Йерусалимска загадка

64

Шефът на местния клан пристигна след няколко минути в петнадесетгодишен кално кафяв мерцедес 220. Той бе огромен мъж, който носеше червена куфия и напрашен костюм. Когато излезе от колата си, доби подозрително изражение, но бързо го промени, щом видя доктор Хънтър да лежи наблизо. От дъжда я пазеше с якето си един от палестинците, който я бе носил дотук.

После помаха на шофьора си да обърне автомобила им.

— Имаме хубава болница във Витлеем — извика той, като дойде при нас. — Но пътят е блокиран заради наглата въздушна атака на ционистите. — Мъжът посочи към небето.

После сложи ръка на рамото на Изабел.

— Шофьорът ми ще ви закара до болницата в Йерусалим.

Той се обърна към мен:

— А вие ще ми разкажете всичко, което се е случило тук — сръчка ме с пръст в гърдите.

Фактът, че се държах за главата на мястото, където бях удрян многократно, явно не го вълнуваше.

— Отивам с тях — заявих.

Не исках да ме разделят и за момент от Изабел.

Двама палестинци, които стояха наблизо, вдигнаха пушките си веднага щом посочих към мъжа с червената куфия. Но той им махна да свалят оръжията си и пристъпи към мен, след което насочи пръста си към лицето ми.

— Шофьорът ми лесно може да премине през пунктовете с две ранени жени. А ти ще останеш да обясниш какво е ставало тук, в долината ни… Освен ако не смяташ, че всичките ти ранени приятели трябва да бъдат забавени, докато властите приключат с теб? — Той ме погледна въпросително.

Мъжете зад него бяха свалили оръжията си, но все още ги държаха в ръцете си.

Ако така Изабел и Сюзън щяха да стигнат по-бързо до болницата, трябваше да се съглася.

— Добре. Но ще те държа лично отговорен да бъдат закарани бързо — извиках гневно аз.

— Шон, ела при нас колкото се може по-скоро. — Изабел стисна ръката ми, сякаш не искаше да се отдели от мен.

Прегърнахме се, докато вкарваха Сюзън в колата. Това беше най-дългата прегръдка, която някога съм изпитвал. Прошепнах й тежката новина, че Марк е мъртъв. Тя ме стисна още по-силно, но не каза нищо. Прегръдката ни бе прекъсната от шофьора, който ме потупа по рамото.

— Трябва да тръгваме. Приятелката ви е ранена… — съобщи той с акцент, който прозвуча отчасти като френски. Лицето му имаше умоляващо изражение.

Пуснах Изабел от прегръдката си…

Щом колата се отдалечи в дъжда, моят приятел с червената куфия заяви:

— Покажи ми тази пещера.

Върнах се с него обратно до дупката. Сега вече имаше малко повече светлина и забелязах, че дупката се намира в кръгла вдлъбнатина и че около нея има камъни, достатъчно големи, за да се преместят върху отвора и да го запушат.

Посочих надолу, откъдето още се вдигаше прахоляк. Не исках повече да гледам. Той изръмжа, като надникна вътре.

— Този е мъжът, който уби хората ви — рекох.

— Тялото му ще трябва да бъде проверено от полицията — осведоми ме той. — Ако никой не прояви претенции към него, ще го хвърлим обратно тук и ще покрием дупката. Злите духове трябва да останат погребани. Тази долина е виждала много неща преди. — Той махна към стръмните планини около нас. — Хълмът ей там се нарича Равендже, а онзи дългият се казва Жалоус. — Посочи към назъбения хребет, който ни заобикаляше. — Тази долина е прокълната. Тук живеят зли духове. От онези, които убиват за удоволствие. Никой не идва тук, освен ако не му се налага.

— Онзи мъж убиваше хора, все едно ги принася в жертва — обясних.

Чудех се как е станал толкова жесток… Дали го правеше за отмъщение на света, който се бе отнесъл лошо с него, или просто тук се бе задействало някакво древно истинско зло?

