Йерусалимска загадка

18

На следващата сутрин взехме такси до „Виа Долороса“. Ако си представите Стария град на Йерусалим като един грубо начертан квадрат, изпълнен с лабиринт от тесни улички, тогава възвишението на Храмовия хълм със златния Купол на Скалата, плаващ над него, се намира в долния десен ъгъл. А „Виа Долороса“ се простира отдясно наляво почти през средата, което ще рече от изток на запад, точно над Храмовия хълм. Казвам „почти“ преднамерено, защото има една чупка в пътя, при която линията му леко се измества…

„Виа Долороса“ завършва в църквата „Възкресение Христово“ — почитаното място, където Христос е бил разпнат на кръста и където се намира гробницата му. Църквата на Божи гроб е била основана от Елена, майката на Константин Велики, през 326 г. сл. Хр., след като синът й става първият християнски римски император. Като по чудо, тя намира и кръста, на който е бил разпнат Христос, въпреки тоталното унищожение на Йерусалим под командването на император Тит през 70 г. сл. Хр.

Маршрутът на „Виа Долороса“ е бил почитан по римско време, преди градът да бъде завзет от исляма през април 637 година. По-късно францисканците запазили живи християнските ритуали, доколкото било възможно. Те установили много от ритуалите, свързани с изминаването на пътя до ден-днешен. Въпреки това все още се срещат някои погрешни тълкувания на маршрута. Така например една арка от по-малкия форум на Адриан, построена през втори век, все още се смята от много поклонници за мястото, където Пилат е предал Христос на тълпата.

Митове, вяра и кървава история се преплитаха в Йерусалим…

Таксито ни остави на портата Яфа. Повървяхме през Стария град към параклиса на Богородица. Уличките, застлани с каменни плочи, бяха тесни и претрупани от магазинчета за сувенири и малки кафенета. Първата улица се спускаше надолу по малки стъпала. Арки и брезентови тенти засенчваха ранното сутрешно слънце. В началото на „Виа Долороса“ минахме покрай група християнски поклонници, които следваха стъпките на висок източноевропеец с кръст върху раменете си.

Нагъсто разположените магазини продаваха дървени кръстове, икони, статуи на Дева Мария, броеници, библии, грънци, очила, тениски, чаши и още стотици сувенири. Пред някои имаше изложени персийски и турски килими. Пред повечето стояха дървени маси.

Часът беше 10.30 и улицата беше оживена. Виждаха се монаси в дълги одежди, предимно кафяви или черни, араби с шапки, жени с покрити глави и туристи с фотоапарати. А на главните кръстовища, където пренаселените и тесни улички се пресичаха едни с други, бдяха израелски войници с оръжия и зорки погледи, насочени към всички нас.

Най-накрая намерихме параклиса. Едва не го пропуснахме. При входа на една уличка точно срещу него се бе насъбрала навалица, която привлече вниманието ми. Тук „Виа Долороса“ беше по-широка, може би шест метра от единия до другия бордюр, а входът към параклиса се помещаваше между две високи каменни сгради в характерния мамелюкски стил, отличаващ се със слоеве редуващи се светли и тъмни камъни.

Тълпата на отсрещната улица бе съставена предимно от араби, гологлави или с куфии, разпуснати над раменете им. Имаше и екип, който заснемаше всичко.

Приближих се до оператора.

— Какво става? — поинтересувах се.

Той ме погледна, изплю се на земята и се върна към работата си.

Ние отидохме отсреща до параклиса. Дървената му врата бе стара и сива и изглеждаше като да е от времето на кръстоносците. Беше затворена, а над нея висеше гравирана табела с надпис на гръцки. На друга табела от полиран месинг просто пишеше: Параклис на Богородица.

Тук ли спираше нашият лов на духове? Огледах се. Зад тълпата различих групичка полицаи със сини ризи. Те блокираха входа към уличката.

— Искаш ли кафе? Ей там има едно заведение — предложих. Посочих към старомодно изглеждащо кафене в обратната посока на тази, от която бяхме дошли. Над входа му имаше червена пластмасова табела, а менюто бе залепено на стъклената витрина.

След няколко минути отпивахме гъсто черно кафе в един тих ъгъл на заведението. Не успяхме да заемем маса близо до прозореца, тъй като вътре беше пълно с туристи, които разглеждаха карти, и местни клиенти, надвесени над чай в стъклени чаши или млечни напитки.

— Има полицейски участък близо до портата Яфа — отбеляза Изабел. — В някаква сграда, наречена Кишле. Може да ги питаме дали знаят нещо за Сюзън Хънтър. Мисля, че доникъде няма да стигнем, като се мотаем безцелно наоколо. — Гласът й звучеше притеснено.

— Не се шляем, а разглеждаме забележителности.

— Какво мислиш, че ще намерим тук? Кайзер е мъртъв. Вероятно само е говорел за това място.

— Тогава за какво са се струпали всички тези хора?

