Йерусалимска загадка

2

Намалих радиото. „Хор на поробените евреи“ на Верди беше към края си.

— Според този уебсайт Абингдън е най-старият град във Великобритания, който е все още населен… — Вдигнах очи. Проливният дъжд биеше странично в колата. — Твърди се, че в него са живеели хора още преди 6000 години. Това ще рече, че в общината списъкът с кметовете ще е доста дълъг.

Отивахме на сватба в провинцията и ми бе трудно да чета, докато Изабел шофираше. Не само заради дъждовната февруарска сутрин, а и защото пътят, по който се движехме, А415 от Дорчестър, в момента лъкатушеше и се виеше под високите корони на дърветата.

— През 1804 година Уилям Завоевателя е празнувал тук Великден. — Погледнах към Изабел.

Все така съсредоточена в пътя, тя попита:

— Търсим църквата „Света Елена“, нали?

— Да — отвърнах.

— Това е бил първият манастир, основан в Англия — поясни Изабел. — По-стар е даже от Гластънбъри. Самото посещение на мястото ти осигурява четири години по-малко в чистилището. Звучи като добра сделка, нали?

— Църквата все още измисля какви ли не схеми, за да привлича последователи. Лизи спомена ли ти, че е трябвало да ходят на курс по подготовка, преди да уредят венчавката в тази църква? — попитах.

— Тя не ми споделя такива неща. — Изабел подсмръкна. Почти недоловимо, но изражението й беше красноречиво.

Не отвърнах. Нямах намерение да задълбавам в темата. Лизи работеше в Института за приложни изследвания в Оксфорд в съседния на моя кабинет. Отношенията ни винаги са били приятелски и никога не стигнаха по-далеч. Бъдещият й съпруг, Алекс Уинсли, от години я следваше по петите като кутре.

— В продължение на три седмици всяка сряда вечер са разговаряли за връзката си — рекох. — Какъв кошмар! Какво толкова са му обсъждали?

— Някои двойки нямат проблеми с комуникацията. На мен идеята ми се струва добра. — Изабел не отклони поглед от трафика, но забелязах как леко надигна вежди.

— Предполагам, че е бременна — заявих. — Иначе защо ще се женят през февруари?

— Има много причини, заради които хората се женят през зимата, освен бременността. С радост бих се съгласила да съм на тяхно място.

Радиото в колата забръмча, докато минавахме под електрическите жици, опънати между гигантски стълбове.

— Следват новините в единадесет по „Радио Едно“… — обяви говорителят.

Увеличих звука, надявайки се да чуя прогнозата за времето и да отложа този разговор. Да говоря за чувствата си, особено след смъртта на бившата си съпруга, не бе силната ми страна.

Бръмченето се усили и заглуши няколко секунди от следващото изречение.

— … силно обгореното тяло, намерено в Стария град на Йерусалим рано тази сутрин, е на американския археолог Макс Кайзер, по данни на местни източници. За смъртта му са отговорни ислямски екстремисти. В други вести…

Изабел намали скоростта рязко. Една кола, която се движеше опасно близко зад нас, наду клаксона.

— Кайзер е мъртъв… — прошепна тя.

После сграбчи волана и натисна газта.

Усетих онова странно чувство, което обзема човек, щом чуе, че е починал негов познат: сякаш всичките ти сетива се изострят при мисълта какъв късмет имаш, че си жив.

Не познавахме добре Макс Кайзер — бяхме го виждали веднъж в Истанбул, когато той ни помогна да се измъкнем от морето посред нощ и ни позволи да се изсушим в яхтата му. Той съвсем публично бе предявил правата си над един ръкопис, който ние бяхме открили в Истанбул, така че никога не би могъл да получи гласа ми за личност на годината. Ала все пак не заслужаваше подобна смърт.

— Горкият негодник — казах.

— Чак не мога да повярвам — тежко въздъхна Изабел.

— Смяташ ли, че е казал истината на Сюзън Хънтър?

Изабел повдигна рамене. Изглеждаше бледа.

— Сюзън не би се вързала на глупостите му — отвърна. Погледна към мен. — Съобщиха, че е изгорял жив ли?

— Да, точно така…

Тя замълча.

Доктор Сюзън Хънтър беше археоложка от Кеймбридж, която изготвяше доклад, предназначен за турското правителство. Докладът беше за древния ръкопис, който бяхме намерили в един тунел дълбоко под Истанбул. Такава бе спогодбата, установена скоро след като попаднахме на безценната находка.

Доктор Хънтър беше водещ световен експерт по ранновизантийски ръкописи. Надеждността й вероятно бе осигурила съгласието на турските археологически власти ръкописът да бъде изследван в Англия.

— Прочетох книгата й за византийските суеверия. Излиза, че те са вярвали в някои напълно откачени неща — сподели Изабел. Поклати глава, все едно опита да се отърси от мислите си.

— Тази буря като че ли се разраства — отбелязах аз. И се наведох да погледна през прозореца в силното си желание да пропъдя спомена за смъртта на Кайзер от съзнанието си.

Към края на сватбеното тържество вече бяхме преживели най-доброто, което Абингдън имаше да ни предложи. Валя през по-голямата част от следобеда, но булката и младоженецът успяха да си направят сватбените снимки на хотелския частен кей на река Темза. Забравили разногласията си за връзката ни, ние се насладихме на празненството и най-вече на музикалната банда от Уиндзор, съставена изцяло от момичета, които всички явно бяха приятелки на Лизи. Не спряхме да танцуваме и благодарение на отказа на Изабел да пие, успяхме да се върнем с колата в Лондон късно същата вечер.

