна на дърво) винаги се разболявам, когато трябва. Вирусна бронхопневмония ме спаси от опитите да стана химик през 1942-а. През 1980-а изкарах някаква форма на дизентерия, която за малко не ме прати в отвъдното, но след като в продължение на трийсетдневна карантина играх до насита билярд „до осмия удар“ в една заключена болнична стая, нещата се разминаха.)

Казах на Джон, че доколкото ми е известно, Индианаполис е единственото селище в историята на тази страна, чието местоположение е било определено с молив и пергел. Новосъздаденият щат Индиана имал формата на правоъгълник, чийто долен край бил доста назъбен, но не от човешка ръка, а от действието на водата, която се подчинявала на законите на гравитацията. Човеците свършили друго — теглили диагонали под формата на „Х“ върху картата на щата и обявили, че столицата ще бъде там, където тези диагонали се пресичат, а името й ще бъде Индианаполис. Така и станало. (По-късно се оказало, че липсват естествени водни пътища за удобен транспорт, но железниците успешно ги заместили.)

Бъдещият град се оказал на безлично и равно като тепсия място (някой да е мераклия за една партия „до осем удара“?). Градоустройственият план бил дело на един архитект от френски произход — Пиер-Шарл Л’Анфан, който вече имал зад гърба си градеж на изкуствено създадена столица — Вашингтон, окръг Колумбия.

— Този град прилича на огромна шахматна дъска, Джон — продължих. — Разделен е на абсолютно еднакви квадрати, всеки от които е дълъг една десета от милята7, улиците вървят от изток на запад и от север на юг, а в средата му е оформен голям кръгъл площад. (Останки от евклидовия идеализъм на Френската революция, за чийто наследник се мисля от време на време.)

Преди мозъкът ми да заприлича на пюре от маниока се смятах за доста добър шахматист. Докато разказвах на Джон за града, който никога не е виждал, аз проумях, че той наистина прилича на шахматна дъска, върху която се водят сражения. А при тях, както е прието при всяка партия шах, отпадат фигури. (Аз, брат ми, сестра ми и нашите родители също отпаднахме при една от тези безкрайни партии.) После фигурите се подреждат за нова игра, но вече са различни — с нова идентичност. Изредих пред Джон имената на по-известните личности, които са били пешки върху тази дъска: Джеймс Уитком Райли, Чарлз Менсън, Ричард Лугър, Стив Маккуин, Дан Куейл, Кин Хабърд, Бут Таркинтън, Джейн Поули, преподобният Джим Джоунс… (После добавих, че превръщайки Дан Куейл в отговорник за съдбата на нацията, ако с него се случи нещо, Джордж Буш още веднъж доказва, че пет пари не дава какво ще стане с нас, след като него вече го няма… Така ни се пада, щом си избираме за президент един бивш пилот на бомбардировач…)

Спомените ми за Индианаполис се пречупват през смъртта на бойния ми другар Бърнард В. О’Хеър. Той беше здраво свързан с този град. Срещнахме се като войници в Кемп Атърбъри — една казарма, разположена южно от него. При първата ни среща той се беше задълбочил с цигара в ръка над биографията на Кларънс Дароу — великия адвокат по наказателни дела. (При последната ни среща той пак пушеше. НИКОЙ не го е виждал жив, без цигара в ръка.) Току-що ни бяха включили в армейска бойна единица, която се изписва така: щабна рота на Втори батальон от 423-и полк на 106-а пехотна дивизия. („Мили мамо и тате, познайте къде съм сега.“) И двамата бяхме учили в колеж, преди да постъпим в армията. Той вече бе изкарал Общата бойна подготовка — тоест имаше представа какво е това щик, граната, картечница и мина… Мен пък ме превърнаха във виртуоз на 240-милиметровата гаубица — по онова време най-тежкото мобилно въоръжение в пехотата. Никоя друга дивизия не разполагаше с такива огромни играчки.

По онова време казармите бяха пълни с десетки хиляди колежани като О’Хеър и мен (и като Норман Мейлър). Всички ние получихме призовките си едновременно и армията изведнъж се оказа задръстена от младежи с интелектуални качества, които им позволяваха да кандидатстват за подофицерската школа (или, казано с други думи, бяха готови да станат бомбардири). Но командването нямаше нужда от толкова много подофицери, с изключение на онези, чиито родители имаха здрави политически връзки.

