Йерусалимска загадка

46

Звукът от звънящ телефон наруши тишината в рейндж роувъра. За момент помислих, че звъни моят телефон. После си спомних, че мелодията ми е различна.

Зина, която бе до мен на задната седалка, извади телефона от джоба си. Каза „ало“ и се заслуша. След няколко секунди затвори.

— Кой беше? — попита Марк, като се обърна към нея.

— Един мъж — отвърна неопределено тя.

— Винаги има няколко, които тичат след теб, нали? — изкоментира Марк.

Вгледах се навън в мрака. Тъмнината подхождаше на настроението ми.

— Тук не е валяло така от двадесет години — отбеляза Марк.

Не давах за това пукната пара. Не ме интересуваше нищо, освен намирането на Изабел. И се чудех защо всъщност се връщаме в Йерусалим. Според получените сведения, телефонът, който бе проследен и ни отведе до онази къща, наистина бе засечен от църквата на Божи гроб, но това означаваше само, че някой е преминал близо до мястото и е включил телефона.

Беше напълно възможно да ни пращат за зелен хайвер. Ако бе така, дали трябваше да се върна до онова имение, да разпитам и да огледам наоколо? Някой съсед можеше да знае кой е живял там.

— Направихме голяма грешка — заяви в този момент Зина. Тонът й бе спокоен, но забелязах как пръстите на ръката й потръпват.

— Каква грешка? — подразни се Марк.

— Тук действат сили, за които не знаем нищо. — Очите й се разшириха. Тя удари с юмрук челото си. Първо леко, но след секунди замахваше достатъчно силно, за да се нарани.

— Стига! — скочи Марк.

Аз се пресегнах и сграбчих ръката й, която беше силна, жилава. Имах късмет, че успях да я задържа. Зина се опита да се изплъзне от хватката ми.

— Спри, Зина — повтори Марк.

Изведнъж тя спря и се обърна към мен. Очите й бяха кървясали, погледът й блуждаеше, сякаш се беше натъпкала с някакви хапчета…

— Смяташ, че си губим времето — прочете мислите ми тя.

Каква телепатия. Само това ми трябваше.

Марк се разгневи. Шофьорът навлезе във вътрешната лента, сякаш се готвеше да спре. Трафикът бе натоварен. Шабат вече бе свършил.

— Не трябва да ходиш там — предупреди ме Зина, вторачена в мен.

— Къде да не ходя? — попитах.

— В църквата на Божи гроб. Не е безопасно за теб. — Тонът й ставаше по-настойчив с всяка дума. — Накарай го да ме чуе, Марк — добави тя и стисна рамото му.

Погледът му се прехвърли върху мен. Устата му бе полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.

— Не си прави труда — извиках. — Няма да те слушам — Ако Зина не искаше да ходя в църквата, значи трябваше да отида точно там…

След двадесет минути шофьорът ни остави при портата Яфа. Зина моментално изскочи навън и изчезна сред преминаваща група облечени в зелено израелски войници.

Марк просто я остави да си тръгне.

— Тя е свободна да прави каквото иска — обясни той. Погледът му бе тъжен. Не за първи път се зачудих дали двамата имат връзка.

— Да го направим — заявих.

В съзнанието ми се въртяха отвратителни представи за мазето в онази къща. Дали някой бе върнал Изабел обратно в Йерусалим, за да я убие, както бяха ликвидирали Кайзер? Тази мисъл ме изпълни с горчив гняв. Нямахме късмет да пристигнем до онази къща достатъчно бързо.

Ако някой бе наранил Изабел, нямаше да го понеса.

Вървяхме бързо. Стигнахме християнския квартал и свихме наляво в тясна улица, по която се редяха магазини с разнообразна стока за туристите. Продаваха килими, кръстове, икони, кожени изделия, антики със съмнителен произход, синьо стъкло от Хеброн, сребърни изработки, християнски икони и бижута.