По пътя проверих електронната си поща и прегледах новинарските сайтове в интернет, за да видя дали се споменаваше нещо за кончината на Макс Кайзер. Нямаше нито дума. След като с Изабел изчерпахме темата за смъртта му, аз отново прочетох последния имейл, който бях получил от доктор Хънтър по-рано тази седмица. В него тя твърдеше, че все още няма определена дата за предаването на окончателния й доклад. В отговора си й бях благодарил, че ме държи в течение, и я помолих да ме уведоми веднага щом докладът е налице. Тя още не ми беше отговорила.

Бяха изминали шест месеца от завръщането ни от Истанбул. Очаквах доктор Хънтър да обещае, че докладът й ще е готов поне след година, ала тя и това не бе направила. Всички ние негодувахме срещу института, защото академиците непрекъснато настояваха, че им е необходимо много време, за да вършат нещата. И непрестанно се шегувахме по този повод.

— Шон, мислиш ли, че смъртта на Кайзер ще се отрази на доклада й? — попита загрижено Изабел.

Повдигнах рамене:

— Нямам представа…

След като се върнахме у дома, написах имейл до доктор Хънтър, в който я питах дали е чула за смъртта на Кайзер. Също така исках да съм наясно доколко й е съдействал. Вероятно прекалих мъничко, завирайки си носа, където не ми е работа, но не успях да се въздържа.

Трябваше да разбера дали тя има представа доколко е важен за нас докладът й. Той беше от първостепенно значение. В Истанбул бяха убили Алек, мой приятел и колега от института, който бе отишъл в Турция преди мен. Ръкописът, който намерихме, представляваше единственото смислено нещо, произлязло от смъртта му. Все едно той бе дал живота си за него. Трябваше да знам за какво става въпрос в древната находка, какво ще ни разкрие преводът на доктор Хънтър.

Заради доклада шефът ми, доктор Бересфорд-Елис, бе отложил събранието, на което трябваше да обсъдим последния ни проект и събитията от Истанбул. Сега работата ми бе изцяло обвързана с този случай. Това беше моя грешка.

Но знаех, че правилното решение е да не се отказвам.

След разследването ни на случая с Алек бяхме предотвратили заговор за заразяване със смъртоносна чума на хиляди мюсюлмански демонстранти в Лондон. Но някои от хората, които стояха зад този заговор, се бяха измъкнали…

И този факт ме безпокоеше. Приятелят ми Алек беше загинал заради тях. А и ние с Изабел едва оживяхме. Но тези, които се бяха разровили под Истанбул в търсене на смъртоносния вирус, несъмнено разполагаха със значителни ресурси, а и причините да си създадат всички тези неприятности все още бяха неясни.

Най-хубавото, произлязло на фона на всичко останало, беше, че между нас с Изабел нещата се развиваха много добре. Тя бе получила разрешение за ранно пенсиониране от Британското външно министерство. Искаше да остави стария живот зад гърба си. Не ми сподели всички подробности, но ми каза достатъчно, за да разбера защо пожела да се махне.

През остатъка от уикенда не се случиха никакви събития. Но в понеделник сутрин ме очакваше поредният шок. Преглеждах новинарския сайт на Би Би Си, преди да тръгна за Оксфорд на съвещание в института, когато попаднах на статия за пожар в Кеймбридж с един загинал. В статията не се споменаваше името на жертвата, но пожарът бе пламнал на място, наречено „Елиът Уей“ — факт, от който косата ми настръхна…

Сетих се за един мой разговор с доктор Хънтър, в който тя бе споменала, че иска да се премести от дома си в „Елиът Уей“, понеже той вече бил твърде голям за нуждите й.

Трябваше да е съвпадение. Дали не ставах параноик?

Може би личният ми лекар беше прав — щеше да отнеме дълго време, докато се върна към нормалния си живот. Той беше нещо като дзен учител на здравия разум. Бях отишъл при него по настояване на Изабел. Продължаващото седмици наред безсъние бе от онези проблеми, които обикновено се опитвах да разреша сам. Като един истински мъж си мислех, че трябва да съм способен да преодолея всичко, дори самия себе си.

Проверих електронната си поща.

Успокоих се, щом видях съобщението от доктор Хънтър. Веднага го отворих.

Беше изпратено в неделя следобед.

Поколебах се дали да отговоря, да я питам какво би могло да е толкова важно, но реших да пропусна. И бездруго скоро щях да разбера. А и трябваше да тренирам търпението си.

През целия ден в петък не се отделих от мобилния си телефон, въпреки упреците на Изабел, че се побърквам. Дори го бях оставил на вибрация по време на едно съвещание на ръководството. На тези съвещания от една година насам се обсъждаха основно финансови проблеми и заплатите на всички ни бяха орязани. Под въпрос беше не оцеляването ни, а това, за което си харчехме парите. На два пъти подскачах от мястото си и напусках съвещанието при вибрирането на телефона си, ала и двата пъти се оказа, че съм получил рекламни съобщения на електронната си поща. Накрая с удоволствие си тръгнах за вкъщи и успокоих параноята си, прекарвайки приятна вечер с Изабел. След като хапнахме хубаво, тя се съжали над мен и ми предложи да потърсим информация за доктор Хънтър в интернет, за да видим на какво ще попаднем. Просто имах лошо предчувствие, което не можех да си избия от главата…

Щом тревожните резултати от търсенето се занизаха един след друг, Изабел изпусна чашата си с вино, която се строши в пода.

И чак тогава започнахме да схващаме смисъла на онова, което току-що бяхме прочели.