След като изкарахме Общата бойна подготовка, вече никой не знаеше какво да прави с нас. За няколко месеца ни изпратиха обратно в колежите — така, както си бяхме с униформите, а после ни измислиха САОП — Специализираната армейско-образователна програма. О’Хеър дойде в 106-а пехотна дивизия от политехниката в Алабама, а аз бях учил в Техническия факултет „Карнеги“ и Университета на Тенеси. (Бяха ни изстрелвали към различните висши учебни заведения напълно хаотично. В една рота на САОП например били включени само хора, чиито фамилни имена започват с Х…)

Измъкнаха ни от колежите, когато армията отново изпита нужда от нас — в навечерието на инвазията в Европа, за която беше нужно голямо количество пушечно месо. Така ние с О’Хеър се озовахме в казармата южно от Индианаполис и завързахме първия си разговор. По онова време армията вече беше въвела тъй наречената „приятелска система“. Всеки редник или РПК получава задачата да се грижи за някой колега и приятел от взвода, просто защото няма кой друг да стори това. Разбира се, тази загриженост трябваше да бъде двустранна и да включва абсолютно всички. Никакви самотници! („Приятелската система“ наподобяваше до известна степен днешните колективни бракосъчетания, които достопочтеният Сун Мун извършва в „Медисън Скуеър Гардън“.) И тъй, ние с О’Хеър станахме двойка. Тук трябва да кажа, че доста други двойки изглеждаха далеч по-смешни от нас.

Междувременно 106-а пехотна дивизия бе оголена откъм редници и РПК, просто защото всички такива вече бяха изпратени през океана за попълнение на действащите части. Но офицерско-командният състав си беше останал непокътнат, трябваха им само бройки от нисшия състав. Това бяхме ние — студентите, пристигнали на новата дислокация в Южна Каролина с десетки и стотици автобуси. И тук, както при САОП, повишенията бяха изключени. (Това, заедно със запалителните бомби над Дрезден, беше най-поучителния ми опит за цялата Втора световна война.)

Нас с О’Хеър ни направиха батальонни разузнавачи — всеки батальон разполагаше с шест такива бройки. По време на бой трябваше да се промъкваме на вражеска територия и да разузнаваме предните позиции на врага, по възможност без да ни хванат. О’Хеър получи тази длъжност, защото го бяха обучавали за разузнавач по време на Общата подготовка, а мен ме взеха вероятно, защото досието ми от РОТС винаги е пътувало с мен, защото си нямах понятие от оръжие и тактика, и накрая — защото бях трудно забележим със своите метър и деветдесет… С изключение на О’Хеър, никой не знаеше, че съм пропуснал Общата подготовка. Не споделях този факт по простата причина, че някой може би щеше да реши да я изкарам набързо, а аз никак не бях настроен да трамбовам плаца. Освен това не исках да се разделям с О’Хеър.

Хубавото на Кемп Атърбъри беше, че е на две крачки от Индианаполис и аз имах възможност не само да спя в собственото си легло, но и да ползвам семейната кола през уикендите. Мама почина точно през един от тези уикенди, а сестра ми Алис роди първото й внуче шест седмици по-късно, някъде около датата на десанта в Нормандия. (По-късно аз осинових момченцето, заедно с двете му братчета.)

И тъй, нашата шибана дивизия най-сетне прелетя океана, а броени чаове по-късно влезе в бой. Поверена й беше защитата на 120-километрова фронтова линия срещу последното мащабно настъпление на германците в тази война. Времето беше отвратително, имаше страхотна снежна виелица. Германците бяха облечени в бели халати, докато ние бяхме лесни за откриване, тъй като униформите ни имаха цвят на кучешко лайно. Да не говорим, че изобщо не бяхме подготвени за бой. Обещаните бойни ботуши така и не пристигнаха, а единственото оръжие, до което ние с О’Хеър имахме достъп, се оказа връзка запалителни гранати. Сами разбирате, че имахме всички шансове да изиграем ролята на бенгалски огън… Така и не видях нито един наш танк или самолет. Бяхме в положението на полската кавалерия, хвърлена срещу немските бронетанкови дивизии през 1939-а. И, разбира се, загубихме. (Какво ДРУГО можехме да направим?)