— Ибрахим33 се опита да спре човешките жертвоприношения, когато пощади сина си — каза той. — Да се надяваме, че повече няма да има такива. — След това се обърна към хората си и заговори на арабски.

Дъждът бе спрял. Върнахме се обратно там, където бе паркирана колата на Ариел. Още един автомобил беше пристигнал. Беше една ръждивочервена мазда. Седнахме вътре, а през това време слънцето изгря. Той ме разпитва поне един час, след което се появиха други коли, включително една разнебитена на вид линейка и един джип с трима палестински полицаи в тъмносини униформи. Когато те пристигнаха, той излезе и тогава в колата седна един полицай, на когото трябваше да разкажа отново цялата история.

Щом приключих с разказите, ми се струваше, че главата ми всеки момент ще се пръсне. И по тялото ми се разнасяше пулсираща болка. Сякаш всяка става и всеки мускул се бяха напрегнали до пределната си точка, толкова много ме болеше навсякъде.

Казах им кой е бил Марк, кой е бил Ариел, защо сме били в долината. И му разказах какво бе сторил злият престъпник в Йерусалим, както и тук. Но те през повечето време разпитваха за ролята на Ариел и какво са направили израелските командоси.

Останах с впечатлението, че най-важното, което искаха да знаят, е дали израелците са убили някого.

Не можех да им помогна по този въпрос. По време на целия разпит спомените за случилото се през последните няколко часа изникваха непрекъснато в съзнанието ми. Виждах пълзящите скорпиони, гибелта на Ариел, опръсканото му яке с кръвта на Марк, А образите на пламъци и дим от огъня, в който за малко да бъда изпепелен, се въртяха като филм на ужаса пред очите ми…

На моменти думите ми бяха объркани, а отговорите ми ми звучаха нереално. Сякаш не бе възможно тези неща, които разказвах, да са се случили.

Заради болката усещах ръцете и краката си като чужди. В един момент, докато отговарях на друг въпрос, започнах да си мисля, че смъртта на Ариел и Марк е била по моя вина. Ако не бях дошъл тук, те все още щяха да са живи.

Но не аз ги бях убил.

Ако не бяхме дошли в Израел, планът на убиеца да обвини палестинците за опожаряването на църквата на Божи гроб можеше и да успее.

Най-накрая ми казаха, че съм свободен да си вървя. Ръкувах се с всички палестинци. После ме настаниха в разнебитената линейка. От начина, по който полицаите разговаряха с мен, предположих, че двамата мъже, които се бяха промъкнали след стрелбата и ни бяха издърпали от дупката, са им казали какво са видели. И са потвърдили, че съм действал при самозащита, че съм търсил Изабел, за да я спася…

Пътуването до израелския военен контролен пункт по пътя към Йерусалим несъмнено беше най-неприятното нещо в живота ми. Главата ми пулсираше от пареща болка. Медикът в линейката ми би инжекция, някакво болкоуспокояващо, което обаче не ми подейства. За щастие, израелците ни пуснаха да минем без много въпроси. Един войник погледна отзад и когато ме видя, ни махна да продължим. Докато затваряха задната врата на линейката, забелязах един палестинец със свалени панталони и вдигната риза, който показваше, че не носи колан с експлозиви.

Изабел се намираше в спешното отделение. Беше същата болница, където бях предната вечер, но целият персонал бе различен.

Веднага щом видях да се освобождава леглото до Изабел, поисках да ме преместят на него. Имахме възможност да поговорим.

Сюзън бе отведена за операция.

През следващите няколко минути благодарях на бог, че Изабел е жива. Цялото й тяло беше наранено, той я бе удрял, когато се бе съпротивлявала…

Изабел гледаше втренчено в пространството през голяма част от времето, но седеше изправена в леглото, макар да изглеждаше много отнесена. Сякаш мислите й витаеха някъде другаде. Започнах да говоря тихо, разказвайки й всичко, което бяхме направили, за да я открием, всичко, което се бе случило. След малко тя се обърна към мен и протегна ръката си.