Тя погледна навън, после сведе очи към менюто.

В кафенето бе влязла монахиня в черни одежди. Вероятно беше над осемдесетгодишна. Кожата й бе набръчкана, прозираща, като корица на книга, която щеше да се разпадне всеки момент. Около очите й личаха сини вени. Одеждата й беше от груба избеляла вълна, беше прегърбена.

Дочух я да си поръчва чай. Говореше с изтънчен английски акцент. Станах и се приближих до нея.

— Извинете, че ви безпокоя — рекох. — Нямаше как да не ви чуя — усмихнах се. — Говорите английски, нали?

Тя ме изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше каква глупост още може да излезе от устата ми.

Вдигнах ръце, за да я успокоя.

— Не се тревожете. Нищо не искам от вас. — Поколебах се нарочно, след което продължих: — Е, поне нищо материално.

Тя присви очи. Предположих, че се колебае дали съм един от онези, които с пристигането си в града се разболяват от йерусалимския синдром, въобразявайки си, че са Месията и че притежават силата да променят света.

— Просто се чудех за какво са се събрали всички онези хора отвън. Знаете ли?

Монахинята пое тежко дъх и ноздрите й се свиха.

— Младежо, не съм ви осведомителна агенция. — Тя погледна към земята, сякаш за да избегне по-нататъшни въпроси. Един сервитьор постави пред нея картонена чаша с капак.

— Моля ви — настоях. — Нужна ми е малко помощ.

— Предполагам, че сте журналист — каза тя.

Отворих уста да отрека, но размислих.

— Сигурно искате да разберете нещо за призрака, който местните наричат джин. Вкупом твърдят, че е бил освободен на тези разкопки. — Тя подсмръкна отново и се вгледа пронизващо в очите ми, сякаш знаеше какво ми минава през ума, дори и да не го мислех. — Е, не мога да ви разкажа нищо за тези суеверия.

Жената сграбчи чая с кокалестата си ръка и погледна над рамото ми, все едно търсеше да види някого зад мен.

— Горкият мъж беше намерен близо до това място… — Тя се наведе към мен. — Бил изгорял до смърт. Всички смятат, че е било работа на този джин… — добави и погледна навън през прозореца. — Надявам се — прекръсти се тя, — че няма да хукнете да пишете за зли духове на „Виа Долороса“, защото такива няма. Всичко е суеверие.

Поклатих глава.

— Определено няма да го направя.

— Надявам се, Бог да ви благослови. Положението тук и без това е достатъчно непредсказуемо… Нямаме нужда от истории за зли духове.

Монахинята сложи ръка на устата си, сякаш бе казала твърде много. После отново се прекръсти.

— Бог да е с вас. — Тя се извърна настрана. Видях на тила й да проблясва златно кръстче. Беше обикновено, тежко на вид.

Като се върнах на масата, Изабел прошепна в ухото ми:

— Дано не си я притеснил.

— Само разбрах, че там текат разкопки. — Посочих към тълпата. — И че според мълвата някакъв джин е бил изровен или обезпокоен, или нещо такова. Смятат, че това има общо със смъртта на Макс.

— Какво, по дяволите, означава джин17?

— Това е дух, призрак… Ако вярваш на такива неща.

— Мислиш, че Кайзер е работел там?

— Може би.

— Какви са тези разкопки?

Вдигнах рамене.

— Да поразпитаме дискретно наоколо, да видим дали някой знае.

Идеята изглеждаше много проста, но ни трябваха два часа, докато проумеем, че няма да получим никакви отговори. Не научихме абсолютно нищо, и най-оскъдната мълва дори. Четирима продавачи ни помолиха да напуснем магазините им с варираща степен на настоятелност, след като ги попитах за разкопките срещу параклиса на Богородица.

Единствената полезна информация ни даде един полицай. След като му показах картата си, той ме уведоми, че ако искам да науча нещо за обекта, трябва да пусна молба чрез някой израелски университет.

След като се разделихме с него, отидохме в един фреш бар наблизо.

— Да се обадим на Шимон Маркус — предложих. Изабел отпи от своя фреш портокал. Тя гледаше навън през прозореца. „Виа Долороса“ беше почти непроходима.

Малката групичка от по-рано сега се бе превърнала в многолюдна демонстрация с викове и скандирания, а млади войници в зелени униформи и строги полицаи в синьо наблюдаваха всичко.

Обадих се по телефона на Шимон. Получих свободен сигнал чак на третия опит.

Той не звучеше доволен, когато вдигна.

— Разговаряхте ли с полицаите във фоайето на излизане от хотела? — попита ме още преди да тръгна да му обяснявам защо се обаждам.

— Попитаха ни къде сме били. Трябваше да им кажа.

— Половината от хората, които се очакваше да дойдат вчера, не се появиха, господин Раян. По-късно разбрах, че някои от тях са били върнати от охраната във фоайето. Някой е правил глупави изявления за работата ни.

