Съдби, по-лоши от смъртта

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Човекът от Националния музей по аеронавтика и космонавтика, който потвърди моите спомени като военнопленник за Дрезден, се казваше Том Джоунс. И той бил чифтосан (съгласно заповедта), неговият боен другар от 106-а пехотна дивизия се оказа Джо Кроун — прототипът на главния герой от „Кланица пет“ Били Пилгрим. Вчера получих писмо от този Том.

„Помня Кроун още от подготвителния период в Кемп Атърбъри — пише той. — Когато излизахме на поход, аз бях принуден да вървя зад него и да събирам вещите, които падаха от раницата му. Беше много неспретнат войник.

Бях в една койка с него, когато умря. Една сутрин се събуди с ужасно отекла глава, като диня. Убедих го да отиде на преглед, а някъде около обед казаха, че бил умрял. Нали помниш, че спяхме по двама в койка? По няколко пъти на нощ разтърсвах Кроун и му предлагах да се обърнем. Рано сутрин тенекиите в ъгъла на бараката вече преливаха и лайната плъзваха навсякъде. Германците така и не ни дадоха допълнителни тенекии…“

Джо Кроун е погребан някъде в Дрезден, облечен в бял хартиен халат. Той умря от глад, още преди запалителните бомби да сринат града. В „Кланица пет“ аз го връщам у дома, където той стига до успеха и става известен оптик. (Той и Джоунс са постъпили в армията направо от колежа, също като О’Хеър и мен. В Кемп Атърбъри всички четяхме много.)

Джоунс живее във Вашингтон. Оказа се от хората, които събират и пазят всичко, свързано с войната. Разполагаше дори с едно циркулярно писмо, в което германците ни призоваваха да се присъединим към тяхната армия и да се бием на Източния фронт за победата на цивилизацията (като получаваме обилна храна. Според слуховете петима американци от други части приели офертата. Ако това не е вярно, ние все пак трябваше да си го измислим). Том Джоунс пазеше и няколко снимки от онова време, на една от тях личеше О’Хеър (нямаше никакви снимки на Джо Кроун, тоест на „Били Пилгрим“). Бяха направени непосредствено след обявяването на капитулацията. Надзирателите ни бяха изчезнали, а руснаците все още не бяха дошли. Намирахме се в долината, която описвам в края на „Синята брада“ (книга, която прецизните редактори в „Ню Йорк Таймс“ бяха кръстили „Синята птица“8).

Там се натъкнахме на една армейска каруца, която германците бяха зарязали заедно с коня. Върху страничните й канати изрисувахме няколко бели американски звезди, а на чергилото изписахме USA — иначе руските изтребители сигурно щяха да ни обстрелват. Пътувахме с тази каруца в продължение на няколко дни, преди отново да ни заключат — този път това стори руската пехота.

В приложението ще откриете и един „Наръчник за мерача“ от Втората световна, който получих от някакъв непознат мъж сред моите слушатели. В него подробно се описва къде и как да се освободите от бомбите на борда, които по една или друга причина не сте успели да хвърлите по време на мисията. (Изборът е ваш, никой нищо не казва за разхищението.) Доставчикът на този документ (очевидно страхливец) искаше от мен да изразя мнение, че в онези дни Дрезден е бил толкова цел за нощни бомбардировки, колкото днес такава цел може да бъде Каламазу, Мичиган… Между другото, в Каламазу има цял куп подходящи за бомбардиране цели. Както и в Дрезден… Транспортни възли, търговски обекти, полицейски участъци, електростанции, родилни домове, които са генератори на потенциални нови войници и медицински сестри… Значи — никакви бомби! В Дрезден пък имаше зоологическа градина, където бъдещите войници и медсестри можеха да се забавляват. Наръчникът я беше пропуснал, но бомбите — не. Би трябвало да видите жирафа след огнената стихия. (Аз го видях.)

