Съдби, по-лоши от смъртта

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

По време на един разговор с историка Артър Шлезинджър-младши му зададох следния въпрос: „Как ще разделиш обитателите на планетата, ако трябва да го сториш само на две групи, без да се съобразяваш с пола им?“ Той се замисли за десетина секунди, после отвърна: „Кръглоглави и Кавалери“. (Страхотен отговор според мен. Аз самият съм Кръглоглав, а Ксантипа е Кавалер.) В разговор с художника-график Сол Стайнбърг му се оплаках, че има писатели, с които буквално не мога да разговарям. Сякаш сме представители на коренно различни професии — да речем педиатър и водолаз… Попитах го какво мисли за това. „Всичко е много просто — отвърна Сол. — Съществуват два вида творци, абсолютно равностойни помежду си. Единият откликва директно на живота, а другият — на историята на своето изкуство.“ (Ние с Джил сме творци от първия вид, вероятно по тази причина и се оженихме. И двамата сме варвари, които са твърдe невежи, за да откликват на историята на своето изкуство.)

Да… Току-що прочетох кратката и елиптична равносметка на Уилям Стайрън по повод последната атака на меланхолията, която е изтърпял. Книгата се нарича „Видим мрак“ (в нея не се говори директно за самоубийството, но аз мисля, че склонните към самоубийство индивиди могат да се разделят на две основни групи). Тези от типа на Стайрън обвиняват писането и химическия състав на мозъка си, който лесно се побира в купа за салата. Тези от моя вид обвиняват вселената. (Защо трябва да се мотаем наоколо?) Тук не намеквам за онзи виц. (Защо сметаната е по-скъпа от млякото, нали го помните?) Аз съм дълбоко убеден, че онези от нас, които стават хумористи (независимо дали са склонни към самоубийство, или не), говорят свободно (за разлика от повечето обикновени хора) за живота като за някакъв мръсен виц, макар че животът си е живот и нищо не може да го промени.

(Лятото на 1990-а е вече към края си, тази книга също. Още преди да се усетим, Коледа ще ни стисне за гърлото. По-големият ми брат Бърнард казва, че през коледния сезон живее с чувството, че някой го пердаши по главата с огромен пикочен мехур.)

Докато обмисля последиците от намерението да си види сметката с помощта на дебела губерка (по онова време самоубийците все още не разполагат със сънотворни хапчета, изгорели автомобилни газове и магнуми калибър точка 357), шекспировият Хамлет изобщо не се сеща за мъката и отчаянието на онези, които ще останат след него. В крайна сметка той е не само близък приятел на Хораций и любим на сладката Офелия, но и бъдещ крал на Дания. (Тук човек неволно се сеща за абдикацията на Едуард VIII няколко века по-късно, когато този владетел заменя трона на Англия за игривите очички на една разведена мадама от Балтимор. По време на една вечеря в приятелски кръг, колегата ми писател Сидни Цион засегна въпросната абдикация в много интересен аспект. Според него историята на човечеството от дълбока древност до наши дни се влияе главно от оралните умения на отделни индивиди от женски пол. В днешно време някои хора са толкова ОТКРОВЕНИ!)

Ако Хамлет се е надявал да си спомнят за него, след като „затръшне голямата врата“ (или след като някой друг я затръшне след него), аз съм убеден, че той не би пропуснал да го каже. Марк Твен (който пише така, сякаш изгаря от желание да си спомнят за него) твърди, че славата поне мъничко ще го надживее, просто защото бил голям моралист. (Славата му действително живее по-дълго от него.) Аз съм убеден, че той би морализаторствал при всички случаи, но е казал тези думи, просто защото е забелязал, че хората проявяват интерес към творчеството на доста много морализатори от древността. Тук веднага се сещам за антологията, която наричаме Библия. Подобни качества носят и още редица произведения: „Лизистрата“ на Аристофан (448–380 г. пр. Хр.), Словото на Ейбрахам Линкълн (1809–1865) при встъпването му във втори президентски мандат, „Кандид“ на Волтер (1694–1778), „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад (1857–1924), „Теория на класата, която се забавлява“ от Торнстейн Веблен (1857–1929), „Антологията Спуун Ривър“ на Едгар Ли Мастърс (1869–1950), „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт (1667–1745), „Модерни времена“ на Чарли Чаплин (1889–1977) и прочие, и прочие. Следователно най-добрият съвет към всеки млад писател, който иска да стане безсмъртен, е „бъди морализатор“. Към който бих добавил и следното предупреждение: „Но пиши така, че да личи приятелското ти отношение към читателя и не бъди прекалено сериозен“. В тази връзка се сещам за „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес (1547–1616). И изобщо не ми идва наум за „Проповедите“ на Котон Матър (1663–1728).