— Не съм бил аз. Нищо не съм казвал… — Замълчах. — Имаме нужда от малко помощ, Шимон, моля те. — Настъпи няколкосекундна тишина.

— Каква помощ? — Не звучеше ентусиазиран.

— Опитваме се да разберем нещо за разкопките, на които е работел Кайзер. Обаче не получаваме грам съдействие… Виж, Изабел иска да говори с теб — казах, след като видях, че тя ми правеше знаци да й дам телефона.

Тя поговори с него няколко минути. От чутото ми се стори, че се разбират добре. Прекалено добре.

— Наистина, много мило, че ни предлагаш да се срещнем — призна тя след известно време, през което само слушаше.

— Намираме се в един фреш бар на „Виа Долороса“ близо до параклиса на Богородица. Смятаме, че Кайзер е работел тук. Знаеш ли мястото?

Той каза нещо. Тя пак му благодари.

— Малко попрекали — отбелязах, когато разговорът свърши.

— Искаш ли помощта му или не?

— Да, обаче моментално го отсвирвам, ако те покани на среща — махнах ядосано с ръка.

— Бих казала, че целта му е друга.

Замислих се над думите й.

— Смяташ, че иска да работи с института ли?

— А ти не би ли пожелал? Вашият институт е водещ в света по академични проучвания в множество области. Поне така се твърди в уебсайта ви. Лъжа ли е?

— Влизала си в уебсайта ни, така ли?

— Само да се уверя, че не си някой самозванец.

— Много смешно.

Но тя бе права. Вероятно Шимон ни беше проверил, след като напуснахме хотела, затова не ми затвори телефона, въпреки че ми беше ядосан.

Поръчах си още един сок. Наблюдавахме хората около нас. На една съседна маса имаше групичка американци с бръснати глави. Изглеждаха така, сякаш се молеха. Бяха със затворени очи, а единият шепнеше нещо, което не можех да доловя. Придружаваше ги някакъв тип с дълга брада, с вид на пророк от Стария завет. Той четеше от тежка книга със златни ръбове и мърмореше под носа си.

— Думата „джин“ произлиза от арабския корен, който означава „крия“ — обясни Шимон един час по-късно, след като пристигна и му разказах какво сме научили до момента.

— Интересна дума — отбеляза Изабел.

— Интересното е, че все още има хора, които вярват в подобни неща — намесих се.

Шимон наклони глава на една страна и ме погледна с най-доброто си снизходително изражение.

— Но смъртта на Макс беше нещо зло, нали? Значи злото не е мъртво, Шон. А и другите думи със същия корен като „джин“ са не по-малко интересни. Това са „мажнун“ — луд, и „жанин“ — зародиш.

— Ще ни обясниш ли какви по-точно са онези разкопки там? — попита Изабел, отправяйки му една от най-дружелюбните си усмивки. Аз я сритах под масата и усмивката й стана още по-топла.

— Мога да сторя много повече — отвърна той. Гърдите му се издуха, докато говореше. — Поразпитах, след като ми споменахте, че Кайзер вероятно е работел тук. Един от колегите ми археолози е участвал при започването на тези разкопки. Той ми разказа за всичко, което твърдят, че са намерили.

Шимон замълча и също се усмихна.

— Но най-хубавото е, че ако това е обектът, за който дадох препоръки на Макс, то с готовност ще ме пуснат да огледам. Имам пълно основание да разгледам обекта след случилото се с него.

— Защо направо не отидем там? — Понечих да стана.

— Не искаш ли да узнаеш какво разбрах за разкопките? — подхвърли Шимон.

Пак се отпуснах на стола.

— Казвай.

Той първо се огледа, все едно имаше да съобщи нещо важно.

— Първо трябва да ви предупредя, както ме предупреди колегата ми… — Сигурно бе видял изражението ми, тъй като добави: — Трябва да приемаме скептично всички щури твърдения за местата в този град. Силно ви съветвам да го направите. — Той отсече въздуха с ръка, наблягайки на думите силно ви съветвам.

— И какви са тези щури твърдения за разкопките? — поиска да узнае Изабел.

— Моят приятел ми довери, че са открили основите на римска вила от първи век.

— Това ли е? — възкликнах.

— Не, не само… — Той погледна през рамо. Американците все още се молеха. Шимон премести напред пластмасовия си стол, снижи гласа си. — Открили са някаква находка, свързана с Пилат Понтийски — рече и повдигна вежди.

— Имаш предвид същия, който осъдил Исус Христос на смърт? — Изабел гледаше учудено. Беше добра актриса.

— Да, да.

— Мислех, че няма доказателства дори, че е съществувал — обадих се аз.

— Не е вярно — поклати глава Изабел. — Преди години откриха надпис за Пилат в Кесария18.

Шимон й се усмихна.

— И какво са открили тук?

— Нещо удивително — отвърна той. — Няма да повярвате…