Йерусалимска загадка

8

Събудих се посред нощ. В съня ми имаше страх. Страх и пламъци. Трябваха ми няколко секунди, за да се опомня къде съм. Челото ми беше горещо, потно.

Сивата форма на завесите и жълтото блещукане на уличните лампи в пролуката между тях ме върнаха в реалността. Бяхме дошли да търсим доктор Хънтър, да разберем какво се е случило с Макс Кайзер.

След като се върнахме от Истанбул, месеци наред изпитвах желание да проведа дълъг разговор с Кайзер. И да му кажа честното си мнение за заявлението му, че древният ръкопис, който намерихме, е негова находка. Трябваше някой да му смачка фасона. Сигурно срещата ни щеше да приключи с кавга или нещо по-лошо, но не ме интересуваше.

Сега обаче той беше мъртъв. Беше загинал по такъв ужасен начин, че желанието ми за отмъщение се бе превърнало в съжаление. Кайзер просто пожъна това, което беше посял. Само един бог знаеше колко хора беше вбесил преди мен.

Надявах се кошмарите ми да не ме споходят, когато отново заспя, само че стана точно както се опасявах: същият ми сън се върна и този път пламъците бяха по-близо и по-горещи…

В просъница дочух тревожния глас на Изабел:

— Шон, Шон, събуди се! — Тонът й беше загрижен.

Дишах учестено. Приседнах в леглото.

— Пак същото ли сънува? — попита тя. Прегърна ме.

— Да. — Сърце не ми даваше да й кажа за пламъците. Те бяха новата част. Страхът не беше.

— Искаш ли да поговорим?

— Не, ще се оправя — отговорих.

Отново легнах. Имаше няколко нощи, в които Изабел ме бе разпитвала обстойно за случилото се с Айрийн и за чувствата ми към всичко, което бе станало. Разговорите ни тогава ми се отразиха добре. Ала сега това ми се стори различно. След като ми бе разказала всички онези страхотии за изгорени до смърт жертви, вече не ми изглеждаше разумно да й споделя за пламъците в сънищата ми.

Когато отново се събудих, беше светло. Бях спал дълго. Изабел беше под душа. Щом отворих вратата на балкона, въздухът се изпълни с шума от коли, свирещи клаксони и сутрешните звуци на Йерусалим. Радвах се, че нощта е свършила.

Отвън на улицата трафикът беше натоварен. Някъде отдалеч се чу камбанен звън. Загледах се в старите стени на града. Наподобяваха реквизит от филм за кръстоносци и сарацини. Пълзяща пелена от облаци изпълваше небето.

Проверих какво е писано за Макс Кайзер в интернет. Имаше доста информация за откриването на изгорялото му тяло зад двореца Туншук. Полицията бе разпитала някои местни радикални ислямисти. Издирваха се и други. Беше ясно кой, според тях, го е убил.

Открих една по-стара статия, в която се описваше как Кайзер е работил с някакъв учен от Еврейския университет. Името му беше Шимон Маркус. Дали Кайзер пак се бе срещнал с него, докато е бил тук?

Разгледах уебсайта на Еврейския университет в търсене на познато лице. Имах нужда някой да ме запознае с Шимон Маркус, някой, на когото той би се доверил.

След като почти се бях отказал, най-после открих каквото търсех. Доктор Тали Милър от отдела за лазерни проучвания. С нея едва се познавахме, но беше по-добре от нищо. Тя бе представила доклад на една конференция, в която участвах, а после обядвахме на една и съща маса. Беше достатъчно.

Открих номер за контакт и вдигнах хотелския телефон да й се обадя. Телефонът в университета даваше свободно. Погледнах часовника си. Минаваше девет часът сутринта. Със сигурност вече всички бяха на работа.

Най-после една жена отговори. „Университет“ беше единствената дума, която разбрах. Гласът й бе тънък. Тя говореше на иврит — основния език в Израел, древния език на юдаизма. Разбрах само няколко лесни думи, като шалом — „здравей“.

— Търся доктор Тали Милър — казах.

Обикновено преди да отида в друга държава, отделях известно време да се запозная с езика. Немският ми не беше зле след един проект, по който бяхме работили в планината Шварцвалд, но в сегашния случай за ден и половина нямаше как да науча дори няколко фрази, колкото и да се стараех.

Не последва отговор. Затворила ли беше?

След това се чу леко изпращяване.

— Шалом — каза женски глас. Беше Тали.

— Здрасти, обаждате се Шон Раян. Аз съм в Йерусалим.

Последва дълга тишина.

— Кой?

Не беше приятно да не те разпознаят веднага.