Много години по-късно Ъруин Шоу, автор на прекрасния военен роман „Младите лъвове“ (което обаче не му помогна да стане член на Американската академия за литература и изкуство), откровено призна, че изобщо не БИЛ ЧУВАЛ за нашата дивизия. В същото време помнеше наизуст номерата на всички останали. В Индианаполис обаче бяхме голяма работа. Тамошните хора имаха чувството, че сме ТЯХНАТА дивизия, просто защото казармата ни беше съвсем близо до града. За тях бяхме герои…

(Другите герои на Индианаполис включват имената на всички от смелия екипаж на крайцера „Индианаполис“, който пренася до Гуам първата атомна бомба, впоследствие хвърлена над Хирошима. По-късно японските камикадзе го потопяват, а голяма част от екипажа става жертва на акулите. ТОВА се казва война, особено ако я сравняваме с шоубизнеса на Рейгън и Буш, решили да нападнат малки и относително беззащитни държави, за да отвлекат вниманието на обществеността от престъпленията на най-близките си приятели, направили внушителни вноски в предизборните им кампании.)

И тъй, ние с О’Хеър останахме щастлива брачна двойка и по време на пленничеството. (В края на този период си направихме няколко снимки. Всички на тях са бивши студенти и бивши пехотинци — безпомощни млади хора без самочувствие, лишени от перспектива и водач.) След войната, макар и женени мъже, ние продължавахме да се интересуваме един от друг и поддържахме постоянен контакт. Това приключи в полунощ на 9 юни 1990 година — датата, която ще помня до края на живота си. Тогава почина моят боен другар.

Още няколко думи за Индианаполис. Не за крайцера, а за града.

Аз извадих късмет, че съм се родил там. (За разлика от Чарлз Менсън, който НЕ ИЗВАДИ късмет, че е роден там. Подобно на повечето хора, той изобщо няма късмет, че се е родил.) Този град ми даде основно и средно образование, които се оказаха далеч по-добри и по-пълноценни от всичко, научено в петте университета, в които съм следвал (Корнел, Бътлър, Политехниката „Карнеги“, Тенеси и Чикаго). В Индианаполис имаше отлични библиотеки, а хората, които работеха там, ми се струваха истински ангели на познанието. На всяка крачка се срещаха евтини кина и джаз-клубове. Градският симфоничен оркестър беше на много високо ниво, а аз вземах уроци по кларнет от самия му солист — Ернст Михаелис. (Преди няколко години си тръгнах от някакъв купон в една кола с Бени Гудман и получих възможността да му направя следното признание: „Господин Гудман, едно време и аз свирех на «сладко коренче» с дупки като вас…“)

По онова време само наистина тъпите и БОГАТИ копелета на Индианаполис ходеха на подготвително училище. (Познавах някои от тях и трябва да ви кажа, че след като завършиха в места като „Андоувър“, „Ексетър“ и „Сейнт Пол“, те пак си останаха богати и тъпи копелета.) По тази причина, след като се преместих да живея постоянно на Изток, аз бях дълбоко удивен и ядосан от факта, че много хора си позволяват да определят моралния и интелектуален тон на цялата страна, само защото са завършили някое подготвително училище! (Моето лично нещастие се криеше в на пръв поглед незначителната подробност, че прекалено много от тези хора бяха станали литературни критици. Ще ме преценяват хора от академията „Диърфийлд“?! От АКАДЕМИЯТА „Диърфийлд“?! О, я стига!)

Но да се върнем на Бърнард В. О’Хеър.

В един от няколкото посветени на смъртта му материали в пресата на Нортхамптън Каунти, Пенсилвания (някъде към средата) пишеше следното: „Той попада в плен при бомбардировките на Дрезден, заедно с писателя Кърт Вонегът, с когото са неразделни“.

Друг посмъртен материал го нарича „един от най-уважаваните и колоритни адвокати в Нортхамптън Каунти“, а трети — просто „злобар“.