След словото отговарях на въпроси, поставени ми от аудиторията. И получих възможност да цитирам О’Хеър. Обратният път към Щатите бе един постоянен низ от бури в Северния Атлантик (изминахме го на борда на кораба „Лукреша С. Мот“ — някаква активистка за женски права), а след него дойде време да кажа временно „сбогом“ на своя боен другар. (Сега това „сбогом“ вече е постоянно.) Зададох му само един въпрос: „Какво научи от всичко това?“ На което бъдещият областен прокурор О’Хеър отвърна: „Никога да не вярвам на своето правителство“. Този отговор очевидно бе предназначен за официалните изявления на правителството, според които въздушните бомбардировки били осъществявани с хирургическа точност, благодарение на прецизните мерници „Спери“ и „Нордън“, с които били оборудвани всички наши бомбардировачи. Уверяваха ни, че с тяхна помощ всеки мерач би могъл да пусне любовно писъмце в комина на някоя фабрика (естествено, ако получи такава заповед). В тържествено редактираните военни кинопрегледи ни показваха как въпросните мерници се товарят на бомбардировачите под охраната на военни полицаи с извадени револвери 45-и калибър, тъй като германците и японците давали мило и драго да се сдобият с някой от тях и по този начин да разгадаят тайната на дяволската им точност…

Днес подобно нещо би изглеждало толкова смешно и отживяло, колкото една любовна сцена между Глория Суонсън и Рудолф Валентино. Достатъчно е да хвърлим само един поглед на изложените в Националния музей по аеронавтика експонати, за да бъдем наясно, че всички летателни апарати, построени за бойни действия от Втората световна война насам, имат една-единствена цел — да унищожават всичко живо в обсега на своето действие, независимо дали става въпрос за животни или растения, независимо дали самите летателни апарати се управляват автоматично или от живи хора. (Добре ми е известно, че в Съветския съюз разполагат със свои версии на тези смъртоносни птички.)

Една от служителките в музея (страхотни бедра!) ми съобщи под секрет, че основните им спонсори (производители на оръжие, естествено) изразили недоволство от факта, че в тази сграда се обсъждат последиците от стратегическите бомбардировки (разбирай убити и ранени цивилни граждани), въпреки че след моето мрачно слово (и това на Том Джоунс) дойде ред на едно бодро и оптимистично изявление от страна на генерал Къртис Льо Мей — пенсионираният командир на Стратегическата авиация (който навремето искаше да бомбардираме Северен Виетнам, докато го върнем в Каменната ера). Защо е нужно да повдигаме този въпрос? Според тях било далеч по-уместно да наблегнем на високоскоростния транспорт (без „специфициране на товарите“, добавя Хенри Дейвид Торо) и овладяването на космоса. Преди моята реч Лили (която по-късно използвах за илюстрация на мъртвата дъщеря на Муамар Кадафи) изгледа едно филмче за космоса, озвучено от Уолтър Кронкайт. (И него го познавам. Изобщо, познавам всички.) Сега вече мога да сложа пръст в раната (което не означава, че НАИСТИНА ще го направя) и да обявя на висок глас защо президентът Джордж Буш не обърна внимание на момента, в който „Вояджър-2“ напусна завинаги Слънчевата система („Работата ми е свършена“). Защото има опасност един куп горди и добре обезпечени избиратели (главно благодарение на обществените фондове) да бъдат изхвърлени от работа (и да станат бездомници), ако се разчуе това, което вълшебният гълъб („Вояджър-2“) ни съобщи — че там, сред огромната пустош, няма нищо друго, освен смърт…

И друго: ако президентът подчертае, че през следващите един трилион години (плюс-минус няколко хилядолетия) нашата планета ще си остане единственото годно за обитаване място в космоса, децата и съседите на космическите изследователи (всичките там замърсители на околната среда, пресушители на солници и миньори в уранови рудници) вероятно ще почнат да ги гледат подозрително. (Сигурен съм, че всички умират от смях, като се сетят за Христофор Колумб, който откри едно слабозащитено полукълбо и го превърна в обект на пиратство и приватизация, продължаващи и до днес. Да сте говорили някога с някой хопи9, който продава мъниста пред хотелите в Санта Фе? Ако досега не съм отпечатал това, което възнамерявам да ви кажа (просто не понасям да чета собствените си писания), чуйте го: болшинството от хората намират живота си за толкова труден и разочароващ (причините за това са безброй — не могат да печелят пари, мразят си работата, не могат да танцуват, не могат да чукат колкото би им се искало, не ги бива в спорта, болнави са, децата им са боклуци, партньорите им ги мразят както Ксантипа е мразила Сократ и прочие, и прочие), че изобщо не им пука дали Животът с главно „Ж“ ще продължи вечно, или не… Това е само една от причините, поради която проблемът с поправката на този потъващ Ноев ковчег (половината животни върху него отдавна вече са мъртви) постоянно се обсъжда на най-високо ниво, но никога нищо не се прави. (На един прием преди пет години литературният критик на „Ню Йорк Таймс“ Кристофър Лемън-Хойт откровено ми призна, че не може да чете моите произведения. Значи станахме двама…)