— Шон Раян — повторих. — Участвах в онази конференция в Лондонския университет, на която ти изнесе доклад за високотемпературните лазери.

— Шон ли? О, сетих се! — възкликна тя. — Как си? — Изведнъж стана дружелюбна и гласът й се върна към нормалното си звучене. Отделихме няколко минути в припомняне на моменти от познанството ни. После я попитах дали познава доктор Шимон Маркус. Познаваше го, но бегло.

— Жалко — рекох. — Трябва спешно да разговарям с него.

— Може и да ти помогна… Ще ти звънна след няколко минути. В кой хотел си отседнал?

Казах й. Настроението ми се повдигна. Бях успял. Връзките ми щяха да ме отведат до Шимон Маркус.

След това с Изабел закусихме в дълга трапезария с висок таван. Вътре имаше групи, говорещи на френски, полски и испански — все поклонници, дошли да посетят своя Свещен град.

Закуската — селекция от сирена, бъркани яйца, маслини, конфитюри и мек хляб — би задоволила всеки вкус.

Един от сервитьорите, усмихнат мъж с черна коса, дойде до масата ни с безжичен телефон в ръка, докато ние привършвахме.

— Търсят доктор Раян — каза той.

Кимнах. Никога не използвах титлата си публично, но Тали явно я бе споменала, когато се е обадила на рецепцията. Поех телефона.

— Ало.

— Ще бъда в хотела ти след един час. Бъди готов — изрече делово Тали.

Дружелюбността й се бе изпарила, заменена от ясно доловима строгост. Вероятно така се отнасяше с най-разхайтените си студенти, дръзнали да пречат по време на лекциите й.

Линията прекъсна.

— Тя идва насам — обявих.

След един час с Изабел бяхме във фоайето на хотела. Излязох навън, за да проверя дали Тали не идва. Беше хладно, но велуреното ми сако ме топлеше. Не след дълго пак влязох вътре.

Час и половина по-късно все още чакахме.

После стана почти единадесет часът. Обадих се в Еврейския университет. Отговори някаква служителка. Тя провери, след което ми каза, че доктор Тали е излязла от сградата.

До 11.30 часа вече здравата се бях ядосал. Редувахме се да се качваме до стаята ни. Само бог знаеше какво се е случило с Тали. Да не би да не бях разбрал добре кога е срещата ни? Не, не беше възможно. Дори помолих персонала на хотела да намерят номера на човека, който ми се бе обадил. Не можеха.

За да запълня времето си, проверих главните болници в Йерусалим и посетих сайтовете им на телефона си, използвайки безжичната връзка във фоайето. Смятах да им се обадя и да ги попитам дали са приемали доктор Сюзън Хънтър. Записах си телефонните им номера и тъкмо се канех да започна да звъня, когато Тали се появи през въртящата се входна врата. Косата й бе в безпорядък.

Тя се приближи към нас с мрачно изражение. Не беше същият човек, когото си спомнях от предишната ни среща. Онази Тали се смееше много, сръчкваше ме шеговито и изпълваше с енергията си всяко помещение, в което се намираше. Сега нямаше и помен от онова нейно поведение…

След като се поздравихме кратко, тя каза:

— Да тръгваме. — И ни направи знак да поемем с нея.

— Нали обеща, че ще дойдеш след час? — напомних й аз, опитвайки се да не звуча твърде раздразнен. Не мисля, че успях.

— Искаш ли помощта ми или не? — Лицето й беше поруменяло, сякаш бе тичала насам.

— Къде отиваме? — Изабел играеше ролята на невъзмутимата приятелка. Усмихваше се сладко.

— В Еврейския университет. Шимон Маркус е там и ви очаква.

— Да побързаме тогава — казах.

Отне ни само двадесет минути да стигнем до двора на Еврейския университет на Йерусалим. Той бе разположен на билото на един хълм, малко на запад от центъра на града. Сградите представляваха съвременни панелни блокове, в които се помещаваха учебните зали и администрацията. Между тях имаше изсъхнала трева, високи и тънки кипариси, ниски борчета и тук-там някоя палма.

Тали обясни, че по обяд Шимон Маркус провежда симпозиум за дипломантите си в една от учебните лаборатории.

Тя ни закара дотам с бледосин очукан стар мерцедес. Извини се за вида на колата, като ни се оплака колко лошо платени са академиците в Израел и колко високи били данъците им в последно време.

Минахме покрай табела за учебна лаборатория „Манчестър“. Пред следващата сграда се мотаеха групички от студенти. Тали отиде при най-близката от тях и заговори един младеж. Ние чакахме на няколко метра разстояние до една бетонна пейка. Тя се върна при нас след минутка.