Аз се надигнах от леглото и също протегнах моята. Пръстите ни се докоснаха. Почувствах топлината й.

— От нас излезе добър отбор — отбеляза тя и се усмихна, докато се гледахме в очите. — Вече се обадих във Външно министерство. Скоро ще пратят някого.

Но тя грешеше. Измина цял час, преди да пристигнат. Разказахме им подробно какво се бе случило.

Една сестра дойде да ме отведе за рентген, а когато се върнах, те ме чакаха. След двадесет минути, след като един лекар прегледа рентгеновата ми снимка и ми каза, че съм изкарал късмет и имам само контузии, по-възрастният мъж от служителите на Британското посолство ме попита дали бих свикал пресконференция в хотел „Цар Давид“ на следващия ден.

Съгласих се. Очевидно израелските медии и други западни журналисти обвиняваха палестинска терористична група за пожара, а също така и египтяните, че са осигурили материалите за осъществяването на нападението.

След като ни задържаха за една нощ в болницата за наблюдение, взехме такси до хотела. Много се учудих, че не поискаха да задържат Изабел за по-дълго. Но тя ясно им даде да се разбере, че ще напусне болницата възможно най-скоро. Беше отслабнала, имаше синини и ожулвания и лекарят я бе предупредил, че психологическите ефекти от отвличането й ще траят доста по-дълго от физическите, но нищо от това не изглеждаше да я тревожи. Накрая я посъветваха да отиде на преглед при терапевт в Лондон.

Главата ми бе бинтована, имах и превръзка на ребрата, а и бях зашеметен от болкоуспокояващите. А в устата си все още имах вкус на сажди.

Но с Изабел бяхме живи…

Прегръщахме се дълго, след като излязохме от болницата. Не исках да я пускам. Хората минаваха край нас, а ние просто стояхме там. Здраво прегърнати. Тогава разбрах, че наистина я обичам.

— Сега искам само една гореща вана — заяви Изабел, щом се качихме в едно такси.

След като се добрахме до стаята си в хотела, се обадих на Шимон Маркус. Мъжът от посолството ни бе казал, че няма нужда да се тревожим за депортирането си. С официална молба отмяната му бе одобрена на високо ниво в израелското правителство.

Казах на Шимон, че сме добре, че съм намерил Изабел. Той се зарадва. Поканих го да дойде в Лондон.

Съобщих му, че и Сюзън е оцеляла. Той остана доволен от новината. Съобщи ми, че жена му и дъщеря му са се върнали. Обещахме си да се срещнем отново. Щом се изкъпах, видях следи от изгорено и синини по тялото си. Чувствах се отмалял и изтощен. Единствено дъските на каруцата, върху която бях вързан, ме бяха спасили от сериозни изгаряния. Чувствах се въодушевен от факта, че животът ми е пред мен, след като се бях приближил толкова до смъртта.

Изабел можеше да ползва специален самолет до Лондон, имаше право на такова приоритетно отношение, но тя реши да лети обратно заедно с мен.

Преди да потеглим, се явих на пресконференцията. Един мъж от Британското посолство ме чакаше на вратата на заседателната зала и ме посъветва просто да разкажа истината.

— Ще е по-добре, ако го направите самостоятелно — отбеляза той. — Просто се придържайте към онова, което сте видели и което сте преживели. Не спекулирайте. Хората искат само истината.

В залата имаше само два телевизионни екипа и трима други журналисти. Започнах да говоря пред почти празното помещение. Изабел не бе дошла на пресконференцията, не искаше да се показва по телевизията. Не съм го и очаквал от нея след всичко, което бе преживяла. Но тя бе съгласна, че е добре някой да обори слуховете, които се носеха.

