Йерусалимска загадка

11

Сюзън Хънтър се молеше. За съпруга си, който я чакаше в Кеймбридж, и за сестра си. А накрая и за себе си. Не бе свикнала да се моли, не го беше правила от осемгодишна. Ала и тогава не си падаше особено по молитвите.

Но сега имаше много причини, за да започне да се моли.

В мазето цареше пълен мрак. Тя знаеше на колко стъпки от нея се намира всяка стена — на петнадесет в едната посока, на двадесет в другата, но понякога имаше чувството, че тъмнината е необятна, без значение какво й казваше мозъкът й. Ръцете й трепереха…

Болката пулсираше през тялото й.

Тя правеше всичко възможно да не й обръща внимание.

Искаше да плаче, да стене, но нямаше да го направи. Той можеше да слуша. И щеше твърде много да му хареса. Това поне й бе известно.

Сюзън не знаеше къде в мазето може да е монтиран микрофон, но съществуването му беше безспорно.

Той беше слязъл долу, след като тя известно време хленчеше. И й пусна запис на звуците, които бе издавала. За да я разведри — така й беше обяснил.

Но звуците не я разведриха. Точно обратното, смразиха я. Тя усети, че е скована от страх…

А после той насила я отведе на горния етаж. Болката беше ужасна. И я накара да каже неща, които записа.

След това й даде да разбере, че с удоволствие ще я изгори пак, ако тя не изпълнява всеки път точно онова, което й заповяда.

Сега отново се сети за начина, по който бе изрекъл заплахата си, за увереността му.

И това беше достатъчно, за да започне пак да се моли…