Йерусалимска загадка

45

В седем без една минута, всяка вечер през зимата, пазачът на църквата „Възкресение Христово“ в Йерусалим се изкачва по стълба, която е подпрял на лявото крило на портата.

Високо почитаната базилика, събирателен център за милиони поклонници през вековете, е най-спорното място на християнството. Първата църква тук, една от най-старите, е била построена от Константин Велики през 330 година след Христа.

Никоя друга християнска църква няма шест на брой, често спорещи помежду си християнски вероизповедания, които отговарят за ръководството й.

Пазачът е мюсюлманин, пряк потомък на мъжа, поел длъжността от самия Саладин през 1187 година, след повторното ислямско завладяване на Йерусалим.

Пазачът е запознат много добре със значимостта на задълженията си. Отдавна се вярва, че в църквата „Възкресение Христово“ се намира гробът на Исус, мястото на Голгота — хълмът, където той е бил разпнат, и параклисът, където се смята, че е погребан черепът на Адам.

Със стар железен ключ пазачът заключва главния вход на църквата. После сгъва дървената стълба, върху която е стоял, и я подава през един отвор в дясното крило на вратата на арменския клисар, който заедно с един католически и един гръцки клисар и други свещеници ще прекарат нощта в църквата. И ще се молят в очакване на отварянето й отново в четири часа на следващата сутрин. Клисарите са обучени да стоят будни, за да следят никой да не наруши правилата — системата за управление на църквата, основана от османците през 1853 година…

Тази нощ единствените хора в църквата бяха осмина свещеници — православни, католици и арменци — и един специално допуснат гост.

Привечер, когато извади ключа от долната ключалка, пазачът се замисли за странното нещо, което се бе случило само преди няколко часа. Специалният гост, който бе пристигнал с отец Рехан, се бе появил само няколко минути преди закриващата церемония. Той плануваше да прекара нощта в църквата в молитва и съзерцание, но изглеждаше прекалено неприветлив, за да извършва такова покаяние.

Пазачът поклати глава и пропъди страховете си. Беше виждал много неприветливи християни и доста странни нощни посетители на храма…

А писмото, което мъжът му бе представил, и телефонното потвърждение на неговата автентичност, заместваха всички проверки, които той бе длъжен официално да направи.

Пазачът беше забелязал и друго странно нещо — специалният гост носеше със себе си черна раница, която изглеждаше по-голяма и по-тежка, отколкото бе нормално за сам човек.

Но не бе направил нищо по въпроса.

На пазача бе позволено да поиска претърсване на всички посетители в свещеното място, но той никога не се бе наемал да претърсва специален гост. Споровете между монаси и свещеници по такива въпроси като преместването на стол или оставянето на отворена врата в църквата означаваха, че от него не се очаква да прилага правото си само за един гост, освен ако не го прилагаше за всички специални посетители от всички вероизповедания. Много пъти му минаваше през ума, че това самоналожено ограничение може един ден да се окаже ужасна грешка…

Когато вратите на храма вече бяха официално затворени, пазачът прекоси двора, изпълнен с християнски поклонници. И отправи една молитва към Аллах да не му позволи да допусне никаква грешка при охраната на църквата, докато е жив.

Вътре в храма, облян в жълтата светлина от слабите крушки в редицата от стъклени фенери, отец Рехан стоеше и слушаше четенето на вечерните молитви.

Напевният глас изпълваше въздуха.

Арап Анак опипа с дясната си ръка закопчалката на раницата си, която държеше пред себе си. Отвори я широко и бръкна вътре, без да поглежда надолу.

После отново се огледа. Освен него, в малкия страничен параклис имаше само четирима свещеници.

Той щракна превключвателя на заглушаващото устройство на мобилния си телефон. То щеше да наруши всички мобилни сигнали в диаметър от 250 метра.

След това отвори, само чрез допир, тънката метална кутия на версията MP5-NX на прочутия автоматичен пистолет с къса цев „Хеклер и Кох“, любим на спецчастите по света. Тази версия бе оборудвана с къс заглушител от въглеродно влакно, който той бе изпробвал само преди няколко дни. Оръжието му бе свършило отлична работа, както и се очакваше.

Изобретението беше най-доброто на пазара за заглушаване шума от кратки изстрели на автоматичен огън в затворени пространства.

Щом извади пистолета от раницата си, Арап Анак го завъртя, насочвайки го към слепоочието на отец Рехан. Дръпна спусъка и последва приглушен звук, гилзите изскочиха встрани, а ръката му подскочи от отката. Арап усети как го залива прилив на топлина.

Силата на живота и смъртта причинява пристрастяване, ако не се колебаеш да я използваш.

Следващият звук, освен тихото тупкане от специалните 9-милиметрови куршуми при врязването им в плътта и костите, бяха изненаданите възгласи на другите свещеници. Той изви пистолета дъгообразно и уби всеки от тях с по два експанзивни куршума с мек връх.

Хагската конвенция забраняваше употребата им, но това не означаваше, че те не можеха да бъдат намерени, ако човек знаеше къде да ги потърси.

