Йерусалимска загадка

30

Взех си душ, преди да се обадя на Шимон Маркус. Все още усещах следите от прахта на Негев по кожата си. Предния ден се бе просмукала и в таксито. Проникването в апартамента на Макс щеше да е много рисковано. Ако ни арестуваха, щяха да ни изхвърлят от Израел, най-вероятно за постоянно, и то след известно пребиваване в килия. А излизането от израелски затвор можеше да отнеме месеци.

Докато бях в банята, Изабел надникна вътре и ми каза, че слиза долу, за да провери нещо в магазина на хотела. Повиках я да дойде при мен.

— Може би по-късно — отвърна колебливо тя.

После изчезна.

Не я обвинявах. Обстоятелствата, в които се намирахме, не предразполагаха към романтика. В Лондон прекарвахме голяма част от времето си в ходене по ресторанти, срещи с приятели, показвайки си един на друг неща, които харесвахме в града.

След като се изкъпах, се обадих на Шимон Маркус.

— Шон, къде си? — бяха първите му думи.

— Радвам се да чуя гласа ти — отвърнах, избягвайки въпроса му.

— Казаха ми, че са ви депортирали. Вярно ли е?

— Да. Но може ли да поговорим за онзи обект, който посетихме?

— Разбира се, да… Удивително, нали? — В гласа му пролича скептицизъм.

— Не си убеден в твърденията им, това ли долавям?

Той въздъхна.

— Виж, Шон… Би било чудесно да намерим такова съкровище от ръкописи. Доста неща биха се потвърдили, ако разполагахме с автентични документи от онази епоха. Сигурен съм, че много християни биха изпаднали във възторг. — Той млъкна за момент.

— Ако намереното долу подкрепи написаното в Библията — допълних.

— Трябва да изминем дълъг път, преди да го разберем. Сигурен съм, че всичко ще излезе наяве, когато му дойде времето.

— А може и да не стане…

— Така е, но при всички положения няма много какво да направя. Е, как да ти помогна, Шон?

— Смяташ ли, че тези разкопки може да са свързани с убийството на Кайзер?

От другата страна се чу кикот.

— Тези разкопки са почтена изследователска работа. Как може да имат връзка с убийство?

— Нямам предвид самите разкопки. Но някой може да наблюдава обекта, да проследява тези, които ходят там. Казвам само, че вероятно има някаква връзка. Мисля, че е малко смахнато да се ръководят разкопки от такава огромна значимост, да са намерени такива документи, а всичко да се държи в тайна… А и на всичкото отгоре да ни изхвърлят от страната за това, че сме влезли там!

Той не отговори. Надявах се, че мисли по въпроса.

— Не смяташ ли за странно — продължих, — че никой от тях ни най-малко не изглеждаше трогнат от гибелта на Кайзер, от изгарянето му?

— Ти май продължаваш да си вреш в носа в тази история… — изръмжа недоволно Шимон.

Беше ясно, че предпочита да запази мълчание, за да не дърпа дявола за опашката.

В далечината проехтяха камбани. А след тях се понесе далечен глас на мюезин, призоваващ към молитва. От другата страна на линията чух как Шимон ахна.

— Още ли сте в Близкия изток? Къде сте? — попита той.

— Най-добре да не знаеш.

— Не си и помисляйте да се връщате в Израел — побърза да ме предупреди. — Туй нарушителите на имиграционните закони ги заключват в килия и изхвърлят ключа.

— Помисли над това, което ти казах, Шимон. Има нещо гнило около тези разкопки.

От другата страна на линията настана мълчание за петнадесет, може би двадесет секунди. Тогава му издадох последната ни информация:

— Кайзер е бил измъчван, преди да умре.

— Какво? — От изненада гласът му прозвуча странно пискливо.

Реалността на случилото се с Кайзер беше нещо, което и на мен самия ми бе трудно да приема. Изобщо не исках да се спирам на нея, но по този начин можеше да успея да стигна до Шимон. Имах нужда от вътрешен човек. А той имаше нужда от малко мотивация.

— Открили са разтопена плът в кухнята на апартамента му. Не просто са го убили и са захвърлили тялото му… — Замълчах. Той не каза нищо. Чувах дишането му. — Бил е вързан за стол и е бил горен на части… — Представата за това ме накара да се изпотя под дрехите. — Сещаш ли се за някаква основателна причина похитителите да извършат такова нещо?