Вдигна ръцете притеснено:

— Шимон не е тук. Казват, че не е в негов стил да закъснява. На никого не е пратил дори съобщение. — Тя присви очи. — Говорих с него точно преди да се срещна с вас. Обеща ми, че ще е тук — въздъхна. — Сигурно е станало нещо. — Погледна ме обвинително.

Аз също я изгледах. Ако го беше сполетяло нещастие, тя не можеше да обвинява мен за това. Докато пътувахме насам, й бях разказал за трагедията с изгарянето на Макс Кайзер и за изчезването на Сюзън Хънтър. Започвах да съжалявам, че изобщо съм споменал за тези неща…

— Един от студентите отиде да го потърси. Не знам какво да правя… — завайка се тя. Махна с ръка, после се отпусна тежко върху пейката.

Изтрополяха няколко капки дъжд, които внезапно преминаха в порой. Ние се затичахме.

Тали бе паркирала колата си в подземен паркинг близо до спортния център. Щом влязохме вътре, отърсихме мокрите си дрехи и се запътихме към долното ниво. Когато завихме зад един ъгъл, чух глас, който ме повика по име.

Обърнах се.

Към мен вървеше момиче със сериозно изражение и дълга до раменете къдрава черна коса. Беше облечена с розова, накапана от дъжда тениска и бледосини джинси. Тя ми помаха, сякаш ме познаваше. Изабел се намираше на няколко крачки пред мен. Тали вървеше още по-напред и тъкмо се канеше да поеме към следващото ниво, където беше колата ни.

— Доста път си изминал дотук — отбеляза момичето.

— Така е.

— Не ме ли помниш?

— Кога сме се запознали? — Спомнях си я бегло, може би от ранните ми години в Оксфорд. В началото, когато основахме института, през него бяха преминали доста стажанти.

Тя леко наклони глава на една страна и погледна към Изабел, която беше спряла пред нас.

— Здравей — поздрави тя приятелски.

Чухме как Тали запали колата на долното ниво. Ръмжащият шум от двигателя изпълни въздуха.

Момичето стоеше, сякаш очаквайки от мен да си спомня нещо друго за нея.

— Трябва да вървя — каза тя, обърна се и бързо се отправи към изхода.

— Какво беше това? — зачуди се Изабел.

Вдигнах рамене.

— Мисля, че я познавам от Оксфорд.

Почувствах, че е трябвало да тръгна след нея.

— Не я ли помниш? — продължи да любопитства Изабел.

— Много студенти идваха да карат стажа си в института. Някои от тях изпращаха дълги умоляващи имейли. Спрях да ги чета. Сега Бересфорд-Елис прави всичко това. Може би се е надявала да получи работа.

Колата на Тали беше точно зад нас. Тя изсвири с клаксона и ние се качихме.

Докато напускахме района на университета, аз се оглеждах за момичето, но не я видях. Телефонът на Тали иззвъня. Тя спря, за да отговори. Бяхме паркирали на опасно място — наполовина блокирахме един страничен път, който отвеждаше обратно до университета.

След няколко секунди разбрах с кого разговаря. С Шимон Маркус.

Тали говореше на иврит, гледаше ни и жестикулираше. После замлъкна. Слушаше.

— Не помниш ли това момиче? — отново попита Изабел, шепнейки.

— В онези години организирахме парти всеки май месец, преди стажантите да си заминат. Обикновено наемахме стая в хотел „Рандолф“ в Оксфорд. Гуляехме по цяла нощ. Последния път ни помолиха да напуснем. Някой беше грабнал един пожарогасител и беше опръскал стълбището. Беше кошмар…

Изабел поклати глава с насмешлив укор.

— Нищо чудно, че не помниш момичето…

Този инцидент беше истинската причина, поради която прекратихме купоните със стажанти. Успокоихме нещата след първите си години на успех. Имахме късмет, че никой не бе пратил на медиите снимки на пяната по стълбите и на търкалящите се в нея преподаватели и студенти. Същата година кандидатствахме за субсидии за нови проучвания и някоя снимка на размятащ пожарогасител учен нямаше да е добра реклама.

Тали говореше бързо по телефона. Звучеше ядосано. После пак се заслуша.

— Какво беше мнението на Айрийн за тези купони? — зачуди се Изабел.

— Харесваха й — отвърнах. — Но това беше преди десет години.

Изабел извърна поглед.

По-рано ми бе споделила, че нейно старо гадже се е напивало до несвяст. Бяха скъсали, когато станало ясно, че той няма да се откаже от навика си.