Споделих им причината да дойда в Йерусалим. Трябваше да намеря изчезналата Сюзън Хънтър.

— Тогава и приятелката ми Изабел беше похитена. Помислих си, че ще свърши като Макс Кайзер — казах аз и замълчах за момент.

— Защо смятахте така? — попита един от журналистите.

Спомних си от какво се страхувах тогава.

— Познавахме Макс. Страхувах се, че Изабел е била отвлечена, защото разследвахме неговата смърт. И се оказах прав. Мъжът, когото срещнах в църквата на Божи гроб, е същият, който уби Макс.

— Влязохте с взлом в църквата — изтъкна един от репортерите.

— Моля, нека ви обясня какво се случи.

Разказах им какво бях направил и че мъжът, когото намерих вътре, е отговорен за пожара и убийствата в църквата.

След думите ми настъпи тишина.

— Защо е извършил всичко това? — попита същият журналист.

— Няма да обсъждам мотивите му, но знам, че докато е била в негов плен, доктор Сюзън Хънтър е записала видео, в което твърди, че Йерусалим принадлежи на исляма. След това той отвлече Изабел и вярвам, че щеше да я убие като Кайзер по същата причина — за да спре всички, които могат да разкрият намеренията му. Не знам как е разбрал за нашата намеса. И съм сигурен, че аз бях следващият в списъка му.

Тогава разказах за палестинците, помогнали за спасяването на Сюзън и Изабел.

Видеото с пресконференцията бе качено в „Ютюб“ и се появи в туитър. Бях доволен. Хората трябваше да знаят истината.

По-късно прочетох в интернет, че са го пуснали същата понеделник вечер по новините в шест часа в САЩ, Великобритания и повечето други страни.

Няма да твърдя, че сме предотвратили избухването на война, но със сигурност спряхме поредица от ескалации на безредиците… Израелските бомбардировки предишната сутрин бяха довели до унищожаването на осем египетски изтребителя F-16, на което бе отмъстено с унищожаването на нов израелски граничен пункт в планината Синай. Но допълнителните бомбени атаки, очаквани същата понеделник вечер, така и не се състояха.

По-късно през деня, според телевизионните новини, една навлязла в Червено море иранска подводница се бе завърнала без инциденти.

Нямам представа дали е било планирано координирано нападение над Израел, за да се позволи на някого в египетската армия впоследствие да вземе властта, каквито слухове се носеха, но със сигурност беше възможно. По-късно прочетох, че са били проведени разследвания в колебанията на цените на акциите преди този уикенд, и се зачудих кой ли друг е замесен в схемите на онова копеле и дали е спечелил от тях. Не знам дали нещо от случилото се е довело до добро, но се съмнявам да е така.

Излетяхме за Лондон рано вечерта в понеделник.

Две сутрини по-късно, когато Изабел започна да посещава сеанси за лечение на посттравматичен стрес, отидох с нея. Докато чакахме в празна, чисто бяла чакалня, Изабел се обърна към мен със сериозно изражение.

— Лекарят в Йерусалим ме предупреди, че е възможно да нямам деца заради това, което съм преживяла — рече тя.

Премигнах от изненада. Чувствах се празен, сякаш нещо бе отнето от мен. Знаех, че е била удряна жестоко, че липсата на храна и вода я е травмирала, но не осъзнавах колко сериозни може да са последствията от преживяното.

Тогава изведнъж си спомних, че в началото на пътуването ни тя бе обещала да ми каже нещо, когато се върнем в Лондон. Попитах я какво е било. Ако си мислех, че това ще отклони темата на разговора, грешах.

— Щях да ти кажа, че искам да имаме дете — отвърна бързо тя. — За първи път в живота си наистина изпитах такова желание. Почувствах много силен порив. — Вратата на стаята се отвори и един лекар й помаха. Изабел тръгна с наведена глава. Сигурен съм, че я чух да плаче. Поех след нея, но тя се обърна, протегна ръка и кимна.