Някъде около месец преди смъртта му изнесох лекция за запалителните бомбардировки в Националния музей на аеронавтиката и космонавтиката във Вашингтон. Тя беше част от серия лекции под общото заглавие „Наследството на стратегическите бомбардировки“ и започваше така:

— Не е прието да започваш лекция, като се отказваш от правата, които ти се полагат в подобни случаи. Първото и основно правило на ораторите гласи: никога не се извинявай!

Но моят случай е малко по-особен. От мен се очаква да говоря за бомбардировките, опожарили един германски град, а едновременно с това името ми е откровено германско. Затова смятам за уместно още в началото да подчертая, че никога не съм бил сред поклонниците на нацистката военна машина, какъвто беше моят главнокомандващ (също от германски произход) — генерал Дуайт Дейвид Айзенхауер. Както неговите прадеди от Германия, така и моите, са станали американци, далеч преди на входа на нюйоркското пристанище да бъде издигната прословутата Статуя на свободата.

Аз бях батальонен разузнавач, РПК, който беше пленен на германската граница през декември 1944 година, по време на сраженията за Булже. Поради това стечение на обстоятелствата се озовах в Дрезден и видях със собствените си очи (като изтощен до смърт от непосилна работа военнопленник) въздушното нападение със запалителни бомби на 13 февруари 1945-а. По това време германската армия беше в отстъпление по всички фронтове, нейните войници и офицери масово се предаваха в плен. Те не разполагаха с почти никакви самолети и градовете им (с изключение на Дрезден) отдавна бяха превърнати в руини. Войната свърши само няколко месеца по-късно, на седми май.

През май бях освободен и аз, това стана в съветската зона. Преди да се завърна при своите, прекарах известно време с оцелели концлагеристи и чух техните истории. Вече бях отскочил до Аушвиц и Биркенау, бях видял купищата грижливо складирани човешки коси и детски обувки. Зная какво е холокоста, приятел съм на Илай Уайзъл.

Главната причина за тези встъпителни думи е изявлението на някогашния отличен студент и днешен мъдър мислител Джордж Уил, който твърди, че в „Кланица пет“ аз представям холокоста по твърде тривиален начин. Намирам това изявление за изключително неуместно, надявам се и вие да мислите така.

Вече съвсем не са малко тези, които могат да опишат как се чувства един мирен и невъоръжен гражданин по време на въздушна бомбардировка. Вероятно са милиони. Последните новоприети в този клуб живеят в най-бедните предградия на Панама Сити, докато виетнамци и камбоджйици отдавна са стари членове.

Колко души в тази зала са били обект на нападение от въздуха, без да са били участници в някакво сражение? (Около дванайсет.)

Опожаряването на Дрезден от въздуха беше главно английско начинание. Американските пилоти (с някои от които съм разговарял) са пускали най-вече бомби с голяма разрушителна сила — като увертюра към нощния килим от запалителни заряди, при това денем. После идват англичаните. На предварително определена дата, в точно определен час на нощта. Кои са били целите им? Целият град. Нямаше начин да ги пропуснат. И градът се превърна в една огромна факла, опустошен от огненото торнадо. Човекът, който ме интервюира при постъпването в Чикагския университет след войната, се оказа един от американците, хвърляли бомбите над Дрезден през деня, без да срещат никаква съпротива. „Мразехме това, което правим“, сподели той.

Но според мен повечето от англичаните са се чувствали другояче. Те искаха да отмъстят за нощните атаки над Лондон, за сриването на Ковънтри, за унижението си при Дюнкерк. Докато американците нямаха такива сметки за уреждане. Ако бяха чували за ужасите в нацистките концлагери, може би и те щяха да изпитват чувство на отмъщение, но по онова време светът все още не знаеше нищо за тях.

Американците горяха от желание да отмъстят за Пърл Харбър. Но те щяха да го направят по-късно, когато му дойдеше времето, пак с подкрепата на англичаните. И пак, когато изходът от войната вече ще бъде почти ясен.