Френският фашист (и лекар) Луи-Фердинанд Селин, за когото споменавам във „Връбница“, по всяка вероятност се е опитал да стигне до безсмъртието с помощта на умишлена и абсолютно недопустима неморалност. По време на един разговор за него със Сол Стайнбърг, аз изразих дълбокото си възмущение от факта, че талантлив, мъдър и интересен писател като Селин изпъстря творбите си (които биха могли да бъдат шедьоври) с яростни нападки срещу евреите и се надсмива, отбележете, над покъртителната съдба на Ани Франк. „Защо, защо, защо му е било необходимо да очерня невинния призрак на това момиче?“ — отчаяно стенех аз.

Стайнбърг опря костеливия си показалец в гърдите ми и отвърна: „Защото е искал да го запомниш ТИ!“

(Стайнбърг вероятно е най-интелигентния човек в Ню Йорк. И със сигурност най-меланхоличния. Живее далеч, далеч от Румъния, където се е родил през 1914 година. За него най-смешният виц на света е онзи, който дава определение за ирландски хомосексуалист: „човек, който обича жените повече от уискито“…)

Лично на мен изобщо не ми пука дали ще ме помнят след смъртта ми. (Един колега от научно-изследователския институт към „Дженерал Илектрик“, който беше женен за жена с името Джоузефин, веднъж каза: „Защо да си правя застраховка живот? След като умра, изобщо няма да ме интересува какво ще стане с Джоу… Няма да ми пука от нищо, защото ще съм мъртъв“.)

Аз съм дете на Голямата депресия (също като внуците си). По време на Голямата депресия да имаш работа беше истинско чудо. Ако някой успееше да си намери работа през 30-те години, той вдигаше голям купон. Някъде около полунощ се намираше някой гост, който да се заинтересува от характера на новата работа на щастливеца. Но работата си е работа. Толкова. За мен писането на книги си е работа като всяка друга. Когато лъскавите списания — моите дойни крави — бяха изтласкани от телевизията, аз се залових с писането на рекламни текстове, после продавах употребявани коли, после изобретих нова настолна игра с фигури, после преподавах в частни колежи на тъпи и богати деца и прочие, и прочие… Изобщо не съм си представял, че съм длъжен (на света или на себе си) да се върна към писането. Писането беше само една работа, която бях изгубил. А когато едно дете на Голямата депресия си изгуби работата, все едно че си е изгубило портмонето или ключа от входната врата. В такива случаи просто отиваш и си набавяш нов ключ или ново портмоне…

(Един духовит отговор от времето на Голямата депресия на въпроса каква работа си успял да си намериш: „Чистя птичи курешки от стенни часовници с кукувица“. И друг: „Във фабрика за кюлоти. Ще смъквам кюлоти за пет хиляди годишно“.)

Повечето хора на моята възраст и с моя социален статут вече са пенсионери. Затова ми се струват глупави твърденията на цял куп критици, че вече не съм онзи обещаващ писател, който съм бил някога. Ако тези хора ме смятат за разочарование, нека си спомнят какво направи времето с хора като Моцарт, Шекспир и Хемингуей.

Колкото повече остаряваше баща ми (а той почина на седемдесет и две), толкова по-изкуфял ставаше. Хората му прощаваха, мисля, че трябва да прощават и на мен. (И аз като него никога не съм мислил злото на никого.) Към края на живота си татко започна да ме нарича Бозо. Това беше името на фокс-териера, който имах като момче. (Всъщност Бозо изобщо не беше мое куче, а на брат ми Бърнард.) Татко се извиняваше, че ме нарича Бозо, а десетина минути по-късно отново го правеше…

През последните три дни от живота си (на които не съм присъствал), той непрекъснато ровел из чекмеджетата за някакъв документ. Явно този документ е бил важен за него, но той не споменал пред никого за какво става въпрос. Така и не го открил. (А също и ние, макар да не знаехме за какво става въпрос.)

(Никога няма да забравя последните думи на актьора Джон Баримор — такива, каквито ги представя Джийн Фаулър в „Лека нощ, мили принце“. Ето ги: „Аз съм незаконният син на Бъфало Бил“.)