Някои магазинчета бяха затворени, но пред повечето отвън стояха чернокосите им съдържатели с преценяващите си погледи на продавачи в края на неуспешен търговски ден.

Марк говореше по телефона. Чувах недоволството му.

— Само това ли имаме? — възкликна той невярващо.

Щом стигнахме до една по-малка уличка вдясно, той се обърна към мен:

— По-нагоре се извършва някаква акция на Израелските служби за сигурност. Дръж устата си затворена по всяко време. Аз ще отговарям на въпросите им, ще обясня защо сме тук. Освен ако не те попитам, не казвай нищо. Ясно ли е?

— Напълно — съгласих се аз.

Завихме наляво. Пред нас имаше малка врата във висока каменна стена. Зад нея се намираше дворът на църквата „Възкресение Христово“.

Вляво от нас над главите ни се извисяваше същинското здание на най-свещената църква в християнския свят. Тялото ми бе напрегнато, а мозъкът ми трескаво работеше. В съзнанието ми отново с пълна сила бяха нахлули образи на това, което може да се е случило на Изабел.

Притиснах ръка към челото си. И в този момент предложих собствения си живот на която и да е сила, която можеше да ме чува, само в замяна Изабел да бъде намерена жива и здрава.

Входът към двора бе запречен от съвременно изглеждаща зелена желязна врата. В нея имаше квадратна решетка, блокирана от стоманена пластина от другата страна. Марк почука. След секунда решетката се отвори. Във вратата имаше шпионка.

От другата страна на решетката се мяркаха израелски полицаи със сини униформи.

Марк извади пропуска си, а един полицай се наведе напред да го разгледа. После отвори портата. Мислех, че ще ни пуснат да влезем, но вместо това двама едри монаси с кафяви роби, превързани през кръста с бяло въже, и бледи физиономии излязоха забързано.

— Какво става? — обърнах се към тях. Бях застанал на пътя им.

По-високият, сигурно надвишаваше метър и осемдесет, ми отговори с мек тон:

— Нищо не знаем. Мир вам. Моля да ни пуснете да минем.

Отдръпнах се назад да им направя път и те изчезнаха.

— Изглеждаха разтревожени — отбеляза Марк.

— Може ли да влезем? — подвикнах на израелския полицай, който тъкмо затваряше портата.

— Спрете! — обади се женски глас.

Обърнах се. Беше Зина. Тя стоеше зад нас и ме гледаше втренчено.

— Там има зло — добави тя.

— Това е най-святото място в християнския свят — гневно й възрази Марк.

Обърна се пак към вратата. Решетката все още бе отворена.

— Моля, извикайте началника си.

Полицаят поклати глава.

Кипнах от ярост и се намесих:

— Какво става, по дяволите? Защо не разбирате? Този човек е от Британското посолство!

Полицаят ме гледаше в очите. Погледите ни се срещнаха. Стояхме така няколко секунди. Тогава той отстъпи крачка назад и се обърна към един по-възрастен служител, който бе с посребрена коса и приличаше на командир. Мъжът се приближи към портата.

— Аз съм от Британското посолство в Кайро — заяви Марк.

— Църквата е затворена — съобщи по-възрастният полицай на английски с американски акцент.

Марк вдигна пропуска си към железните решетки. По-младият полицай се бе отдръпнал крачка назад. Ръката му се допираше върху черен автоматичен пистолет, който можеше да покоси всички ни за секунди.

По-старшият служител се приближи напред, погледна документа и поклати глава.

Марк прибра картата, извади друга.

— Имам разрешително от „Мосад“ — опита да ги убеди той. — Тази карта съдържа кодовото ми име. Проверете го. Обадете се в управлението си.

По-възрастният полицай погледна отблизо картата, отдалечи се. Взе една малка радиостанция от друг войник и каза нещо в нея. После я сложи до ухото си и се заслуша.

След още една минута се върна и подвикна нещо на по-младия полицай.