Унищожението на Хирошима — най-голямото военно престъпление в човешката история, е извършено изцяло на расистка основа, но все пак има известно значение от военна гледна точка. Преди няколко години бях в Токио, заедно с Уилям Сароян, който ми каза: „Слава Богу, че пуснахме атомната бомба. Ако не беше тя, сега щях да съм мъртъв“. В деня, в който бомбата изпепели Хирошима, той е бил морски пехотинец в Окинава и се е готвел за настъпление срещу главните японски острови. А аз съм абсолютно убеден, че по време на тази битка щяха да загинат повече японци и американци, отколкото бяха превърнати в пепел в Хирошима.

Но бомбардировката на Дрезден беше нещо друго. Тя бе едно чисто емоционално събитие, в което не личи дори следа от военно-стратегически цели. Германците умишлено не бяха разположили там нито военни заводи, нито значителни арсенали или войскови съединения. Целта им беше Дрезден да остане нещо като островче на спокойствието за бежанците, ранените и всички останали хора, пострадали по един или друг начин от войната. Там нямаше дори бомбени убежища, да не говорим за някакви зенитни подразделения. Този град има славата на световен център на изкуството и културата, като Париж, Виена и Прага, този град е красив като сватбена торта. Повтарял съм много пъти това, което ще ви кажа сега. Казвал съм го на висок глас, писал съм го на хартия: бомбардировката на Дрезден не допринесе за настъплението на съюзническите войски дори с метър напред. Нямаше войник на Съюзниците, който благодарение на нея да излезе от германски плен дори секунда по-рано. От нея спечели един-единствен човек на този свят и този човек съм аз. Изчислявайки какъв хонорар ще получа тази вечер, аз стигам до заключението, че ми се падат около пет долара на труп.

Никой не изпитва особена охота да спори с мен, когато казвам това. А аз съм го казвал не само тук, а и в Англия, Франция, Скандинавия, Полша, Чехословакия и Германия. А може би и в Мексико, но не съм много сигурен…

Парадоксалното в случая е, че аз съм не само единственият печеливш от тази бомбардировка, но и един от хилядите й провали. Защото не умрях, макар че беше направено всичко възможно, за да умра. Сякаш бомбардировачите са знаели къде точно се намирам и са се старали да ме запазят. Това, разбира се, не е така. Те не са знаели кой какъв е и къде се намира, нито пък им е пукало. Техните държавни ръководители са искали само едно — да опожарят този град до основи и да убият колкото може повече хора с огън, дим и липса на кислород или с комбинация между трите…

Приложена е същата схема, която по-късно се използва и при бомбардировката на Хирошима, но с тази разлика, че техниката все още не е толкова съвършена и долу, под бомбите, се намират бели хора.

Аз напълно разбирам липсата на дискриминация у бомбардировачите по отношение на това, което се набира под тях. Защото те се ръководят от една съвсем ясна и конкретна максима: независимо дали онези долу са активни поддръжници на Хитлер, или са просто хора, които не са успели да го свалят, те играят може би малка и косвена, но все пак определена роля — тоест имат вина за нацистките престъпления срещу човечеството. Заедно с още деветдесет и девет американски военнопленници, аз работех в една дрезденска фабрика, която произвеждаше малцов сироп с витамини за бременни жени. Тоест — за жени, които ще родят нови безсърдечни войници. Добре поне, че не бяхме доброволци. Нас ни принуждаваха да работим под въоръжена охрана — точно както е записано в Женевската конвенция за третиране на военнопленниците. Ако бяхме офицери или волнонаемни, ние нямаше да бъдем в Дрезден и нямаше да бъдем принуждавани да работим. По всяка вероятност щяхме да сме в някой голям затвор, някъде из провинцията.

Вече споменах, че получавам около пет кинта за всеки овъглен труп. Но тази цифра е доста произволна, просто защото аз никога няма да науча точната бройка на труповете след бомбардировката, нито пък ще разбера нещо за душите, които са ги обитавали. Чувал съм какви ли не цифри за жертвите — вариращи от 35 000 до 200 000. Най-високите и най-ниските от тях са без съмнение с политически оттенък — според това кой как желае да представи жестокостта на въпросното въздушно нападение. Но цифрата, която ми се струва най-близо до истината и която съм чувал от хора без политически амбиции, е някъде около 135 000. Тоест — повече, отколкото са загинали в Хирошима. Броят на населението на Дрезден от онова време си остава загадка, тъй като там ежедневно се стичаха огромни потоци бежанци, както от Източния фронт, така и от другите бомбардирани градове.