Чаках я час и половина да се върне. Прибрахме се у дома в мълчание.

Убийството на Марк също й се бе отразило тежко. Тя смяташе, че носи вина за смъртта му. През следващите няколко дни разговаряхме за всичко това.

— Преждевременната смърт на някой любим човек е ужасна загуба — казах й, докато закусвахме една сутрин.

— Животът не е толкова лесен като в романите — отвърна тя.

Не бяха добри дни.

На следващата седмица разбрах, че Зина е била изписана от болницата. Бързо се бе възстановила. Приятел на Марк ни навести да ни съобщи за погребението му. Обясни, че Ариел вече бил погребан. Казваше се Хенри Моулъм и изглежда, знаеше доста за случилото се с нас.

Той не говори много, но въпросите му бяха интересни. Попита ни какво сме разбрали за символа в книгата. Разказах му, че съм го открил в Кайро. Предполагах, че е важен, но все още не знаем какво означава.

Попита ме дали в Кайро съм научил нещо за употребата му при погребения.

Отговорих му отрицателно.

Погребението на Марк се състоя в Мейдънхед. Не отидохме до гроба — някои от роднините му не ни гледаха с добро око, а и Изабел не искаше да се изкушава да им обяснява как той се бе отнасял с нея.

Той беше герой, загинал за страната си — това бе всичко, което каза тя, когато ни попитаха какво се е случило. Изабел направи изявление, че е била посъветвана от Външно министерство да не издава подробности от работата му.

Но аз нямах никакъв проблем да призная, че Марк е изиграл важна роля в спасяването на доктор Сюзън Хънтър. Той го заслужаваше.

Доктор Хънтър бе лошо ранена. Бяхме я посетили в болницата в Израел, но тогава тя беше в кома и ние се обаждахме до болницата всеки ден от Лондон, докато не дойде в съзнание.

Вероятно щеше да възвърне зрението си, въпреки че очите й бяха претърпели сериозни изгаряния, но тази добра новина се потвърди чак след две седмици. Седмица по-късно ние я посетихме в болницата в Челси, където бе прехвърлена.

Изабел й подари шоколадови бонбони, които й бяхме купили, и поговорихме общи приказки няколко минути. Сюзън седеше изправена и изглеждаше добре. Когато разговорът замря, я попитах какво е станало с превода и анализа на ръкописа, който бяхме открили в Истанбул.

— Предадох този проект на един колега — отвърна тя, видимо разочарована. — Не успях да го задържа. Има натиск работата да се свърши. Но все пак ще бъда съветник на екипа, който поема задачата.

Изабел се размърда в стола си, сякаш й беше неудобен, и заяви:

— Казах на Шон всичко, което обсъдихме в онази ужасна дупка в Юдейските планини. Но не мисля, че той повярва… — Тя ми се усмихна. — Можеш ли да повториш онова, което каза на мен?

Доктор Хънтър отговори, без да ме погледне:

— Всичко ще присъства в доклада.

Знаех за изявлението на Сюзън, че няколко страници от ръкописа представляват оригинален писмен документ от съдебния процес на Исус Христос, съдържащ почерка на официалния преписвач, присъствал на процеса. И че документът е бил приложен по-късно в ръкописа, който бяхме открили в Истанбул.

Според Изабел, Сюзън бе убедена, че всичко е автентично.

Вперих поглед в Сюзън Хънтър.

— Може да е фалшификат — заявих. Пребиваването в онази дупка би снижило скептицизма на всеки, но това нямаше да й го кажа.

Доктор Хънтър продължи да се взира в Изабел.

— За такива находки са нужни години, за да се потвърди автентичността им — добавих.

Тя не отговори. Аз вдигнах рамене. Откриването на нещо от такава глобална значимост, като потвърждението за съществуването на Исус и за разпятието му, завинаги би приковало вниманието върху нас. Документът от процеса му би могъл да доведе до разпалени диспути, а историята за намирането му да се обяви за лъжа.