Във всеки случай използването им беше най-подходящото в случая, според Арап. По-добре беше да убиеш човека веднага, с куршум, който се пръскаше и раздробяваше мозъка му, отколкото да ти се налага да го довършваш, позволявайки му да види наближаването на собствената си смърт.

Само един от свещениците успя да скочи и да побегне. Направи го по-скоро инстинктивно, благодарение на извънредното си чувство за самосъхранение. Тичаше, когато рухна за миг, сякаш се разпадна на части. Обучението на Арап Анак за работа с МР5 сега бе дало резултат.

Убийството на свещениците му отне само няколко секунди. Той знаеше, че виковете им скоро ще докарат гърците, а вероятно и другите свещеници, въпреки че те бяха по-далеч, отдадени на молитвена служба, но това нямаше значение.

Той беше способен да убива въоръжени хора, без да трепне, и едва ли някой щеше да успее да го спре с голи ръце.

Арап погледна надолу. Мраморният под на параклиса вече бе хлъзгав от кръвта. Адреналинът му скочи.

Ловът бе започнал…

Скоро той щеше да издири и последния свещеник, решил да се скрие. След това църквата щеше да е на негово разположение.

Някога бе имало тайна задна врата за „Възкресение Христово“ използвана от православните свещеници, но отдавна беше зазидана. Това стана заради протестите, дължащи се на страховете, че промъкващите се през нея православни монаси можеха да се опитат да извършат промени на сградата, за които другите вероизповедания не са дали съгласието си.

Подземният тунел от църквата отвеждаше до едно мазе на „Ел Канга“ — уличката зад църквата. Дебелата дървена порта на мазето, заключена по подобна причина, също нямаше как да осигури бягството на оцелелите свещеници. Отец Рехан държеше ключа за тази врата в джоба си.

Но тя щеше да осигури бягството на Арап Анак, когато му дойдеше времето.

Той задържа оръжието до тялото си, докато чакаше да пристигнат другите свещеници. Когато никой не дойде, той започна да троши изящните дърворезби наоколо. Шумът щеше да ги докара.

Носеше със себе си смес от запалим газ и етанол, която бе способна да разпали пожар и от мокра купчина дърва. Така нямаше да има проблеми да унищожи труповете на свещениците, картините, дърворезбите, гравираните украси по олтара и свещите, които щеше да струпа накуп.

Щом забеляза трепването на едно от телата, той се наведе, за да провери пулса му. Черепът на застреляния свещеник изглеждаше почти непокътнат, така че имаше вероятност мъжът да е оцелял. Арап Анак усети мириса на кръв. Винаги се изумяваше как е възможно да почувстваш този мирис така, сякаш е полепнал по устните ти.

Стресна го някакво трополене.

Сниши се, стисна оръжието, после скочи. Един гръцки свещеник в черни одежди пристъпваше към него, грабнал в ръце двуметров сребърен канделабър.

Нямаше значение.

Арап го застреля в лицето и мъжът рухна, след като в скулата му разцъфна огромна дупка. Червената кръв избликна оттам като фонтан. Това свидетелстваше за енергията на човешкото тяло. Както и за неговата крехкост.

Беше време да излови и останалите свещеници…

Първият, когото намери, се опитваше да избяга през главния вход, въпреки че вратата бе заключена от външната страна. Той я блъскаше яростно до мига, в който куршумът го покоси. Друг бе застанал до един прозорец на горния коридор и махаше с ръка, но там беше прекалено тъмно, за да го види някой отвън. Арап Анак се приближи до него. Искаше да усети удоволствието от превъзходството си, преди да дръпне спусъка.

Щом приключи, той издърпа телата до главния вход на църквата, пред стълбището, водещо горе до параклиса на Голгота. Наистина щеше да е подходящо труповете на тези свещеници да изгорят и да бъдат пожертвани на мястото с черепа30.

Когато бе готов, Арап извади от раницата си запечатан пластмасов плик с палестински шалове и няколко кабела, използвани от терористи самоубийци. Добави към тях и чифт пантофи, откраднати от известен палестински организатор на атентати.

По тези предмети щеше да има достатъчно ДНК, за да осъдят и папата.

Тъкмо това бе целта на предстоящия пожар. Само неоспорими доказателства, че палестинците са извършили това клане от религиозни подбуди, можеха да разбунят духовете в световен мащаб.

Той разположи предметите из църквата така, че да изглежда сякаш са били изхвърляни набързо. Един-два от тях щяха да бъдат погълнати от огъня, но останалите щяха да бъдат намерени като доказателства. Пожарът щеше да повреди някои от богатствата на храма, но едва ли щеше да го разруши напълно.

Остана му да изпълни още една задача, преди да разпръсне запалителната течност. Извади телефона от джоба си и го постави върху издълбания каменен олтар до стълбите към Голгота. После бръкна в раницата си и изключи заглушителя. След секунди чу звънене на телефони от телата на мъртвите свещеници.

Той вдигна телефона си и се обади на един от главатарите на „Хамас“. Беше се сдобил с номера му след доста усилия. Ала за да уреди още една неоспорима връзка с палестинците, трябваше да задържи обаждането отворено за няколко секунди. Този път щеше да говори бавно, за да бъде разбран.

Скоро щеше да бъде ясно кой е виновникът за атентата…