След бомбардировката труповете са толкова много (най-често навряни из мазетата), че представляват сериозна заплаха за здравето на оцелелите. По тази причина се пристъпва към масовото им кремиране — трупат ги на купчини по площадите или пък вкарват огнепръскачките направо в мазетата. Без никой да си прави труда да ги брои или идентифицира. Днес за повечето от тях се казва, че просто са изчезнали в края на Втората световна война. По онова време градът е пълен с поляци, използвани за робски труд. И днес техните роднини и близки вероятно казват само едно — хората са били депортирани в Германия и никога вече не са се завърнали…

За коренното население на Дрезден може да се каже следното: по време на бомбардировката там почти не е имало здрави мъже на възраст от шестнайсет до петдесет. Тези спесимени са били другаде — водили са сражения, умирали са, предавали са се в плен или просто са дезертирали, но другаде — не в Дрезден. Веднъж великият германски писател Гюнтер Граас, който по време на войната е бил все още дете, ме попита през коя година съм роден. Деветстотин двайсет и втора, отвърнах. А той каза, че в Германия, Австрия и Съветския съюз няма живи мъже на моята възраст. И това не беше далеч от истината.

Между неидентифицираните и непреброени мъртъвци в мазетата на Дрезден несъмнено е имало военнопрестъпници или роднини на такива, имало е есесовци и гестаповци. И те са си получили заслуженото. Може би всички жители на Дрезден са си получили заслуженото, с изключение на невръстните дечица. Веднъж попитах един друг велик германски писател — Хайнрих Бьол, коя е най-опасната черта на германците и той отвърна: подчинението.

Но тук трябва да призная, че докато изнасях трупове от мазетата и ги хвърлях на кладата пред очите на роднините и близките на безследно изчезналите, аз не изпитвах нито гордост, нито удовлетворение. Всички тези хора очевидно са били убедени, че така ми се пада — да мъкна обгорели трупове под дулото на насочен автомат, — просто защото моите сънародници са причина за тези трупове. Но може ли някой да каже какво всъщност са мислили те? Може би в главата им е било празно, също като в моята…

Това беше един ад, но той вече е минало. Четирийсет и пет години изтекоха оттогава…

Макар и без никакво военностратегическо значение, бомбардировката на Дрезден беше истински шедьовър. Тя бе една огромна кула от огън и дим, издигната в чест и памет на всички онези, които изгубиха живота си или бяха безнадеждно осакатени от неописуемата алчност, суета и жестокост на Германия. А като последица от Първата световна война, англичаните и американците, издигнали тази кула, бяха, също като мен, възпитани в дух на пацифизъм…

Впоследствие светът щеше да види още две подобни кули — вече самостоятелно дело на американците. А когато вятърът ги разсейва и под тях се разкриват единствено пепелища, аз вече съм си у дома, в Индианаполис. Тук ще направя едно признание: въпреки че бях пряк свидетел, при това на земята, на последиците от тоталното унищожение, аз възприех двете огнени кули в Япония като произведения на изкуството. Бяха прекрасни!

Разбирате колко съм бил побъркан, нали? Давате си сметка колко сме били луди всички!

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата…

Кой ще има смелостта да признае, че в убийството от въздуха на осиновената дъщеря на Муамар Кадафи (който е извършил акта на осиновяването по съвсем същите подбуди като моите) има нещо много сериозно и много обезпокояващо? Във всеки случай това не е „Ню Йорк Таймс“, нито пък „Уошингтън Поуст“. Не са известни телевизионни звезди като Макнейл и Лерър, като Брокоу, Радър и Дженингс. Не съм и аз…

Между другото, видяхме сметката и на френското посолство…

Преди време Хенри Кисинджър — носител на Нобеловата награда за мир, препоръча бомбен килим над Ханой точно по Коледа. Но всички го смятат за сериозен, хуманен и мъдър дипломат. Аз също…

