Йерусалимска загадка

36

— Какво точно означава това? — поисках да разбера. Шимон допря длани до челото си.

— Има развитие на събитията, Шон. Започна генерална мобилизация на израелската армия. По радиото тази сутрин казаха, че в Йерихон е изпратена бронирана дивизия, която наричаме Стоманата, за да е близо до границата с Йордания. Всичко, изглежда, е свързано със случилото се в Кайро.

— Какво се е случило там? — попитах.

— Не гледа ли новините снощи?

Поклатих глава.

— Седем полицаи са загинали от експлозия в Главното полицейско управление. Обвиняват нас. Не е за вярване! — Той вдигна високо ръце, сякаш хващаше невидима топка. — Затворили са пирамидите и границата. Някои египтяни призовават за всеобщо нападение. Осъществява се натиск над армията им, за да предприеме действия срещу…

— Какво общо има това с Йордания?

— Навсякъде се мобилизират военни части. Така стоят нещата тук. Обградени сме. Сигурно го знаеш.

— Главната ми тревога е Изабел. Не мога да мисля за нищо друго в момента.

Отправих се към изхода.

Докато пресичах улицата към магазина, се опитах този път да не прибързвам, да разбера дали не пропускам нещо. Беше ли това толкова необичайно за нея? Нали и в Истанбул бе изчезнала за цял ден?

Разбира се, откакто се бяхме върнали от Истанбул, живеехме заедно, но през цялото това време тя не гореше от желание да ми разказва много за живота си, преди да вляза в него. Това не можеше да се отрече.

Причината сигурно беше в обучението й. Тя беше служител средно ниво в Британското консулство в Истанбул, което означаваше, че е преминала обучение в така наричаните от мнозина тъмни изкуства. И от малкото, което ми бе разказала, разбрах, че едно от основните неща, в което е била обучавана, бе как да говори за себе си, без да издава никаква лична информация.

Беше напуснала Британското външно министерство с щедро обезщетение. Твърдеше, че й е писнало. Но още тогава ми мина през ума, че стават неща, за които не ми казва или не може. Най-голямото ми подозрение бе свързано с Марк. Съществуваше ли между тях нещо повече от това, което твърдеше тя?

Имаше и друг разговор, за който не спирах да мисля. Когато споменах за напускането й на един от най-добрите ни изследователи в института, Уил Стоун, с когото се разбирах добре, той се бе пошегувал: „Вероятно Изабел просто е минала в нелегалност. Изобщо не е напуснала, а работи под дълбоко прикритие“, каза ми той. Голям смях падна тогава. Този смях сега отекваше в мен…

Потънал в мисли, обиколих бавно магазина. После влязох вътре. Нея все така я нямаше там.

Застанах пред сградата и оглеждах преминаващите от време на време коли. Беше Шабат и улицата бе тиха, но аз все още се надявах, че тя може да пристигне, да изскочи от някое такси. Поемах си дълбоко дъх и го задържах, опитвайки се да задуша паниката си.

Мина ми през ума, че трябва да се свържа със семейството й.

Бях виждал родителите й само веднъж. Бяхме обядвали на Нова година в Лондон, в ресторант „Айкънс“ в Челси. Срещата беше чудесна, макар и малко официална.

Но какво щях да им кажа? Дъщеря ви е отвлечена?

Нямаше я само от час.

Обиколих целия квартал от магазини и жилищни блокове, започнах да оглеждам всеки вход. Питах се дали не е посетила някоя фирма наблизо. Беше възможно, нали? Може да е имала нужда от лекар?

Проверих за странични алеи, кафенета. Нямаше такива. Тогава застанах пред блока на Шимон и обмислих възможностите, които препускаха през съзнанието ми.

Почувствах се тотално замаян, сякаш тялото ми не бе свързано с главата ми. Всичко, което бяхме дошли да правим в Йерусалим, сега ми изглеждаше глупаво, нелепо. Какво си мислех, по дяволите, за да подложа Изабел на такава опасност?

Но също така знаех, че щеше да е нелепо и да я накарам да остане в Лондон без мен. Въздъхнах дълбоко.

Имаше ли някаква вероятност да е отишла някъде?

Трябваше да има, но не беше голяма. Щеше да ми каже, ако й се налагаше да отиде…

Не, повече не можех да го отричам. Трябваше да приема, че съществува логична вероятност да е била похитена.

Думата зажужа в главата ми. Похитена! Като Сюзън! Като Кайзер! Ударите в гърдите ми зачестиха.