Тя беше много по-различна от Айрийн, с която обичахме от време на време да се напиваме. Но това беше преди тя да загине.

След това скръбта ми бе отнела всякакво желание да посягам към бутилката. Алкохолът връщаше твърде много спомени…

Тали приключи с разговора си и потегли с пълна скорост.

— Какво каза той? — попитах.

— Разбрахме се да се срещнем след половин час в едно кафене.

— Какво се е случило с него?

— Ще оставя той да ви разкаже.

След двадесет минути се озовахме в малко американско кафене близо до портата Яфа, която беше част от живата история. Била построена от Ирод Велики през ранната римска епоха. До нея имаше отвор в старата крепостна стена, през който преминаваха колите. Проходът беше направен през 1898 година, за да можело германският кайзер Вилхелм II да влезе в Стария град.

Назъбената крепостна стена се проточваше отляво и отдясно на портата.

Когато завзел Йерусалим през 1917 година, възстановявайки го от седемстотингодишното господство на исляма, генерал Алънби влязъл в града пеш през арката на портата Яфа.

Тя се намира на запад от лабиринта от пясъчножълти сгради с плоски покриви и улички, които лъкатушат из Стария град. Щом се влезе вътре, вдясно е арменският квартал, вляво е християнският, а направо се намират мюсюлманският и еврейският.

Пътят за колите изви надясно след портата, а вляво имаше малко павирано площадче с магазини и кафенета. Всички сгради бяха на три и четири етажа, в османски стил, с високи прозорци, балкони на покривите и сводести входове. По тротоара пред кафенетата, туристическите офиси и обменните бюра имаше наредени табели и поставки с пощенски картички. Над тях стърчаха навеси и кабели, провиснали над главите на посетителите.

— За мен агнешки дюнер и кока-кола — каза Изабел на сервитьора с бяла риза, който дойде при нас.

Поръчах си същото, с кафе. Тали пожела само кафе.

— Надявам се този път да се появи — каза тя.

— Да се насладим на обяда си, пък да става каквото ще — предложи Изабел. — Не ни се случва всяка седмица да похапваме в Йерусалим.

— С какво се занимаваш, Изабел? — попита Тали.

През следващите няколко минути приятелката ми й разказа за работата си в Британското консулство в Истанбул, като малко пресилено я описа като съвсем маловажна. Не съм срещал друг човек, който да изкарва предишната си служба толкова скучна. Тали я изгледа недоумяващо, докато Изабел разправяше как е спасявала пияни бизнесмени от неподходящи барове близо до площад „Таксим“.

През прозореца на кафенето наблюдавах тълпата, която се точеше през отвора в стената на Стария град. От отсрещната страна на пътя трима полицаи разговаряха помежду си до редица от бетонни подпори до пиацата за таксита.

Покрай прозореца преминаваха всякакви хора: свещеници в черни одежди, монаси в кафяво, монахини с покрити коси, група скромно облечени арабски жени, американски и китайски туристи, кикотещи се израелски момичета…

Една бяла полицейска кола пропълзя бавно по улицата.

Дъждът бе спрял, но облаците не се бяха разпокъсали и продължаваха да висят като похлупак над града.

— Братът на дядо ми е загинал близо до тази порта — каза неочаквано Тали и посочи навън.

— Кога е станало това? — Мислех, че ще ми разкаже за някой самоубийствен бомбен атентат.

— През четиридесет и осма. Той е бил в Хагана7. Сражавал се е срещу британците, а после срещу йорданците. При тази порта се разиграли най-ожесточените битки. Арабите искали да ни изритат до един от Израел. Не се шегувам. Застреляли го в главата. Лежал там цели четири часа, преди другарите му да успеят да го измъкнат…

Тя посочи към едно място, близо до портата.

— Тогава не спечелихме Стария град, но тази битка откри пътя към освобождаването на Йерусалим за евреите след хиляда и четиристотин години на жестокости и изгнание… — продължи да разказва Тали. После замълча за миг и се загледа към покривката на масата на червени и бели квадрати. — Приятелката му Шийла така и не се омъжи. Веднъж се срещнах с нея. Очите й приличаха на езера от тъга. На младини е била невероятно красива. Но когато я срещнах, вече беше стара и посивяла. А сега е мъртва.

Аз погледнах през прозореца. По тротоара минаха двама ортодоксални евреи, движещи се плътно един до друг. Дългите им бради бяха черни и гъсти, а ризите им — чисти и бели.

Към нас вървеше възрастен мъж в избелял кремав костюм. До него крачеше момичето, което ме бе заговорило на паркинга на университета. Кожата ми настръхна… Тя защо беше тук?