Албърт Швайцър — лекар, музикант и философ, ни учеше да изпитваме почит и уважение към живота. Той беше дълбоко убеден, че трябва да пазим живота дори и на най-незначителната гадинка, стига да е по силите ни. Днес това ни се струва отживелица, защото знаем, че много болести се причиняват от зловредни микроби. И самият доктор Швайцър положително е избил милиарди от тях. Защото е ставало въпрос за живота на пациентите му…

Ако тази вечер трябва да говоря за агонията на микробите в телата на пациентите на доктор Швайцър, по-добре да дойдат онези с белите престилки и да ме откарат направо в „Сейнт Елизабет“… Защото не само тук, в тази страна, а и по целия свят (включително и в Либия) хората са склонни да приемат, че едно въздушно нападение срещу група цивилни е нещо толкова незначително, колкото микробите в пациентите на доктор Швайцър и за него няма никакъв смисъл да се говори…

Много хора намират лекциите, а вероятно и книгите ми, за силно съмнителни. Не искам вие тук да бъдете изключение и по тази причина ще подхвърля (образно казано) няколко сочни мръвки в кашичката ви. Тоест, ще ви говоря като хладнокръвен Главнокомандващ.

— Трябваше ли да бъде бомбардиран Дрезден?

— Не.

— Трябваше ли Хамбург да бъде подложен на системни бомбардировки?

— Да.

— Трябваше ли да се бомбардира Хирошима?

— Питайте онези, които биха загинали, ако това не беше станало.

— Трябваше ли да бъде бомбардиран Нагазаки?

— Не.

— Трябваше ли да бъде многократно бомбардирано цивилното население на Ханой?

— Не.

— Трябваше ли да бъде бомбардирана Камбоджа?

— Не.

— Трябваше ли Либия да бъде атакувана по въздуха?

— Не. Това беше цирк.

— Трябваше ли да бомбардираме Панама Сити?

— Не. И това беше цирк.

— Благодаря за вниманието.

Пресата подмина без коментар тези прекрасни забележки, въпреки известността на автора. (Не се оплаквам, просто отбелязвам един факт.) Аз съм известен. Националният музей по аеронавтика и космонавтика също е известен. Запалителните бомби над Дрезден са добре известен исторически факт. Може би мислите, че тази комбинация би се сторила интересна на някой репортер. Сред публиката неочаквано се изправи непознат за мен и О’Хеър човек, който също бил военнопленник в Дрезден. Той потвърди, че казаното от мен е чиста истина. Съвсем близо до него седяха жена ми Джил и осиновената ми дъщеря Лили. Накарах 7-годишното момиченце да се изправи и го използвах като нагледен пример за онзи вреден микроб, какъвто се е оказала осиновената дъщеря на Муамар Кадафи. Микроб, който ние бяхме принудени да унищожим с оръжие — последна дума на техниката. Някой може би ще каже, че примерът ми не е особено подходящ, тъй като детето на Кадафи е било пеленаче, докато моята Лили скоро ще навърши осем…

По мое мнение не получихме вниманието на пресата (въпреки тълпите хора, които гледаха лекцията на телевизионни монитори във фоайето), защото във Вашингтон не приемат мнението на разни съмнителни цивилни с още по-съмнително образование относно употребата на нашите ВВС (независимо дали тя е уместна, или не). Те предпочитат да се вслушват в думите на доктор Хенри Кисинджър — носител на Нобеловата награда за мир. А след като всичко е казано и свършено, ние си оставаме едни простодушни създания, които, на базата на обикновения символизъм, са готови да повярват, че превъзходството във въздуха е превъзходство и в морала. (Погледнете къде живее Господ, все пак… Не е в някоя дупка като Мемориалния паметник на жертвите от Виетнамската война, нали?) Какво друго, освен помръкване на законната американска гордост могат да предизвикат забележките на човек като мен относно нападенията срещу мирно цивилно население от чисти и достойни млади хора, управляващи ужасно скъпи и сложни летателни апарати? Нима подобни забележки не внушават, че тези нападения приличат на дейността на най-репресивните полицейски институции, които арестуват невинни хора и ги карат да присъстват на изтезанията на близките и роднините им, с единствената цел да променят политическите им убеждения, за които и хабер си нямат?

— Никой НИКОГА не трябва да бъде обект на бомбардировки — каза една жена след словото ми.

— Това е повече от очевидно — отговорих аз.