Краката ми сякаш се вкамениха. Почувствах внезапно желание да хукна по улицата и да крещя името на Изабел.

Тогава се сетих за Сюзън. Още не бяха намерили тялото й, което означаваше, че този, който я държеше в плен, вероятно не я е убил. Все още…

И после си спомних как бе загинал Кайзер…

В кълбо от пламъци, след като е бил жестоко измъчван.

Изтръпнах от мисълта подобно нещо да се случи на Изабел. В устата си усещах горчилка. Трябваше да се овладея.

— Добре ли си? — изненада ме гласът на Йеремия.

Изправих глава. Той стоеше недалеч от мен със загрижена физиономия. Протегна ми ръка.

— Мисля, че приятелката ми е била отвлечена.

Равинът поклати съчувствено глава.

— Трябва да отидеш в полицията. И то веднага. Те си разбират от работата. — Той се наведе към мен и черните му къдрици се развяха пред лицето му. — Сигурен съм, че ще я откриеш. — Протегна още малко ръката си. Аз я поех, стиснах я, макар да знаех, че само се опитва да ме успокои. Пръстите му бяха студени, но здрави като стоманени.

Кимнах. После той си тръгна.

Можех ли да отида в полицията?

И как да очаквам истинска помощ от тях, ако не им разкажех всичко: за разкопките в Стария град и защо съм подозрително настроен към Небесния легион… А и вероятно щяха да ме арестуват, да ме хвърлят зад решетките бог знае за колко дълго.

Отново въздъхнах. Вероятно нищо от това нямаше значение. Може би в полицията имаха по-големи шансове да я открият. Имаше такава възможност.

Важното беше само да върнем Изабел.

Телефонът ми звънеше. Сърцето ми прескочи. Изабел ли беше? Щом вдигнах, видях, че номерът е британски.

Дали беше нещо свързано с изчезването на приятелката ми? От смъртта на Айрийн насам ми се обаждаха все по-рядко и това ме устройваше.

— Ало. — Чух пращене.

— Ти ли си, Шон? — Гласът приличаше на този на Изабел. Дори за няколко щастливи секунди помислих, че е тя. Долових същата интонация. После изведнъж разбрах, че не е. Беше майка й. Сърцето ми посърна.

— Да — отвърнах. Обля ме вълна от ужас. Какво щях да й кажа?

— Къде е дъщеря ми? — попита тя предпазливо.

Усещах надеждата в гласа й, че ще й кажа да изчака и да й предам телефона.

— Не знам. — Последва мълчание. Почувствах го как се изпълва с очакване.

— Какво искаш да кажеш? — В тона й пролича напрежение.

И преди го бях усещал, сякаш беше свързано с въпроси от рода на: кой, по дяволите, бях аз и защо, по дяволите, дъщеря й бе решила да се занимава с мен…

Обясних бавно какво се е случило.

Тя повтори думите ми, шокирана. Вероятно осведомяваше някого, застанал до нея от другата страна на линията. Гласът й пресекна и тя се разхлипа приглушено. Потиснах порива си от емоции.

Друг глас пое обаждането. Беше Артър, бащата на Изабел. Лицето ми пак се сгорещи. По челото ми изби пот.

— Това не е добре, Шон — отбеляза Артър. Той също говореше на пресекулки, а интонацията му не предвещаваше нищо добро. Изабел беше единствената им дъщеря. — Кога я видя за последно? — Каза го бързо, все едно се опитваше да поеме контрол над ситуацията.

Обясних отново какво се случи сутринта. Говорех бавно, правех го и заради себе си, сякаш съзнанието ми имаше нужда да чуе отново всичко и да го възприеме.

— Обади ли се в полицията?

Поколебах се, после отвърнах:

— Ще се обадя.

— Трябва веднага да ги уведомиш. — Не бях чувал такъв светкавичен гняв.

Долових майката на Изабел да казва:

— Не си добре, Артър. Не се разстройвай.

Личеше си, че едва се сдържа, за да не издаде треперенето на гласа си.

— Изабел е единственото ни дете. Ако не се обадиш на израелската полиция веднага, ще кажем на Външно министерство какво става. Всъщност ще им звънна така или иначе. В Израел сте, нали така, в Йерусалим?

— Да — отвърнах.

Той се закашля яростно.

— Това обясни и Изабел на майка си снощи, когато се обади. Каза, че се случвало нещо странно. За какво говореше тя? — Той произнесе всичко на един дъх, след което, пак се разкашля.