Погледнах към доктор Хънтър. Чувстваше ли се неловко, че бяхме дошли да я разпитваме за всичко това?

— Трябва да тръгваме — заявих, навеждайки се към Изабел.

Щом се извърнах, доктор Хънтър заговори:

— Аз съм човекът, който потвърждава истинността на подобни документи, младежо — каза тя.

Обърнах се пак към нея. Лицето й бе бледо, но с твърдо изражение.

— И ще го потвърдя отново, когато ме попитат. Ръкописът, който намерихте, без съмнение съдържа запис от първа ръка на съдебния процес на Исус. Може да се потвърди, че папирусът е от правилния период. Доказателството е в папируса, който Кайзер намери в Йерусалим, а текстът е написан в правилния курсивен стил. Дори мастилото е с правилния състав.

— В такъв случай след колко време ще излезе официалният доклад за ръкописа? — попитах.

— Може да минат години — отвърна тя. — Ще се прояви мащабен академичен интерес към всичко това. Описанието на събитията от съдебния процес се различава от изнесеното в Библията.

Зяпнах.

— Значително ли? — попитах.

Тя кимна.

— Тъкмо това ме тревожи. Преди няколкостотин години предположението и за най-беглото отклонение от написаното в Библията е можело да доведе до изгаряне на клада. А все още съществуват хора, които са склонни да проявят насилие, ако се опиташ да опровергаеш вярванията им.

— А как така ръкописът се е озовал в Истанбул? — попита Изабел.

— Документът от процеса на Исус може да е бил изпратен от Йерусалим в Константинопол, преди Йерусалим да падне под властта на исляма. Константинопол е управлявал империята, от която Йерусалим е бил част, в продължение на стотици години — обясни доктор Хънтър. Замълча за момент, преди да продължи: — Трябва да ви помоля да не повтаряте пред никого каквото съм ви казала… — Бавно се размърда в леглото си, за да може да се наведе напред. — И да сте наясно, че няма да потвърдя думите си пред никого, който се свърже с мен. Хората просто ще трябва да изчакат доклада.

— Защо е цялата тази потайност? — попита Изабел.

Сюзън рязко си пое дъх.

— Ще има последици от всичко това, мила. Става въпрос за много пари и власт в християнството в наши дни, както и сред враговете на християнството. Просто съм предпазлива.

Тогава разбрах защо Сюзън не желае да говори по темата.

Беше уплашена.

— Няма да кажем на никого — заяви Изабел.

— Хората заслужават да знаят какво е било открито — обадих се аз. — Не е ли така?

Сюзън изглеждаше замислена.

— Ако разкриете нещо, моля ви да не споменавате името ми.

И двамата кимнахме.

По-късно с Изабел седнахме в светлото оживено кафене на болницата и дълго разговаряхме по този въпрос.

Исках светът да научи всичко, в случай че академиците се опитаха да потулят цялата информация.

— Ако това получи публичност, няма да могат да скрият истината — отбелязах.

— Имаш ли предложение? — попита тя.

Наведох се към нея и заговорих. Тялото ме болеше. Още не ми бяха минали всички наранявания. Кожата ми беше опъната, на места още болезнена, но облекчението, че и двамата се бяхме отървали от кашата, в която се бяхме забъркали, беше първото нещо, което изпитвах, когато се будех всяка сутрин.

— Най-важното е имената ни да не бъдат свързани с цялата тази история — заявих аз.

— Радвам се, че ще напишеш всичко, което се случи — рече тя, — но ми обещай да не го оповестяваш, докато не се опитат да го опровергаят.

— Обещавам.

— Добре. — Изабел кимна.

Изглеждаше бледа и не особено заинтересована от предложението ми.

Тревожех се за нея.

Исках да й задам един въпрос…