И тъй, един ден някаква рекламна агенция (май беше на „Фолксваген“) се обърна към мен с молба да напиша послание до нашите наследници, които ще обитават Земята след сто години. (За същото бяха помолени още един куп мъгляви футуролози като мен.) Текстът на това послание щял да бъде използван в поредица от реклами в списание „Тайм“ (там нямам приятели). Ето какво сътворих:

Така свършва писмото ми до хората, които ще живеят на Земята през 2088 година. Лили Вонегът може би ще бъде жива да го получи. Е, тогава трябва да е на 105 години, ама кой знае!

Дал съм на света предостатъчни поводи да се чувства нещастен, но въпреки това реших да продам на списание „Лиър“ следния букет от слънчева светлина и бликащ смях:

"В детската приказка „Белият елен“ на покойния американски хуморист Джеймс Търбър кралският астроном докладва, че звездите угасват. Но на практика звездите са си на мястото, а кралският астроном е ослепял от старост. В същото състояние е бил и Търбър, когато е писал тази приказка. И просто си е направил мрачна шега, създавайки някакъв старец, който си въобразява, че животът свършва не само за него, а и за цялата вселена. Вдъхновен от Търбър, аз реших да открия подобен старец, който пише на темата за свършека на света (или поне на собствената му страна) и да го нарека „кралски астроном“…

После, след като си дадох сметка, че аз самият съм такъв старец, реших, че може би е по-добре сам да опитам да напиша такава книга. Но ми е трудно да следвам стандартната формула на успешната „кралска астрономия“. Формула, която е родена Бог знае кога, може би преди откриването на печатарската машина, станало преди две хиляди години в Китай. И тя, разбира се, гласи следното: НЕЩАТА НЕ СА ТОЛКОВА ДОБРИ, КОЛКОТО БЯХА НЯКОГА. Младите хора не знаят нищо и не искат да знаят нищо. Настъпва ерата на стръмното спускане надолу.

Но наистина ли е така? Когато бях дете, вестниците почти всяка седмица съобщаваха за някой черен, когото са линчували, а извършителите почти винаги оставаха ненаказани. Още тогава в родния ми Индианаполис съществуваше строг апартейд, далеч по-строг от този, който наблюдаваме в Южна Африка днес. Повечето големи университети, включително тези с общонационално значение, отказваха достъпа на евреи по единствената причина, че са евреи. Дълги години в техните факултети нямаше нито един евреин, да не говорим за чернокожи.

Ще задам един въпрос, на който моля президента Рейгън да не отговаря: ТОВА ЛИ Е ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ?

Когато бях дете, преживях и Голямата депресия. Тогава по болезнен начин открихме един прост закон — просперитетът не е съпътстващ свободата субпродукт. И в онези години книгите на разни кралски астрономи се радваха на успеха, на който се радват днес. В тях, също като в днешните, пишеше, че страната се разпада, защото младите хора вече не четат Платон и Аристотел, Марк Аврелий, Свети Августин, Монтен и всички останали мислители, благодарение на чиято колективна мъдрост са били поставени основите на достойното, справедливо и продуктивно общество.

По време на Голямата депресия кралските астрономи твърдяха, че лишените от подобна мъдрост Съединени американски щати не са нищо повече от съединени щати на глупави радиопрограми с награди и на музика, дошла при нас директно от африканските джунгли. Днешните кралски астрономи твърдят горе-долу същото: че живеем в страна на телевизионните шоута и рокендрола, а от това състояние до деменцията има само една крачка. Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите…

Върху подобна мъдрост може да се гради философията единствено на мъжете от бялата раса. За съжаление тя може да се открие на почти всяка страница от Светата Библия…