— Не — прошепна плахо Шимон. — Изобщо…

— Може пак да го направят. Знаеш го, нали? — Гласът ми пресекна, аз се изкашлях, стиснах силно телефона.

Настъпи дълго мълчание. Мюезинът от джамията също беше млъкнал. Една линейка профуча по улицата долу. Сирената й зави за кратко и спря.

— Миналата нощ някой е изписал с графити жилищната ни сграда — съобщи той с променен тон. Беше разтревожен.

— Какво пишеше?

— „Предателите ще си платят“.

— Това е странно. Нали не смяташ, че надписът е насочен към теб?

— Честно казано, нямам представа. Беше написано на главния вход. — Той се поколеба. — Жена ми е заключила всички прозорци в апартамента ни. Преди никога не го е правила. Доверих й за Кайзер и за вашето депортиране от страната. Тя иска да не се замесвам в неприятности.

— Случило ли се е нещо друго? — Сега вече бях загрижен.

— Не. Но това не изглежда като някоя от другите акции за сплашване. Имам чувството, че е нещо различно.

— Има ли причина да си нечия мишена?

Дочух шумолене, сякаш той се разшава. Когато заговори, гласът му бе по-тих, все едно се боеше да не бъде подслушан.

— Попита ме дали се сещам защо са изтезавали Кайзер…

— Не ми отговори.

— Трябва да си наясно. — Тонът му бе изпълнен с тревога. — Обикновените израелски престъпници крадат пари и стрелят по враговете си, ала не измъчват хора до смърт. И не смятам също, че това е работа на палестинците. Нещо различно е. Бомбите, ракетите и стрелбите са политическите методи.

— Още не си отговорил на въпроса ми.

— Знаеш, че историята разказва за изгаряне на хора, нали?…

— Това се е случвало много отдавна — прекъснах го аз.

— Не съвсем. По цяла Европа все още има фестивали, на които горят сламени човешки фигури, правят го всяка година. Да не говорим какво е ставало в миналото, когато евреите са били изгаряни на клади. В Европа има такава мания… Светостта на човешкия живот не е била част от европейската култура преди, независимо какво разправят.

— За какво престъпление смяташ, че е бил виновен Кайзер?

— Не знам, честна дума. Просто виждам връзка с това, което е ставало в миналото. — Шимон говореше бързо, сякаш искаше да прекрати разговора, като че ли дори споменаването на тези неща го изнервяше. — Трябва да вървя.

— Утре пак ще ти се обадя, Шимон. Ако разбереш нещо за нашите приятели от разкопките, много ще съм ти благодарен да ми кажеш. Така ще ни помогнеш.

— Ще си помисля — обеща уклончиво той. — Но това не означава, че мога да ви помогна. — Връзката прекъсна.

Поразсъждавах няколко секунди. Какво бе направил той току-що? Беше ме предупредил и сега искаше да стои настрана от нас.

Обичам да получавам предупреждения. Настройват ме в очакване на хубав ден.

Проверих си електронната поща, отговорих на три запитвания от института. Казах на асистентката на доктор Бересфорд-Елис, че ще мога да приема бюджета на отдела си чак следващата седмица, като й напомних, че съм в отпуска.

Проверих блога на института, в който пишех. Не бяха публикувани нови статии.

Прегледах още няколко големи новинарски сайта. Във всички имаше статии за напрежението между Израел и Египет. Прочетох до половината една дълга статия за демонстрацията, която се очакваше през този ден след петъчните молитви в Египет. После излязох от сайта. Не можех да се концентрирам. Казаното от Шимон за изгарянето на хора не излизаше от ума ми.

Слязох във фоайето да потърся Изабел. Открих я в магазина на хотела да преглежда книги за Йерусалим. В някои от тях имаше изключителни панорамни снимки, показващи златния покрив на Купола на Скалата, Стената на плача и църквата на Божи гроб.

Излязохме навън да се разходим. Денят беше топъл като пролетен. Въздухът беше чист, неподвижен.

Влязохме в един модерен едноетажен търговски безистен. Изабел прекара доста време около щандовете с кожени изделия, но накрая не си купи нищо.

Беше ми писнало само да се мотаем по магазините. Зачаках я в едно кафене и разглеждах хората още тридесет минути, докато тя свършеше с обиколката си наоколо.