След секунди всички бяхме допуснати в двора. Ярки лампи върху алуминиев триножник го осветяваха така, сякаш беше ден.

Група свещеници и монаси от различни вероизповедания се бяха скупчили отпред. Пред тях, вляво от нас, имаше стълби, спускащи се към основната, покрита с каменни плочи площ пред църквата.

Някои от свещениците носеха православни калимавки и големи златни кръстове на гърдите си. Двама други бяха с гъсти бради и странно изглеждащи заострени качулки. Лицата им почти не се виждаха. Един стар монах с посивяла коса носеше тъмнокафява роба.

— Ще разбера какво става — каза Зина.

— Как ще го направи, по дяволите? Защо тя изобщо е тук? — попитах Марк, докато я гледах да се запътва към групата свещеници.

— Зина може да е много полезна. Отраснала е в един етиопски православен женски манастир. Вероятно ще им каже, че е игуменка или нещо такова. — Той ме погледна заговорнически и добави: — Всъщност мисля, че наистина е била игуменка за кратко, в Судан.

— А ти имаш ли разрешително от „Мосад“? — попитах.

Той вдигна рамене.

Зина дойде при нас.

— Нещо страшно става в църквата — съобщи тя. — Казах ви. — Тя впери очи в мен, стисна устни, сякаш бе ядосана, че бях отказал да повярвам на предупреждението й.

— Нямаме време за това — изтъкна Марк. — Какво друго ти обясниха?

Тя изгледа Марк, после и мен, с присвити очи.

— Казаха, че секретарят на гръцкия православен патриарх получава обаждане от него на всеки час, за да е информиран дали всичко е наред в църквата. Такава е процедурата, откакто преди няколко години вътре е станало някакво спречкване посред нощ. — Тя се наведе напред. — Тази нощ последните две обаждания не са се състояли. И никой вътре не отговаря на телефона си. — Лицето й изразяваше примирение, сякаш Зина знаеше, че предстоят много по-лоши вести.

— Защо просто не отворят вратата и не влязат? — зачудих се аз.

Махнах към двата портала с островърхи арки в римски стил в отсрещния ъгъл на двора. Единият имаше вид на отдавна зазидан. Другият представляваше дървена порта с две крила, която изглеждаше толкова стара, сякаш е от епохата на кръстоносците.

— Те нямат ли ключове? — махнах към групата свещеници.

— Не, нямат — отвърна Зина.

— Правилата за отварянето и затварянето на това място са установени в международно споразумение — обясни Марк.

Това въобще не ме интересуваше.

— Сигурен съм, че и друг път са нарушавали правилата.

— От 1853 година насам не са — изтъкна той. — Управлението на тази църква се поделя между шест християнски вероизповедания. И никое от тях няма ключове.

— Тази църква е центърът на света — допълни Зина. — Тук дори папата не нарушава правилата.

— А това какво е? — Посочих към прозорците от горното ниво на сградата. Имаше три големи прозореца с високи сводове в стената на църквата над порталите.

В прозорците се отразяваше трептяща светлина. Можеше да е от свещи вътре в църквата, а можеше и да е от пожар.

Или от някого, когото изгарят до смърт.

Няколко от свещениците се обърнаха и погледнаха нагоре към прозорците. Предположих, че ще настане внезапна суматоха, че те ще се втурнат към вратите да ги разбият, да отворят църквата, да разберат дали има някаква опасност, дали не изгарят някого вътре…

Но грешах.

Свещениците просто сведоха очи и се загледаха към монаха, който говореше пред тях. Или може би се молеше. Сведената му глава със сигурност създаваше такова впечатление. Щяха ли да чакат, докато пламъците почнеха да излизат от покрива?

Стоях като вкаменен. Не можех да повярвам на очите си…

Вдясно от арките на входа имаше стъпала, отвеждащи нагоре към куполовиден портал от пясъчник с едноетажна височина. Той изглеждаше блокиран, неизползваем. Структурата му се състоеше от тънки мраморни колони и множество ръбове.