Почувствах се виновен и шокиран. Това обясняваше с кого е разговаряла Изабел предишната нощ.

— Доктор Сюзън Хънтър също е изчезнала — съобщих, Артър не обърна внимание на думите ми.

— Дъщеря ни не ни се обажда често. — Той се поколеба. Чу се приглушено мънкане, сякаш сдържаше емоциите си. — Поне наскоро не се бе обаждала — добави.

Намекът беше ясен — откакто аз живеех с Изабел.

— Но въпреки всичко ние сме много близки. Ако нещо й се случи, направо можеш да дойдеш и да убиеш и нас двамата. Разбираш ли? — Той си пое дъх.

— Ще направя всичко възможно да я намеря. Няма да си тръгна оттук, докато не го направя. Обещавам.

— Знам, скъпи. — Отново майка й бе на телефона. Този път звучеше твърдо, сякаш бе върнала самообладанието си. — Когато Изабел ни изненада, че ще живее с теб, знаех, че ще се държиш добре с нея. Тя ми разказа какво ти се е случило… За смъртта на съпругата ти в Афганистан. — Млъкна. Усетих неудобството й от навлизането в темата. — Изабел искаше да се махне от Външно министерство и ако си й помогнал да го направи, ние сме ти благодарни.

Почувствах телефона в ръката си тежък и горещ.

— Моля те — прозвуча отново гласът й, — върни я обратно у дома. Моля те!

— Бих умрял за дъщеря ви, госпожо Шарп. Тя означава всичко за мен. Всичко… — И моят глас затрепери.

Стиснах устни. Ръката ми се сви в юмрук. Гневът и страхът се надигнаха в мен като отрова.

— Просто я намери. — Тя затвори.

Нямаше съмнение, че щяха да се обадят на Външно министерство и щеше да има разследване. Аз също щях да постъпя така. Щяха ли да позвънят и на Марк, за да разберат дали знае нещо за изчезването на бившата си жена? Изглеждаше много вероятно…

Трябваше да му се обадя.

Върнах се у Шимон. Виеше ми се свят. Наложих си да се успокоя, да помисля. Той беше много загрижен и също ме посъветва да уведомя полицията. Обещах му. Отидох в спалнята и потърсих телефона на Изабел. Когато го включих, ми поиска парола. Опитах се да си я спомня, тя ми я бе казала.

Каква беше, по дяволите? Чувствах, че я знам, витаеше като сянка в мозъка ми. Дали бе 1906? 1909? 1919! Така беше.

Отключих го. Намерих номера на Марк.

Той отговори след две позвънявания. Пролича си, че очакваше да чуе гласа на Изабел.

Разказах му набързо какво се е случило. Трябваше да ме попита два пъти в коя част на Йерусалим се намираме. В главата ми се въртяха куп мисли.

— Предупредих ви да не се връщате там, мамка му! — извика той, когато спрях да говоря. — Кой е този, при когото сте отседнали?

Обясних му.

— Ще бъда в Йерусалим в шест довечера. Не прави нищо глупаво.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

— Какво ще предприемеш днес?

— Щяхме да ходим до разкопките в Стария град, за да видим дали можем да заснемем някого от хората там. Мислехме да ти покажем снимките, ако можеш да разбереш нещо за тях.

— Все още ли смяташ, че те са свързани със станалото?

— Да, и съм сигурен, че трябва да отида там. Да направя колкото се може повече снимки. Това е единствената следа, с която разполагам.

— Тогава гледай поне да са ясни. Тези от разкопките са християни, нали?

— Да — отвърнах.

— Може и да има няколко човека на работа там днес, особено ако са с ограничено разрешително, но не очаквай да са в пълен комплект. Сигурен ли си, че разкопките не са в еврейския квартал?

— Да, в християнския квартал са.

— Част от този район ще бъде затворен днес.

Прозорецът изтрака от порива на вятъра. Нещо проблесна по стъклото. Дали беше фин пясък от пустинята? Нормално ли беше?

— Там как е положението? Чух, че са затворили границата. Тук миналата нощ по улицата минаха много танкове.

— Затвориха граничния пункт, но служителите на посолството все още могат да преминават — отвърна Марк. — Ще бъда там в шест.

— Добре.

— Имаш ли доверие на мъжа, при когото си? — попита ме.

— Да. Той много ни помогна.

Настъпи тишина от другата страна на линията. Представих си скептичното изражение на Марк.

Чух шум и се обърнах. Шимон стоеше наблизо.

Държеше в ръката си пистолет.

Насочен към мен…