— Някои от тези стоки са страхотни — казах. — Нищо ли не ти хареса?

— Просто исках да се разведря… — отвърна тя. — Да тръгваме.

Повървяхме до портата Яфа и влязохме в Стария град, където разгледахме още малко забележителности. После решихме да се върнем в хотела да си починем. След обяда бе започнал Шабат25. Доста магазини и музеят „Кулата на Давид“ бяха затворени. А на нас ни предстоеше интересна вечер.

Във фоайето на „Цар Давид“ имаше голяма група, която чакаше за настаняване.

Изглеждаха като разглезени финансисти, дошли от всяко кътче на планетата. Докато стоях и ги гледах, чакайки да пристигне асансьорът ни, забелязах дребен мъж в тъмен костюм, който ме наблюдаваше над ръба на вестника си. Той стоеше до една от египетските колони. Във вида му нямаше нещо отличително: беше младолик, тъмнокос, с обикновена физиономия… Приличаше на бизнесмен. Ала аз веднага настръхнах. Дали завръщането ни бе разкрито?

Не казах нищо на Изабел. Не исках да я плаша. А и бе възможно да ме гони параноята. Решихме да се нахраним, преди да тръгнем към апартамента на Кайзер в десет. В този час щеше да е достатъчно късно, за да са се прибрали хората от улиците, но не толкова, че да привлечем внимание. Бях купил отвертка и фенерче от малък железарски магазин в Стария град.

След ранната вечеря в хотелския бар „Ориентал“ който представляваше тихо и закътано заведение с дървен под, се върнахме в стаята си и се приготвихме за малката си акция. Така я наричаше Изабел.

Може и да не сме възможно най-големите професионалисти, но вероятно бяхме по-добре подготвени, отколкото когато се намърдахме под „Света София“ в Истанбул. Тогава се озовахме в един пълен с вода тунел и ни се наложи да се бием с гигантски змиорки. Този път не очаквах нищо такова.

Повървяхме близо километър от хотела, преди да спрем такси. Не исках да разгласявам къде отиваме на таксиметровите шофьори от пиацата пред „Цар Давид“.

През целия път не проговорихме. Шофьорът ни остави на кръговото. Сигурно ни бе взел за най-мълчаливите туристи на света.

Когато пристигнахме до сградата, където се намираше бившият апартамент на Макс, всичко беше притихнало. Шабат в някои части на Йерусалим беше почти като Коледа в Лондон по отношение на тишината.

Уличните лампи жужаха нежно, когато Изабел отиде до входа на жилищната сграда. Този път нямаше да натиска интеркома, а щеше да се закашля високо, за да ме предупреди, ако се появеше опасност. Последното, което ми трябваше, бе някой от съседите да види как се катеря по сградата им.

Докато стоях пред блока, ми ставаше все по-ясна сериозността на това, което се канех да направя. Но нямах намерение да се отказвам. Побиха ме силни тръпки и вдишах дълбоко, за да се успокоя.

От другата страна на улицата, зад кипариси и един ред гъсти храсти, имаше подобни жилищни блокове. Разгледах всеки поотделно. Нямаше хора по балконите, слава богу, но много апартаменти светеха и на някои дори ясно се виждаха стаите вътре. Ако излезеха на терасите и погледнеха отсреща, щяха да съзрат спайдърменските ми изпълнения.

Трябваше бързо да свърша тази работа.

За щастие завесите на апартамента на приземния етаж на сградата на Кайзер бяха плътно затворени. Като доближих балкона, чух вътре да работи телевизор. Гледаха филм!

Сърдечният ми ритъм се ускори. Не беше 170 удара в минута, но натам отиваше… Сложих си тънките найлонови ръкавици, които бяхме купили следобеда.

Изведнъж силната музика от жилището бе последвана от мъртва тишина. Дъхът ми секна. Дали някой ме бе чул и бе изгасил телевизора?

Не смеех да помръдна. Пулсът ми биеше лудешки в ушите ми, докато накрая музиката отново гръмна и ми позволи да си поема дъх. Изпъшках и се заех да изкатеря стената на балкона им.

Протегнах се към дебелия пет сантиметра черен кабел, който пълзеше нагоре между жилищните сгради. Кабелът бе поставен във вдлъбнатина в стената, която щеше да ми помогне за катеренето, ако си сложех стъпалото в нея. Захванах се за кабела нависоко с лявата ръка, за да се стабилизирам, след което с дясната се протегнах за долния край на балкона над мен.