Миналата седмица присъствах на официален обяд в чест на заместник-председателя на Съюза на филмовите дейци в СССР — един много любезен и мил човек, изпълнен с оптимизъм за бъдещето. По време на обяда го затрупваха с въпроси за гласността и всичко останало. Наистина ли ще има по-голяма свобода в родината му? Какво ще каже за политическите затворници, които все още са в Гулаг и психиатричните болници? Ами за евреите, на които не позволяват да емигрират? И прочие, и прочие…

Човекът отвърна, че експериментът за повече свобода и справедливост едва започва, но в областта на изкуството вече се забелязват оптимистични неща. Вдигната е забраната върху всички доскоро неодобрени от властта книги и филми. А търсенето на книги с дисидентска тематика е толкова голямо, че в страната се изпитва остър недостиг от хартия. Хората на изкуството и интелектуалците са изключително въодушевени, но това не може да се каже за обикновените трудещи се, за които свободата на словото не е стока от първа необходимост. Те изчакват да видят дали гласността ще подобри живота им по някакъв начин — дали ще могат да получават по-добра храна и подслон, по-хубави дрехи, автомобили, домашни потреби и всичко останало от този род. За съжаление тези неща не били сред непосредствените придобивки на свободата…

Алкохолизмът в тази страна представлява не по-малък проблем от алкохолизма и употребата на наркотици тук, у нас. Това са проблеми на общественото здраве, които нямат нищо общо с политическите свободи.

Това, което става там, действително е добро. Народът на тази велика страна може би най-сетне ще получи свобода, за която предшествениците му дори не са сънували. Ако този експеримент продължи достатъчно дълго (само шепа хора са в състояние да го прекратят завинаги), можем да очакваме, че съветските граждани скоро ще разберат една от основните истини на живота. А именно, че свободата, както и добродетелността, могат да носят не само удовлетворение, но и разочарование. Тук, а и из почти целия свят, хората се стремят към далеч по-материални награди…

След официалната част аз се впуснах в известни разсъждения относно продължаващия вече две столетия експеримент със свободата в собствената ми страна. Съветският съюз е „рай за работническата класа“ едва от 1922 година — по едно съвпадение годината, в която тук — в Страната на свободата, съм се родил аз.

Казах на нашия гост (с помощта на преводач), че Съветския съюз може би не се справя толкова зле, тъй като в моята родина робството е останало законно цели сто години след Декларацията за независимост. След което добавих, че дори обожествяваният Томас Джеферсън е бил робовладелец…

Не казах нищо за геноцида над индианците, станал по времето на прадядо ми. Това би било прекалено. По принцип не обичам да говоря, а дори и да мисля за това. Слава Богу, че и в училище не го изучават в подробности…

В моята родина също тече експеримент по отношение на гласността. Неговата цел е да превърне жените и представителите на етническите малцинства в равни на белите мъже, при това по цивилизован и хуманен начин, в пълно съответствие със законите. Това би обрекло на забрава постулатите на древните мъдреци, чиито трудове нашата младеж уж загърбвала за сметка на рокендрола.

Струва ми се, че най-подходящият отговор на американския народ по повод обвиненията на кралските астрономи в този смисъл трябва да звучи така: „Почти никой от древните мъдреци не е вярвал искрено в равноправието, вие също. Но за разлика от вас, ние вярваме в него!“

Липсва ли ми нещо от Съединените щати на моята младост? (Ако не се брои самата младост, разбира се.) Да. Едно нещо ми липсва толкова много, че едва издържам: свободата и невежеството по отношение на тъжния факт, че съвсем скоро човешките същества ще превърнат тази влажна, синьозелена планета в необитаемо място за човешки същества! Нищо не може да ни спре. Ние ще продължаваме да се размножаваме като зайци. Ще продължаваме да развиваме технологии с непредвидими странични ефекти. Ще правим козметични ремонти на огромните си градове, които вече са започнали да се разпадат. Ще продължаваме да чистим само малка част от мръсотията, която произвеждаме…

Да речем, че след стотина години тук ще пристигнат човечета с летящи чинии или ангели, само за да открият, че сме изчезнали като динозаврите. Какво послание да им оставим? Какво да издълбаем с огромни букви по стените на Големия каньон?

Ето ви предложението на един смахнат старец:

Към което спокойно бихме могли да добавим:

И тъй, завесата се спуска не само за мен, вече възрастния човек. Завесата се спуска за всички. Как намирате това заключение за един кралски астроном в разцвета на силите си?