Знаех какво да направя.

Веднъж, когато бях пиян, се бях покатерил по външната стена на една къща в Майда Вейл, когато с Айрийн бяхме в колежа. Тогава търсех нея. Можех да се претрепя, но преживяването ми бе вдъхнало глупавата вяра, че човек е способен да се катери по сгради, ако по тях има достатъчно ръбове. А тук определено имаше…

Трябваше само да достигна до онзи широк първи ръб. Тръгнах бавно напред. Нямаше нужда да привличам вниманието. Слязох по стълбите до главната част от двора.

Чух глас зад себе си. Марк вървеше след мен и говореше:

— Кръстоносците са построили по-голямата част от този комплекс през 1170 година, след като завзели Йерусалим. Първоначалната византийска църква е била два пъти по-голяма от тази. Била е унищожена от фатимидите през 1009 година, ако си спомням правилно. — Той млъкна за миг и ме попита леко заплашително: — Къде отиваш, Шон?

Не отговорих. Продължих да вървя. Когато достигнах стената от пясъчник на църквата, се изкачих по стръмните каменни стъпала до най-дясната от главните врати. Стъпих отгоре върху един ръб вляво, издаващ се от църковната стена.

Притиснах се към вдлъбнатината, пресегнах се към по-широкия ръб отгоре. Пясъчникът бе груб под пръстите ми. Миришеше на пръст. И на собствената ми пот.

— Полудя ли, мамка му? — ядоса се Марк.

Погледнах нагоре. Стената се извисяваше като скала.

Сърцето ми бясно биеше.

— Спри, спри!… — Викът проехтя толкова високо откъм двора, че накара пръстите ми да се изплъзнат от долната част на ръба, към който посягах.

Не се огледах. Знаех какво се случва. Набрах се отново, протегнах се колкото можах. Нямах много време. Пръстите ми дращеха по края на ръба.

Сърцето ми направо се опитваше да изскочи.

Нямаше да успея да достигна следващия ръб.

— Набери се с ръце! — чух гласа на Марк.

Усетих побутване по нозете. Той помъчи да ме повдигне. Щях да успея!

Зад мен се разнесоха викове, проехтя тропот от бягащи хора.

Отдолу долетя някакъв хриплив вик.

— Пази се! — Гласът на Марк бе настойчив.

Пронизително изпищя полицейска свирка, придружена от крясъци.

— Слизай долу, слизай! — повтаряха в хор гласове.

Подвикваха ми на различни езици, повечето от които не разбирах, но знаех, че означават едно и също.

Висях на една ръка, стиснал един по-горен ръб, полюшвайки се. Сетне сложих другата си ръка върху него, точно в ъгъла. Ако някой сега ме дръпнеше за краката, за секунда щях да се озова на земята. След което — не се и съмнявах — щяха да ме арестуват.

Но никой не ме дръпна и аз залюлях нозе, за да се притисна към една тънка каменна колона. Набрах се нагоре.

Под мен Марк вече беше окован в белезници, а Зина протестираше пред един полицай, който държеше ръката й. По-възрастното ченге гледаше към мен. Правеше ми знаци да сляза.

Не съм сигурен какво точно бе сторил Марк, но беше успял да ги възпре да ме издърпат обратно. Сега точно под мен застана един от православните гръцки свещеници с калимавките. Той се протягаше и подскачаше на място, опитвайки се да ме улови за краката. Бях сигурен, че искаше така да ме дръпне, че да се пребия на земята…

По-нагоре ръбът стана по-широк. Една избеляла от слънцето дървена стълба бе подпряна на прозореца, направен от матово стъкло на големи, скрепени с олово секции. Насочих се към него. Без да искам, докоснах дървената стълба, докато надничах през мръсното стъкло. Отдолу се разнесоха възгласи. Късата стълба се прекатури и падна сред свещениците и монасите. Проехтяха разгневени викове.