Не можах да го стигна.

Имаше тънък бетонен ръб, който се издаваше от долната част на балкона над мен. Нямаше да е достатъчно да ме задържи задълго, но можеше да ми позволи да си придвижа лявата ръка нагоре по кабела с още няколко сантиметра.

Тогава с дясната трябваше да успея да достигна балкона отгоре.

Маневрата беше опасна, но определено изпълнима. Ако пропуснех балкона, всичко, което можеше да се случи, щеше да е да се плъзна надолу по стената и да се приземя по задник в предния двор на блока.

Пръстите ми докоснаха ръба на балкона.

Почти успях.

Тогава бетонният ръб се изплъзна изпод пръстите ми и аз полетях надолу. Това сложи разтърсващ и болезнен край на усилието ми…

Тупнах на земята.

Приземих се на едната си страна и си изкарах въздуха. Останах неподвижен около минута. Рамото ми тръпнеше от болката от приземяването върху него, но все още можех да го движа. Бях убеден, че обитателите на апартамента ще се втурнат към терасата на секундата, и обмислях какво да кажа.

Но те не се появиха.

Изчаках още малко. Вероятно бяха погълнати от филма? Или може би нямаше никой зад завесите и целият шум вътре беше някакво сложно електронно изпълнение, което да убеди крадците, че мястото е обитавано?

Изабел се намираше отстрани на сградата, когато се изправих на крака. Тя стоеше със скръстени ръце. Сложих пръст на устните си.

И тя направи същия жест.

Махнах й да се скрие назад и се огледах, щом чух преминаването на кола.

Вторият ми опит беше по-успешен. Набрах се, хванах се здраво за ръба, бързо се добрах до кабела точно когато един скърцащ звук под мен ми подсказа, че някой излиза на балкона отдолу. Изведнъж телевизорът зазвуча по-силно, а въздухът се разцепи от вик на език, който приличаше на полски.

Клекнах върху циментовия под на балкона на Кайзер. Беше мръсен, покрит със сажди, влажни като кал. Сърцето ми вече бе подминало 170-те удара в минута. Не помръднах. Представих си как някой се катери по същия начин и подава глава над парапета.

После долетя още един вик отдолу. Чувах собственото си дишане и биенето на сърцето си. Заставих се да се успокоя. В това състояние нямаше никаква да я свърша.

А къде беше Изабел? Дали този, който викаше долу, щеше да й създаде проблеми?

После звукът от телевизора рязко заглъхна. Залегнах и се ослушах. Опитах се да забавя дишането си, докато сърцето ми се връщаше към нормалното си биене с всяка изминала секунда. Премина друга кола. И отново настана тишина…

Този, който бе излязъл, пак се беше прибрал. Трябваше да е така. Изправих се, опитах вратата на апартамента. Беше заключена, но стъклото бе счупено — точно както бе забелязала Изабел. И имаше голяма дупка по средата на вратата. Някой я бе разбил. Наведох се. Беше достатъчно голяма, за да премина през нея.

Измъкнах едно назъбено парче стъкло, на което ми се струваше най-вероятно да се порежа. После много бавно се промъкнах през дупката, представяйки си какво би се случило, ако се подхлъзнех и паднех върху някое от стърчащите от всички страни стъкла. Нямаше да е приятно.

Вътре миризмата на изгоряло беше силна и противна. Светлината от уличните лампи едва стигаше, за да различавам предметите наоколо. Видях преобърнати столове, паднал на една страна телевизор.

Изправих се. Кожата ми настръхна…

В краката ми имаше парче изгорен килим. Изглеждаше така, сякаш беше донесено от друга стая.

Забелязах врата в отсрещния край на помещението. Предполагах, че води към коридор, откъдето можех да намеря кухнята и изхода, през който да изляза и да доведа Изабел. Докато вървях към тъмния правоъгълник на вратата, стъклата леко заскриптяха под обувките ми.

Забавих крачка още малко, докато достигнах отсрещната стена. Тогава извадих фенерчето си. Включих го, щом влязох в коридора и тъмнината ме погълна. Стените край мен оживяха, зацапани навсякъде от петна от сажди. Подът беше черен от дима, но не бе изгорял.

Миризмата сега беше още по-неприятна.

Сякаш във въздуха витаеше някакво зло…