Протегнах се нагоре. Забелязах тесен процеп в желязната рамка на прозореца, по средата. Пъхнах пръстите си в него. Горната част на прозореца се отвори с шумно изскърцване. Виждах пламъци, които се отразиха в стъклото, когато то помръдна. Замириса ми на изгоряло…

Миризма на горяща плът.

— Спри! Ще стреляме! — долетя още един вик от двора.

За миг си помислих изумено: Толкова ли не разбираха, че църквата е в опасност?

Промуших се решително навътре през прозореца и скочих напосоки. Паднах върху тясна пътека, покрита с червени и бели плочки. Рамото ми се удари в пода, присви ме ужасна болка. Бързо се изправих на крака. Остра миризма на изгоряло изпълваше въздуха.

Дали Изабел вече бе мъртва?

Затворих прозореца. Виковете отвън отслабнаха. Надникнах през каменния балкон.

Гледах към прочутата ротонда на църквата „Възкресение Христово“. Тя се състоеше от две нива с каменни колонади под висок купол, украсен със златно слънце. Аз се намирах на горното ниво. Далеч долу се открояваше подът от каменни плочи, където бе главната част на църквата. По средата на пода имаше обрамчена с колони каменна едикула с купол отгоре, където, според вярванията на милиони, е лежало тялото на Исус след смъртта му.

Отвън проехтя отчетлив вик:

— Ако оскверниш това свещено място, душата ти е обречена!

Нямах време да осквернявам каквото и да било. Отдолу се издигаше стълб от черен дим. А по мраморните колони и дори по стените от пясъчник се отразяваха пламъци.

Трябваше да сляза там долу.

Нямах време да гадая кой е предизвикал този пожар. Не можех да изоставя Изабел, Минах бързо през балкона, открих една ниска врата в стената. Стълбите надолу бяха обгърнати в полумрак. Спусках се, долепен до стената, усещах край себе си лек полъх. Ужасната миризма на изгаряща плът ме давеше…

Рамото ми, което нараних при падането си, беше изтръпнало от болка. Неволно го престъргах в стената, издаваща се напред към стълбището. Сърцето ми биеше като полудяло. Стигнах вратата в дъното на стълбите. Тя бе открехната леко и през процепа струеше сноп светлина.

Надникнах вътре и забелязах гърба на някакъв много слаб мъж. Тесните му рамене бяха увиснали, имаше ясно изразени скули. Носеше черен костюм.

Мъжът гледаше към нещо до нозете си, но не можех да видя какво е.

Бутнах бавно вратата, опасявайки се да не изскърца. Но не се чу никакъв звук.

Направих крачка напред. Вратата тихо се прихлопна зад мен. Затаих дъх. Щеше ли той да се обърне? Продължих напред.

Стори ми се, че пристъпвам цяла вечност.

Мъжът все още не ме забелязваше…

Сега вече успях да видя откъде идва димът. Пред олтара от пожълтял мрамор имаше купчина от дрипи. Не, не бяха дрипи…_ Бяха струпани едно върху друго тела._ Лъскавият под от камък и мрамор и редицата от сребърни канделабри отразяваха пламъците, изригващи от купчината.

Как можеше телата да горят така? Тогава забелязах, че сред тях бяха нахвърляни парчета от изящни части от олтара. Издигащият се дим ги бе закрил. Чувах само пукането от огъня. Глъчката отвън беше заглушена от стените.

Миризмата беше задушаваща, заседна в гърлото ми.

Стиснах юмруци. Дали мъжът пред мен сам бе убил всички тези хора?

В главата ми се заформи светкавичен план…

Пристъпих напред, но стъпалото ми хлътна в някаква цепнатина на пода.

Мъжът чу стъпките ми и се завъртя с лице към мен в мига, в който някъде отгоре се разнесе звук от звънтящи камбани.

Очите ни се срещнаха.

И тогава видях оръжието в ръката му, което проблесна заплашително.

След това от дулото на пистолета му разцъфна искра като избухнал фойерверк…